Времето

giweather wordpress widget

Валути

Фиксинг за 22.11.2024
ВалутаЕд.Лева
EUREUR11.9558

В категория Интервю

Христо Мутафчиев: Видях тунела и светлината

Христо Мутафчиев, който беше повален от тежък инсулт през октомври 2010 г., вече е добре – напук на всичко! Работи усилено и се изявява не само като актьор, но и като писател – съвсем скоро от печат предстои да излезе книгата му „Да бъдеш Христо Мутафчиев”. А ето и неговата изключително искрена изповед в аванс. Единствено пред „ШОУ”.

– Как сте, как се чувствате?

– Добре съм. Продължавам да ходя на рехабилитации, на масажи… Нали знаеш, има една такава песен, в която се пее: „Всеки ден ще е така до победата” (усмихва се).

– Всеки е чувал тази песен, но аз се сещам за две съдбовни думи, които изричате в сериала „Под прикритие”, но които, мисля си, се отнасят със същата тежест и за реалния ви живот: „Върнах се!” Откъде се върнахте, г-н Мутафчиев?

– Да, да, аз наистина се върнах. И ако трябва да бъда докрай искрен, както сме започнали този разговор, ще ти кажа, че всъщност никога не съм си отивал. Просто бях в командировка… известно време.

– Какво става с книгата, която преди време бяхте обявили, че ще пишете? Книга, в която описвате болестта си, вероятно и себе си – преди и след нея…

– Аз вече я написах! На 10- този месец излиза от печат. А на 14 октомври ще й бъде промоцията. Книгата се казва „Да бъдеш Христо Мутафчиев” и проследява моят път през последните три месеца, в които бях в реанимация.

– Казвате „докато бях в реанимация” – а помните ли нещо от тези моменти в болницата? Какво мина през съзнанието ви? Има хора, които след като са минали през ситуация, аналогична на вашата, нерядко споделят странни неща – че са били за кратко в бял тунел с много светлина към изхода…

– Абсолютно вярно е това и аз не само, че го помня, но съм го и описал подробно в книгата си. А всъщност нещото, на което обръщам най-много внимание е – как в целия този престой, в едно такова неадекватно за човека състояние, всичко, което преминава през него, е изпълнено с пропадания, с възходи, със събития, които касаят единствено неговият дух. Този път е уникален! И аз през цялото време в книгата си говоря именно за него – за пътя, който човек трябва да може да извърви, за да може да излезе на четвъртия месец от болницата и да отиде на работа, както аз в момента съм.

– Означава ли това, че сега имате много по-силен дух, отколкото преди? Животът не ни ли калява именно хвърляйки в лицата ни трудни, дори наглед невъзможни, дори фатални ситуации, в момент, когато сме най-уязвими да ги посрещнем?!

– Определено е така! Ако не ми се беше случило това, никога нямаше да разбера дали имам силен дух или не.Едва сега мога да кажа, че съм силен!

– Да, но вие винаги сте били бунтар – човек, който просто не може да живее спокойно, търпеливо… Нужно ви е сякаш да горите постоянно, да се движите на висока скорост. Болестта не промени ли поне малко всичко това?

– Още съм такъв – много точна преценка. Никога няма да се променя, просто не бих могъл. Продължавам да го твърдя с пълна сила. Аз няма как да укротя темпото, защото то е в кръвта ми, в характера ми, в цялото ми тяло, в духа ми… Не се гаси туй, що не гасне! Освен това защо трябва да укротявам темпото, след като животът предстои и е изпълнен с толкова хубави неща, които ме очакват? Защо да го укротявам и да забавям по този начин онова, което така или иначе ще се случи? – Няма смисъл! Но за твое успокоение, здравето е нещо, върху което ще си обръщам внимание – много по-сериозно, отколкото го правех, преди да ми се случи това. Ако преди съм живял диво и на наистина много висока скорост. Това, което намирам за грешка, е именно фактът, че не съм обръщал внимание на малките показатели и сигнали, които тялото ми е давало, че трябва да си почивам. Да бъда малко по-безотговорен към всичко, което се случва около мен. Защото аз съм такъв – отговорен към абсолютно всичко, с което някога съм се захващал, и смятам, че това страшно много ме натоварва. Искам да контролирам всички тези ситуации, които са около мен – тук трябва да се науча да отпусна малко ритъма.

– А как реагира семейството ви на вашето отявлено непокорство? Съпругата ви Елица не се ли е опитвала да ви посъветва да започнете да се пазите повече?

– Притесняват се, разбира се, но след всичкото това време, през което сме заедно, вече ме познават. Знаят, че аз не мога по друг начин. Но ще ти кажа, че близките ми хора много се грижат за мен. Внимават да не се натоварвам, опитват се да ме предпазват и в същото това време знаят, че няма как да спра ей така изведнъж.

– Какво е способно да ви разплаче?

– Насълзените очи на дъщеричката ми.Само сълзите в очите на децата ми могат да ме натъжат истински.

– Колко често си спомняте за Андрей Баташов? Споделяли сте ми, че двамата сте били много близки приятели. Спомням си също, че изразихте огромно възмущение от болницата „Токуда”, в която той си отиде. Наскоро медицинска сестра от болницата заяви, че всъщност в картона на Баташов пишело, че истинската му диагноза е била СПИН. Вярвате ли в това?

– Много често си спомням за Андрей. Много често… И си говоря с приятели и с колеги за него по един или друг повод. Аз бях крайно недоволен от „Токуда”, защото те предявиха едни ненормални претенции, които са, меко казано, цинични. А това, което е направила въпросната медицинска сестра, аз бих определил като доста гнусно твърдение. Освен всичко останало, къде е лекарският морал тук, къде се намира? Лекарската клетва в цялата тази работа къде остава? Дори и да е така – никой няма право да излиза с такива твърдения! И то медийно!

blitz.bg