Тази снимка направих с телефона си в последните наистина топли и слънчеви дни на това лято. Бях забелязал жената да спи на прага на стара кооперация на ул. „Патлейна“, до сградата на полицията, вече няколко пъти. Веднъж опитах да й дам пари. Тя ме погледна учудено, после попита: „Защо смятате, че имам нужда?“, замълча и добави: „Прав сте, имам голяма нужда, но, когато си взема земите, които ми откраднаха, ще ви ги върна!“Колко такива хора е изхвърлила съдбата на улицата? Като казвам такива, имам предвид, че не е задължително клошарите да са наркомани, алкохолици, психично болни – все нещастни същества, за чиято съдба някак сме свикнали да намираме обяснение и респективно успокоение за съвестта си, че не можем да им помогнем.

Не можем да помогнем на всички. Ние: аз и ти, не можем да помогнем на всички. Но знаем, че сме направили нещо за тези хора: платили сме си данъците. Дали сме своята лепта в бюджета на общината, която не само може, а е длъжна да се погрижи за бездомните, гладните и нуждаещите се.Понеже не от вчера ме тревожи този въпрос, веднъж, през януари или февруари тази година, със съпругата ми решихме да проверим къде приютяват бездомни в студовете, да попитаме можем ли да помогнем с нещо.

Първо се обърнахме към варненски православен храм, където обикновено приемат дрехи и храна за бедни семейства. Отговориха ни, че нямат възможност да се грижат за премръзнали, посъветваха ни да питаме в Католическата църква. Оказа се, че там монахини от Ордена на „Майка Тереза“ поемат всяка зима 18 бездомни. Обясниха ни, че работят с постоянен контингент и трудно приемат непознати, тъй като са само жени и се страхуват от скандали и побоища. После прочетох в медиите как зам.-кмет бодро рапортуваше как монахините се грижели за бездомниците… От думите му научих също, че в Социалния-учебно професионален център „Анастасия д-р Железкова“ също има място за 52-ма несретници. От фоторепортаж в друг вестник (в СУПЦ има охрана, не може всеки да попадне там) видях мизерията и разрухата там. Някакъв мистериозен ремонт имаше в общежитията тази пролет. Мистериозен, защото общинският съвет на няколко пъти безуспешно беше пробван да гласува допълнителни пари за уж финансирания по оперативна програма „Регионално развитие“ към МРРБ проект. Мистериозен, защото медиите не бях допуснати да проверят какво точно е свършено с европарите. Мистериозен, защото не е ясно за какво са похарчени 5,6 млн. лв. европари.

Освен това се оказа, че ремонтът не касае бездомниците – ремонтирани са част от сградите. Парите стигнали само за тези, в които живеят ученици в неравностойно положение.За бездомниците остава мизерията и разрухата. И как ще върнем тези хора към нормално съществувание като алтернативата, която им предлагаме, е също толкова мизерна като спането на улицата? Как ще поискат те промяна за себе си, как ще потърсят сили за излизане от дупката, какъв е стимулът им, ако не им помагаме поне за малко да се порадват на нормален живот, топло легло, чисти дрехи, достатъчно храна.

Но нека бъдем справедливи: Община Варна не е лишена от загриженост и състрадание. Месец преди изборите беше открит нов приют за бездомни кучета. В него за места за 200 животни са налети 250 хил. лева. И хайде сега да не скачате да ме обвиняваме, че противопоставям хората и кучетата. Кучетата също имат нужда от грижа. Но не от тази, която предлага варненската община. Но за това – друг път.

* „За мишките и хората“ е роман на Джон Стайнбек и аз моля за извинение, че използвах името му за заглавие на тази скромна бележка в блога ми. Но освен заради играта на думи (Кога един човек се превръща в мишка? Когато стане безразличен за нещастието на другите, мисля аз) това произведение на Стайнбек присъства тук и защото това е невероятно затрогващ разказ за сложната спойка между двама мигриращи селскостопански работници — Джордж Милтън и Лени Смол. Те пътуват от ферма на ферма в търсене на временна работа и мечтаят един ден да си имат собствена ферма… И собствен дом.

Николай Недков