Нешка Робева е хвалена, обругавана, коментирана, одумвана… Желязната лейди, която изведе художествената ни гимнастика на световния връх, е възпитаничка на покойната Жулиета Шишманова и дълги години е конкурентка на Мария Гигова. Известният й перфекционизъм води до известната фраза „Нешка няма грешка!“.

Дали наистина няма грешки, и ако има – какви, разберете от интервюто на в. „ШОУ“ с Робева, което тя даде броени часове преди поредната премиера на трупата й „Нешанъл арт“. В Деня на Народните будители 1 ноември в зала 1 на НДК Нешка и нейният екип подаряват на българите новия си спектакъл “Забравени”, посветен на забравените герои от Априлското въстание.

– Г-жо Робева, известна сте като Желязната лейди…

– Не мисля, че е обвинение. По-скоро ми звучи като комплимент.

– Вие можете всичко и изисквате и от другите същото. Това са били и най-големите обвинения към вас. Към кого и какво сте била най-взискателна?

– Разбира се, че не мога всичко. Даже се измъчвам от това колко малко мога. Не кокетнича. Най-взискателна винаги съм била към себе си и най-близките до мен.

– Мъдростта на годините намали ли този перфекционизъм?

– Възрастта забавя всичко. Вече не мога да се позная. Дори себе си оправдавам. Силите си отиват, казвам си, трябва да ги пестя.

– Винаги сте била много харесвана дама, но сте се женила само веднъж. С този опит и знания днес щяхте ли пак да се разведете?

– Да, не бих се развеждала. Или по-точно не бих се женила!

– Коя е най-злостната клюка за вас?

– Откъде да знам – те не бяха една или две. В началото се хвърлях да ги опровергавам. Сега ми е смешно и тъжно. Изгубих време, ценно време и сили. Давах хляб на жълтата преса. Сега не ме интересува. Който ме познава – добре, който чете жълтини и с това захранва фантазията си – не ме засяга, каквото и да мисли.

– Много неща останаха недоизказани за Ванга. Людмила Живкова, Любомир Левчев, Светлин Русев сякаш наложиха мита за нея. Имате ли чувството, че вие сте споделила най-важното, което българите трябва да знаят за голямата пророчица? Какво ви е стреснало или накарало да повярвате в чудо, свързано с нея?

– Не вярвам в чудеса, просто ми е дадено да знам повече. А може би утре това, което сега наричаме чудо, ще бъде достъпно за всички, ще бъде реалност. За леля Ванга всичко съм казала. Честно и без да се страхувам, че ще ме помислят за луда, съм предала посланията й.

И какво от това…

– Малката ви внучка Рада се радва на любовта на много хора. Какво й давате от себе си, което не успяхте на дъщеря си Аглика?

– Бих искала това, което не успях да дам на дъщеря си, да имам живот и здраве да дам на Рада. Ако е рекъл Бог, ще стане.

– Всеки път вашите гимнастички разказват интересни случки от опита си с вас. Има ли още някоя, която ви “гони карез”? Какви ли не неща се говорят за вас и Илияна Раева, за вечната ви съперница Мария Гигова…

– Да ми гони карез? Може би. Хората са различни, пък и аз не съм от тези, които се обясняват в любов. Все си мисля, че хората, с които съм работила и работя, по действията ми и резултатите би трябвало да съдят, не по това кой какво подшушнал, подсказал или подхвърлил.

Моите момичета бяха световни, не махленски шампионки. Това само по себе си би трябвало да им говори много.

– Доволна ли сте от нивото на художествената гимнастика в този момент? Какво според вас куца, какво трябва или не трябва да се направи?

– Отдалечила съм се. Доволна съм от резултата на световното. Момичетата имаха изключителен успех. Като треньор и българка мога най-добре да го оценя. Единственото, което бих могла да пожелая , е повече внимание към школите, повече мисъл за младите. Повече средства за спорт, и то не само за представителния. Защото има и утре.

– Защо българки продължават да прецакват българки на международни състезания? Всички знаем за кого става дума.

– Защото сме българи. Дядо Славейков го е казал добре:

„Не сме народ, а мърша. Това ще кажа и с това ще свърша”. Тъжно, но вярно и досега.

– Ако можехте да се върнете назад в годините, щяхте ли да си “смените чипа”? Да не сте толкова безкомпромисна, да не сте обществено ангажирана, да не участвате в Русенския комитет например?

– Може. Сигурно щях да „сменя чипа”. Добре че не се раждаме стари. В грешките и безкомпромисността на младите са заложени и елементите на човешкото развитие. Не съм от мърморковците. Не роптая срещу съдбата, срещу това, че при мен всичко става толкова трудно, че много често добрите ми намерения срещат неразбиране и отпор. Колкото до Русе и обществената ангажираност – такава бих искала да си остана, каквато съм.

Едно интервю на Люси Крумова

blitz.bg