Стремя се да преодолявам историческата заблуда, че Византия ни е била враг, сподели в предаването „Под лупа“ на ТВ „Европа“ д-р Тодор Чобанов, зам.-министър на културата, във връзка с новата си книга „България и Византия – титани на кръста“. Той подчерта, че на Византия трябва да се гледа като на исторически конкурент, но и партньор на българската държава. Гостът подчерта, че се е старал да издирва и представя малко известни извори за българската история.

ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА

Направихте си много хубав подарък за рождения си ден – четвъртата ви поред книга „България и Византия – титани на кръста”. Как се роди идеята за тази книга, колко време я обмисляхте в главата си, преди да стане тя факт?

– Дори когато самото написване става бързо, една книга се мисли, обмисля доста време, изисква се сериозно задълбочаване в темата. Поводът за написването в случая беше завършилият наскоро ХХІІІ конгрес по византийски изследвания – едно изключително важно научно престижно събитие. Бяхме говорили с моите приятели в „Стандарт“, че ще напиша една малка книга за Плиска, но предложих, и те откликнаха, книгата да не е за Плиска, а темата да е България и Византия, защото може би това е една от темите, които не сме разисквали достатъчно, не сме осмислили достатъчно като общество. Всъщност в диалога България – Византия се крие много повече, отколкото много от нас си дават сметка.

– Кое е най-интересното от общото ни минало?

– Всъщност акцентът в книгата е, че наред с това, за което всеки знае, за голямото военно противопоставяне между Българи и Византия, има нещо не по-малко значимо, а бих казал дори много по-значимо, което пропускаме, и това е невероятният културен диалог, който водят тези две общества и който произвежда последствия далеч надхвърлящи границите на България и Византия.

– Казвате, че в тази книга читателите могат да намерят малко известни факти, които са пък много интересни, които може би ще преобърнат историята и нашето мислене за Византия. Кои са те?

– Старая се да намирам извори, които са слабо известни или направо непознати за нашата историческа наука, които обаче променят гледната ни точка за историята на българите. Примерно за ранната история на прабългарите съм цитирал един извор, който, според мен, не се познава от много колеги – това е доказателство, че има преки контакти между Персия и българите, че българите са в контакт с тази друга империя и в тези контакти можем да открием обяснението с някои културни феномени, които наблюдаваме, когато те идват тук и започват да си общуват и с Византия. Цитирал съм и други неща, включително и нови открития в Плиска и Преслав благодарение на колегите, които работят там, за което им благодаря. Наскоро имаше уникална изложба, на която се видя едно от доказателствата, че кирилицата е изобретена в България. Това са едни много редки византийски ръкописи от ІХ век, в които се вижда, че кирилицата е един много специален бързописен канцеларски византийски шрифт. Само в България би могло някой да използва такъв бързописен шрифт за създаване на нова азбука, защото ако това се беше случило във Византия, щяха да се използват официалните шрифтове за тържествени издания, а не канцеларската писменост.

– Защо казвате обаче, че ви е по-интересна историята на България преди да приемем християнството?

– Защото самият акт на покръстването е величаво събитие, но за да го разберем истински, за да осмислим тази интелектуална, духовна и културна революция, която се извършва в една средновековна държава, ние трябва да изследваме как се стига до това събитие. Така че не по-малко важно от самото християнството е как стигаме до него.

– Наистина ли България е „Третият Рим” след приемането на християнството?

– Обикновено за „Трети Рим” се говори, когато става дума за Москва, но това става възможно благодарение на България още в Х и началото на ХІ век, когато Киевска Русия възприема християнството. Това става от Византия, но на практика чрез България, защото те не могат да работят на гръцки език – той е неприложим в Киевска Русия – и започват да търсят български монаси да проповядват на славянски език. Дори на първите златни монети, сечени от първите християнски владетели на Русия, надписите са на български език, който е различен по това време от руския. Вероятно българските занаятчии са били търсени там – да строят Десятинната църква, което е подобие на дворцовата църква в Преслав, да секат златни монети. Не е случайно също така, че всички паметници на литературата по време на Златния ни век са ни известни благодарение на киевски руски преписи. Това никак не е малък факт.

– Кои са най-големите заблуди за Византия?

– Ние с Византия сме били в едно културно пространство и затова тези заблуди, които опитвам да преодолявам, са именно тези заблуди, че Византия ни е враг. Всъщност Византия ни е партньор. Тя ни е конкурент, но тя ни е и партньор.

– Доколко познаваме ние, българите, историята си, според вас?

– Доста я познаваме. Но ние знаем фактите, често обаче си позволяваме да ги възприемаме, без да мислим критично върху някои интерпретации, затова е необходимо отново да осмисляме историята си.

– Знаем ли откъде тръгват корените ни? През последните години има най-различни мнения по този въпрос.

– Въпросът за произхода на един народ е централен. Смятам, че сме доста близо до верните научни отговори.

– От ирански произход са имената Аспарух, Омуртаг, Кардам, Расате и т.н. Вие, знаем, че имате интересен труд… търсите Аспарух… разкажете ни малко повече.

– Едно от хобитата ми е да търся исторически паралели на известни български имена. Аспарух, например, се среща на много любопитни места. Това име е носено от няколко царе на Грузия, на Иберия в І и ІІ век, това име е носено от арменски патриарх през ІV век. Това име е доста популярно в Кавказкия регион. Това е едно иранско име и име, което неслучайно е попаднало при българите, това е име, което в Кавказкия регион е много древно.

– Нека да поговорим за иранските елементи в културата на древните българи. Мадарският конник, например…

– Несъмнено е културен феномен, единствен по рода си в Европа. Пряк наследник на една много дълга поредица от подобни релефи, които започват да се правят във ІІ-ІІІ век и реално той представлява последния по рода си от тази дълга традиция, която е развивана основно от Персийската империя. Обитавайки Кавказ може би около 500 години, българите, няма как, общувайки с тази империя, да не се впечатляват от нейните монументи, както са се впечатлявали от Константинопол. Когато пристигат тук, на Долния Дунав, и трябва да изразят мощта на своята държава, да покажат колко са силни, че завладяват територия от Византия, се използва един познат им похват – изкуството, монументалният релеф, което представя именно това – могъществото на българските владетели, които възпроизвеждат един културен образец, характерен за Кавказкия регион, за Двуречието, древен и много утвърден.

– Какви тайни крие Мадарският конник? Чували сме за едни разкопки, които са били засекретени… много история се крие под Мадарския конник… Къде е истината?

– Самият конник носи ценна информация.

– Той няма аналог, казахте, в Европа, но според мен и в света няма аналог.

– Има доста аналози, но той е много особен и различен от много останали, защото е най-късният… той е последен от дългата поредица от релефи. Например едно от нещата, които го отличават от всички останали, е централната роля на кучето в него. Това е, защото българите са обожествявали кучето – то е било свещено животно, смятало се, че гони злото, че е животно на доброто, животно, чиито магически свойства го правят много важен съюзник на човека и не случайно това е една от отликите на Мадарския конник с всички останали релефи, че кучето е централен персонаж в изображението. Също може да се каже, че една от регалиите – царските символи – на прабългарите, е представена на този релеф – това е копието. Не случайно Крум е искал да си забие копието в портите на Константинопол. На Мадарския конник са намерени едни от най-интересните прабългарски погребения, но погребения, очевидно принадлежащи на много важни хора в българската държава. Т.нар. първи и втори коланен накит от Мадара – това са едни много богати погребения на прабългарски аристократи, бих казал и владетели, защото от изворите знаем, че само владетелите и техните близки са носили златни колани. Тоест тези два коланни накита, единият от които е доста древен, може би донесен още от Кавказ, тези два коланни накита показват погребения или на владетел, или на хора от тяхното най-близко обкръжение.

– Какво говорят символите на Мадарския конник?

– Около Мадарския конник има няколко надписа с изключително важно историческо съдържание. Това е една каменна летопис на българската държава, показва високо развитото чувство на историчност, което са имали българите, желанието им да увековечават важни събития, да оставят на поколенията своето послание, но там, на Мадара и в околностите, както и в Плиска, има стотици символи, знаци, да ги наречем танги, които са оставени от българите. Много от тях са строителни знаци, дори са знаци на родове, някои са с магическо съдържание. Още много дълги години българската наука ще ги разшифрова и ще разказва за тяхното значение.

– Защо толкова години си търсим корена, защо непрестанно се спори?

– Смятам, че когато започнат генетични изследвания на кости от некрополи, а не на съвременни българи, когато започнем да проверяваме костите на прабългарите, на древните славяни, тогава ще достигнем до обективната научна истина. Но самото търсене на изхода не е по-малко полезно и важно от отговора на това търсене. Така че интересът стимулира. Това е интерес към нашата история.

ekipnews.com