Тези дни история, история… Годишнина от Съединението на България на шести септември 1885 година, от рухването на кулите близнаци в Ню Йорк на 11 септември 2001, от Девети септември 1944 година, че и на Тодор Живков годишнина. Звъниха ми от медии да разкажа нещо. За Съединението казвах само „Честит празник“, понеже не съм видял Съединението. Историците описват каквото не са видели; аз – каквото съм видял.Тарана срещу втората кула го видях по телевизията. Помислих, че е някакъв екшън от жанра „катастрофически“ филми, и се възмутих – бива ли на екрана да изписват „подлиние“ Breaking News, сякаш това става наистина.

За Тодор Живков казах миналата сряда. Йосиф Броз Тито се отцепи от нашия лагер. Кремъл назначи Антон Югов, после Тодор Живков, България стана „най-верният сателит на Москва“ в противовес на Югославия. Такава видях историята на България до 1989 година.В стихотворението „История“ Вапцаров пита: „Какво ще ни дадеш, историо, от пожълтелите си страници?“

Този стих на днешните деца трябва да им се обясни със следното подлиние: Архаизъм; „Пожълтелите страници“ значело стари файлове във времето, когато хората пишели на хартия.Времето прави неразбираеми поезията, прозата, живописта. Хемингуей озаглавил една своя повест „Снеговете на Килиманджаро“, когато върхът се белеел, покрит от вечни снегове. Сега бялата шапка на върха се стопява и скоро заглавието ще стане неразбираемо без подлиние.

Златю Бояджиев има една картина на зимния Пловдив. Виждал съм го такъв. Марица и нейният приток Чая замръзваха, пързаляхме се на кънки. Вие няма да видите такъв Пловдив. Можете да гледате още веднаж филма на Ал Гор за глобалното затопляне или, по-добре, как деца, жени и мъже се пързалят на кънки по заледените канали в картини на художниците от фламандската школа.

„Какво ще ни дадеш, историо, от пожълтелите си страници?“ Този въпрос на Вапцаров мира ми не дава. Казах вече: Историците описват онова, което не са видели, пък аз – само каквото съм видял. Не съм виждал Вапцаров.

Жена му Бойка Вапцарова я виждах всеки ден. Тя работеше в БТА. Излезеше ли от стаята, хлевоустите машинописки гракваха да я одумват: Той така хубаво написал за нея „Понякога ще идвам във съня ти“, а пък тя…
През 1992 година видях статия на хлевоуст „демократ“, твърдящ, че Вапцаров бил комунистически терорист. Вестник „Култура“ и неговите читатели недоумяваха: Но нали Вапцаров не е разстрелвал, а него са изправили на разстрел?

Видях как тинята изплува на повърхността, когато се разместиха пластовете след 1989 година, когато свалиха Тодор Живков. Видях как утайката изплува след 1944 година; как утайката изселваше и изселеният в Луковит Димитър Талев там написа как в Преспа времето течало и за едните, и за другите, и как после историята забравила и едните, и другите.

А Вапцаров?

Кеворк запита Ванче Михайлов за Вапцаров, за да замаже един гаф, който стана в Рим. Там Кеворк ми се разсърди, че не знам италиански. Нали уж знам езици. Защо не знам италиански.Кеворк и останалите разговаряхме на чист български с Ванче Михайлов. Неговата къща в Рим – на едно нищо и никакво хълмче, но се качваш по стъпала, които нито off-road автомобил или мотоциклет може да изкачи. И отдалеч със снайпер не става, понеже от клонака нямаш открит обстрел. По-непристъпно от къщата на дон Корлеоне. Което е естествено, тъй като „Кръстникът“ дребнее пред родения край Щип Ванче (1896-1990) от някогашната страховита македонска организация. Ала звукозаписът стана необикновено лош и аз подозирам, че към нас е бил насочен излъчвател за блокаж или за подслушване.

Горе ни чакаха. Влязохме, насядахме около масата, госпожа Вида сложи на масата един голям гювеч. Един от операторите, аз ги наричам камерамени…Наричам ги камерамени, щото са с телевизионна камера, докато оператор може да си и на телфер, и на самосвал, и на лайновоз, и въпросният камерамен олайни работата. Добър камерамен, но момче техничарче и не си знае мястото, иска да участва в разговора. Вместо да си яде гювеча и да мълчи, камераменът се обади:

– Много хубав гювеч. Македонски гювеч.

Ванче Михайлов ни погледна тъй, както сигурно е гледал на младини, когато той и неговите хора са стреляли или разстрелвали (Ванче не казваше „ние разстрелвахме“, той казваше „ние наказвахме“).

Ванче Михайлов каза тихо:

–    Няма македонски, няма български гювеч. България и Македония са едно.

Кеворк, за да замаже гафа, запита Ванче за Вапцаров. Старецът престана да гледа страшно. Добро момче бил Вапцаров. Ама що му трябвало. Не били за него такива работи.

–    Какви работи?

Вапцаров носел в къщата (не в Рим, а във Вардарска Македония) едни книги, подреждал си ги в едно ъгълче. Той, Ванче, веднаж ги погледнал тези книги и като ги видял какви са, казал му: Недей с тия книги, чоджум. Ама Вапцаров не го послушал.

Стихотворението „История“ на Вапцаров започва с „Какво ще ни дадеш, историо, от пожълтелите си страници“. Но историята не изпълнява желанията на питащите. Тя мълчи. Стихотворението завършва с молба към историята поне две „думи прости“ да каже, че „ние храбро сме се борили“. Хубаво! Да се бориш с абсурдния живот не е абсурд, макар че ще бъдеш победен.

По средата на стихотворението е най-тягостното; там е сбъдналото се желание на Вапцаров историята да замълчи. Да мълчи за това, че:

„Живот ли бе да го опишеш

Живот ли бе да го разровиш

Разровиш ли го, ще мирише“

Както и сегашният ни живот: пребоядисани грешници стават съдници, крадат, лустрират.

Дотук разказвах само каквото съм видял. Контрапунктът е каквото няма да видя. Има една „Игра на история“ на Станислав Лем, който написа „Кибериада“, „Соларис“ и други работи, които харесвам. Огнян Сапарев интервюираше Лем, не аз. Лем пишеше предговор към несъществуваща книга по история. Понеже:

„Досега имаше книги, разказващи за измислени герои; нека отидем по-нататък и да разказваме за измислени книги.“
Не си позволявам да пиша книги, но предположих, че в измислената книга „История на галактическите цивилизации“ ще има и за земната цивилизация, та се осмелих да напиша едно подлиние за България. Ето какво се получи:

„България означава страна на българите, но те вярвали, че означава държава на българите. Те успешно изнасяли своеобразна писменост; после не тъй успешно продавали примитивна техника и накрая продали климата и природата си, които съсипали, понеже не можели да ги изнесат и ги продали на място. От българите и от далматинците останали само песните им.“

Прочетох това мое подлиние и се възмутих от себе си. Дано моите читатели напишат по-хубаво подлиние от моето.

Jusautor DI copyright

segabg.com

Димитри Иванов