В България познаваме голямата френска актриса от филмите „Пианистката“ и „8 жени“, но всъщност Изабел е емблематична за френското кино. С близо 100-те си филма, в 3/4 от които с главни роли, знаменателно участие в театъра във Франция и в Щатите, и с многото си и съвсем заслужени награди (Бафта през 1977, Най-добра актриса от Кан – 1978 и 2001, две награди „Волпи“ от Венецианския фестивал – 1988 и 1995, „Златна мечка“ от Берлин – 2002, „Сезар“, „Златен Лъв“ през 2005 за цялостно творчество и още много).Родена през 1953 година в Париж, тя е събирателното понятие за френска загадъчност. Много сексапилна, без да е класическата секс богиня, изумително многолика, талантлива, шик. Кариерата й тръгва почти случайно, по настояване на амбициозната й майка, която я записва на актьорски курсове. Изабел е най-малкото от 5 деца в богата фамилия евреи. Всичките 4 сестри и брат днес се занимават с изкуство и имат кариери. Дребничката (160 см) парижанка е забелязана с участието си във филма на Бертран Таверние от 1976 г. „Съдията и убиецът“. Следва интензивна работа с най-големите режисьори и невероятни актьорски партньорства с най-великите актьори на Франция. Изабел играе загадъчни, често меланхолични жени. Бледността й се превръща в запазена марка. Често се превъплащава в образи на ръба на лудостта, тежко депресивни и откровено садо-мазохистични, които обаче много й отиват.

Андре Мюлер: В продължение на години сте се подлагали на психотерапия. Каква беше причината?

Изабел Юпер: О, това е нещо лично. Не искам да говоря за това.

Дали сте искали да изследвате подсъзнанието си, за да можете да го използвате в ролите, които играете?

Не, това нямаше нищо общо с работата ми. Психоанализата е метод за себеопознаване. Правех го, за да се справям по-добре с живота. Аз съм сложен характер. Понякога ми е трудно да издържам живота. От друга страна тези трудности са храната за изкуството ми. За щастие съм актриса…

Това, което наричате храна, не го ли изведохте на бял свят едва чрез психоанализата?

Това може и да е бил един от резултатите, Но не беше подтик.

Както е известно, вие сте дошли в киното по случайност. Един приятел на баща ви е успял да ви осигури през 1970 второстепенна роля.

Не вярвам в такива случайности. В момента, в който се случва нещо, човек винаги си мисли, че това е случайност. По-късно обаче разбираме, че не е било случайност. Като младо момиче изпитвах вътре в себе си огромна празнота. Не знаех какво да правя с живота. Нямах цел. Да ставам актриса ми беше нещо безкрайно чуждо. И въпреки това инстинктивно тръгнах в тази посока. Имах неясното усещане, че тази професия може да ми донесе удовлетворение. Значи не е било случайност. Било е предопределение.

Как мислите, защо актьорската кариера е мечтата на всички момичета?

Не на всички.

Но на изключително много.

Защото за една жена това е прекрасна възможност да се изрази, да се представи.

Симон дьо Бовоар е била на мнение, че тази професия е идеалната, защото чрез нея жената успява да изрази по най-добър начин онова, за което всъщност е била възпитана, а именно: да се харесва. Единственото, от което се нуждае, е да изживее до край нарцисизма си.

Това е вярно.

Но Симон дьо Бовоар го има пред вид в презрителен смисъл.

Добре, това е неин проблем. Въпреки това смятам, че тя има право. Може би просто е пропуснала да забележи, че една актриса, за да бъде добра, трябва да прилага нарцисизма си разумно. Не бива да показва във всяка роля всичко, което има вътре в себе си. Инак винаги ще играе едно и също.

Кои способности, достижими чрез чисто усилие, са необходими, за да има една актриса успех?

Това не знам.

Мики Рурк е казал в едно интервю, че всеки задник може да стане филмова звезда.

Аз не съм Мики Рурк. Но пък и не мога да ви обясня какво е нужно, за да се постигне успех в тази професия. Вярвам по-скоро, че човек става актьор, защото не може много други неща. Не способностите, а неспособностите са предпоставката в тази професия. Човек има вътре в себе си някакво безпокойство, неудобство, много негативност. А като актьор може, ако има късмет, да превърне това в нещо положително – като кактус, който цъфти в пустинята. Може да прогони демоните.

Кои демони?

Дарбата да мразиш себе си например. Във всеки ден има поне по един момент, в който се мразя или чувствам виновна. Ние сме възпитани да мислим в шаблони. И когато напуснем тези шаблони и изберем един малко по-необичаен живот, у нас възниква чувството за вина. Чувствам се виновна, защото съм известна, здрава, щастлива, успешна, влюбена или не. Всичко, което правя, се оказва подходящо за моето чувство за вина. У мен има някаква леко параноична тенденция. Боря се срещу нея. Не искам да бъда жертва. Не искам да се чувствам разрушена от обществото.

Играхте жената от Малина по такъв начин, че човек изпитва усещането, че тя се саморазрушава.

Да. Именно това прави тази история толкова изненадваща и модерна. Аз искам да бъда сама отговорна за разрушението си. Когато се саморазрушавам, все пак съм още активна. Господарка съм на случващото се. Не губя достойнството си. Усещането да бъда разрушена от някой друг човек, ме смалява до Нищо. Мисля, че Ингеборг Бахман е виждала това по същия начин. Да бъда своя собствена жертва е нещо по-мощно и по-феминистко, отколкото да приема, че съм жертва на обществото или жертва на мъжете.

Елфриде Йелинек, която е написала сценария, е на друго мнение.

Възможно е. Вернер Шрьодер инсценира фигурата така, както я играя аз.

Какво ви смущава във феминизма?

Нищо.

А какво в него намирате добро?

Много неща. Но феминизмът, както и всяка друга борба, си има своите граници. Когато човек бяга прекалено дълго в една и съща посока, му се налага, за да открие истината, да се върне обратно.

Възвеличава ли феминизмът жените?

Може би. Но това е съвсем нормално. Всяка революция трябва да прекалява, за да стигне до целта си. Инак не може да се печелят битки. Но самата аз вярвам, че вече е достигната точката, от която трябва да се завърнем обратно, за да не изгубим спечеленото.

В момента снемате филм по „Мадам Бовари“заедно с Клод Шаброл. В романа на Флобер една жена си желае син. Там се казва: „Мисълта да има син беше като извинение за собствените й слабости. Един мъж е свободен. Той може да преживее страстите си, да пътува из много страни, да преодолява препятствия и да извоюва щастието си. Но една жена винаги е впримчена…“

Не си спомням това място…

Когато жената узнава, че вместо момче е родила момиче, тя изпада в безсъзнание.

Да, тази сцена е и във филма. Аз припадам при вида на момиченцето. Но си мислех, че това е само някакъв нервен пристъп. Сега вече разбирам.

Шаброл не ви ли обясни сцената?

Няма нужда да го прави. За мен Шаброл е нещо такова, каквото Щернберг е бил за Марлене Дитрих. Той ме познава по-добре от всеки друг. Нямаме нужда от километрови разговори. Просто се разбираме без думи. Аз изиграх сцената без да разбирам защо изпадам в несвяст. Не обмислям когато играя. Това е странно. В главата ми не се случва нищо, дори и в екстремни ситуации. Но плача в почти всеки филм. В Малина плача без прекъсване. Но не мисля за нищо при това. Гледам към светлината. От очите ми текат сълзи. Изпълнена съм докрай от този процес. Единственото, което чувствам, е радостта от играта. Доставя ми удоволствие да се показвам. Плачът също ми доставя удоволствие. Със сигурност това е един много нарцистичен процес.

Какво изпитвате когато четете за себе си, че лицето ви било „дълбока вода, в която може да се гледа непрекъснато“ или „пропаст, в която човек потъва“? Сравнявали са ви и с Грета Гарбо.

Ако бих мислела за това какво пишат за мен, би трябвало веднага да напусна снимачната площадка. Не бих могла да играя.

Но сега не сме на снимки. Как си обяснявате въздействието на лицето си?

Не мога да обясня това. Често не знам какво правя докато камерата снема. Мога да кажа единствено, че да бъдеш актриса за мен означава да задаваш на хората въпроси. Отговори не давам. Ако зрителят изпитва усещането, че пропада в лицето ми до безкрайност, то значи съм достигнала онова, което съм желала. Тогава лицето ми е въпрос, в който се отразява животът – долу-горе така както става при слушане на музика или разглеждане на картина. Всяко произведение на изкуството, всяка проекция на човешки чувства, е въпрос.

Важно ли е за вас да бъдете красива?

Разбира се. Защото, да бъдеш красива е до известна степен част от моята професия. Трябва да изкушавам хората, за да гледат.

Изкушението, би казала някоя феминистка, е типично женско оръжие.

Добре, но има журналистки и писателки, курви и светици. Аз съм просто актриса, а не майка Тереза. Има различни хора и различни оръжия. Защо всички би трябвало да вършат едно и също? Навсякъде е постоянна борба. Ако някой вярва, че актрисите са красиви, защото Бог ги е направил такива, той се лъже. Познавам единствено актриси, които имат проблеми с външния си вид. Марлене Дитрих цял живот се е борила за красота.

Нарекли сте дъщеря си, която играе и в „Малина“, Лолита.

Да, това е много красиво име.

Да. Но то може да се окаже обременително.

Защо? „Лолита“ е заглавието на една чудесна любовна история. Защо да бъде обременително? Може би е проблематично да се казваш Адолф в Германия. Не знам защо виждате всичко толкова трагично. Навсякъде откривате сложности и трудности, а след това искате да проектирате това вътре в мен.

А какво очаквахте? Кариерата ви не е на комедийна актриса.

Но аз не съм онова, което играя. Не съм отговорна за ролите, които получавам. Бих могла например да изиграя добре ролята на Джулия Робъртс в Pretty Woman.

Но сигурно напълно различно.

Да, така е. Имате право. Аз бих я изиграла малко по-страдаща.

Виждате ли. В това е разликата.

Да, но не бих искала да говоря толкова много за страданието си. Не искам да го развявам като знаме. Като актриса мога да изливам цялата си противоречивост и разкъсаност в работата си. Можете да го сравните с един вид екзорцизъм, прогонване на духове.

Значи изкуството ви е един вид терапия.

Да.

Защо тогава трябваше да ходите допълнително на психоанализа?

Добре, ще ви кажа какъв проблем имах, но след това ще приключим с тази тема. Имах – както може би много други хора – проблема, че внезапно бях престанала да бъда дете. Дълго време не исках да бъда възрастна. Защото в момента, в който човек осъзнава, че вече не е дете, той е изгубил рая. Вече носи отговорност. Трябва да все вземат решения. Трябва да се избира посока. От друга страна, като актриса не мога да си позволя да изгубя напълно детството, защото тази професия, или това състояние, има много общо с играта и с послушанието. Аз изпълнявам това, което са си измислили други хора. Това означава, че за да мога да функционирам в ежедневието, трябва едновременно да порасна, и да опитвам да запазя у себе си достатъчно от детското, за да не се проваля в работата си.

Изпаднали сте в опасност да станете шизофренична.

До известна степен, да.

Трябвало е да се предпазите.

Не биваше да попадам в капана да смятам, че съм идентична с фигурите, които играя. Човек става много ленив, когато вярва в това. Нахлузва ролята като пантоф. Не работи. И така си казах, аз не съм личността, която играя, макар и да знам, че използвам много лични преживявания и чувства. Имате ли цигара?

Да, искате ли огънче?

Ще я запаля сама.

В едно по-раншно интервю сте казали, че природата на жената е да се отдава.

Не съм казвала това. Казах, че известна пасивност е необходима, за да може човек да бъде актьор. Трябва да бъдете в състояние да се въодушевявате от идеите на други хора. Трябва да можете да издържате да бъдете желана, искана. Признавам, че за жените това е по-лесно, отколкото за мъжете. Но има и изключения. Марчело Мастрояни е голям актьор, защото в работата се държи тотално женствено.

Жан-Люк Годар си представя актьора като перфектен робот.

На мен каза, че актьорите трябва да бъдат добри войници. Той така говори. Но на мен това не ми пречи. Заснех два от най-важните си филми с него. Не се отнасяше зле към мен. Онова, което има значение за мен е резултатът. Искам да кажа, до определена степен целта оправдава средствата.

Готова сте да следвате един режисьор до края на лудостта му.

Казах ли това?

Да.

И какво да отговоря сега?

В Германия това изречение би могло да бъде разбрано погрешно.

Не, защото аз говоря не за политици, а за хора на изкуството, а и мисля, че мога да разпозная кога лудостта преминава в зло. Не следвам сляпо всичко.

Случвало ли ви се е да кажете „не“ на някой режисьор?

Досега не ми се е налагало.

Често ви виждаме гола по филмите.

В последно време не толкова.

Удивителното е, че голотата ви никога не изглежда неприлична.

Да, това е интересно. Остава си напълно абстрактна. Може и да предизвиква еротични емоции у един или друг зрител. Но при мен не се случва нищо, сякаш главата ми е отделена от тялото. Оставам си безтелесна.

Не се срамувате.

Не.

Религиозен човек ли сте?

Баща ми е евреин, а майка ми – католичка. Възпитана съм католически и, разбира се, винаги съм мислила за бог и религия. Питам се дали вярата би била решение.

Решение на какво?

За живота. За страданието в живота. Когато се чувствам зле, понякога си мисля за тази възможност. Мисля си, че би могло да бъде утешение, но не съм сигурна. Най-често свързвам религиозните усещания с работата си. Може би това е, което правя, когато въплъщавам хора – един вид богослужение.

Филмът „Женски неща“, в който играете главната роля, разпали скандал в църковните кръгове. Бяха подпалени кина, наранени кинозрители. Причината беше в една кратка молитва, която вие изговаряте към края: „бъди благословена, Мария, ти, която си пълна с лайна, гнил е плодът на твоето тяло…“

Знам. Но това беше разбрано неправилно. Познавам много вярващи християни, които изобщо не се почувстваха шокирани от това.

Шаброл отдаде вината за размириците на папата. Нарече го реакционен мошеник.

Добре, това го е казал Шаброл. Аз не го казвам.

Не искате ли да изкажете мнение по онова, което папата обяви?

Напротив, но може би съм малко уморена.

Вземате ли участие в световните процеси?

Разбира се, осъзнавам какво се случва. Виждам много неща. Не съм безчувствена. Във Франция сега има много силна тенденция към расизъм и омраза срещу евреите. Намирам това ужасно. Но отказвам да се държа така, сякаш съм по-разтърсена, отколкото всъщност съм, ако и сигурно да бих спечелила някои симпатии чрез това. Има обективни и субективни причини, човек да бъде отчаян. Не страдам от света. Болна съм в кръвта, в плътта. Дълго време имах чувството, че би могло да се случи да не искам да живея повече. Затова с удоволствие се заобикалям с хора. Обичам лекотата. Обичам Моцарт. Не съм повърхностна. Но не искам да говоря за толкова дълбоки проблеми. Имате вече достатъчно там на лентата.