Парадоксално, но най-непрозрачната публична сфера в България е тъкмо онази, която е призвана да прави видими всички останали дейности в държавата. И това е така, защото единствените, които биха могли да направят прозрачни медиите, са самите медии, а техните началници нямат никакъв интерес да си правят харакири. Има и други институции, които биха могли да разпорят търбусите с медийните потайности, но те стоят настрана от разследвания и проверки на далаверите в медиите под прозрачния ( с лицемерието си) претекст, че така пазят свободата на словото, макар да охраняват всъщност властовия интерес да не закачат обслужващия персонал. Свободата се тъпче от назначените за целта цербери на корпоративния и политическия гешефт. Резултатът е, че свободата на словото у нас официално не се преследва от властта. Тя „само” си купува мълчание и медиен комфорт по друг начин- през покрива на медиите, където спуска съответните парашутисти.

Поводът да припомня това е шумотевицата в добре смазаната през последните десетина години машина на този род зависимости във връзка с факта, че един дялан камък, като Любомир Павлов, доста недодялано, но ефективно се намеси в нейните механизми. Направи го по начина, по който ГЕРБ надмина учителите си от БСП в управлението на „изборната машина” ( по израза на загубилия тази битка Сергей Станишев).

Очевидната амбиция на Павлов е да разбие монопола на т.н. кръг на депутата от ДПС Делян Пеевски и неговата майка Ирен Кръстева, които „играят” за Бойко Борисов от деня на неговата изборна победа през лятото на 2009 г. на парламентарните избори. С цената на скандали Павлов успя да постигне пробив на вестникарския пазар, а сега превзе и Съюза на издателите, доминиран през 10-те години от неговото създаване от Тошо Тошев и…да не ги изброявам. И настана плач Йеремиев от страна на надхитрените, който нямаше да е толкова комичен, ако не беше и лъжлив по овчарски относно чистите и свети самооценки на плачещите, които винят сега своя враг в липсата на нещото, което те никога не са имали: т.н. морал.

Най-отблъскващото за желаещите да го забележат е, че възмутените учредители на съюза и крепители на удобното за тях статукво през въпросния период взимат за критерии котериите в рамките на злополучния конкурс „Черноризец храбър”, използван като морков за българската журналистика, съгласна да го хрупа и да мълчи за тоягата в ръцете на същите тези издатели, употребявана срещу техни колеги. Писал съм какво видях отвътре, макар да е неописуемо да видиш и да чуеш раболепието пред силните на деня и техните парични награди от куп подмазвачи с „големи имена” ( от академик Антон Дончев, до Николай Бареков с неговата реч за Тошо Тошев като „сърцето на българската журналистика”). Няма да се връщам отново към тази грозна картинка, до която направиха грешката да ме допуснат веднъж като член на журито. Но понеже виждам някакво разслоение в компактната маса от онзи планктон, който хранеше толкова дълго самодоволството на монопола в командването на медийното послушание, се чудя, дали пък няма да се намерят отделни риби, може и дребни ( като мен), да разкажат някои подробности от добре нагласения пейзаж с хранилките и ръката, която така угоднически целуваха.

Интересно ми е, понеже я виждам сега край Любомир Павлов като негов заместник на новия му председателски пост в Съюза на издателите, поради какви причини тогавашната главна редакторка Венелина Гочева ме разцелува развълнувано след изказването ми пред журито на „Черноризец храбър”? В соловата си акция пред повече от 50 души „Академия Черноризец Храбър” нарекох позор фарса с разпределението на порциите и слагачеството пред главния раздавач на дрънкулките и пликовете с официализирани подкупи Тошо Тошев ( Бареков тогава се бореше за публицистична награда от 6 хиляди лева, ако не греша точната сума, която днес вероятно му се вижда джобни пари в ролята му на забогатял журналист, парадиращ парвенюшки с богатство)? Явно Гочева още от тогава не е обичала колегата си Тошев, който сега е низвергнат, докато тя е в лагера на победителя Павлов. А обича ли още толкова отиващия си от властта президент Първанов, когото бранеше като орлица във вестника си „24 часа” и от екрана на скачения с него съд Би Ти Ви, включително охранявайки го от моите злодейски въпроси?

Тъкмо за онзи фарс с марката на храбрия черноризец сега се репчи и бившата издателка на в.„Дума” Светлана Шаренкова, която се прояви това лято ( ще си позволя аналогия с „Мара Отварачката) в ролята на „Светлана Изтривачката”. Извъртя номера да финтира медиите с фалшиво обещание да чисти от името на руската пета колона оцветения съветски паметник в София в ранното юнско утро, изтегляйки обаче операцията по-ранно в късна доба. И никой от излъганите медии и журналисти, останали без безценните си свидетелства за среднощното ухажване на окупационния символ, не се възмути. Невъзмутимата Шаренкова намеси след това името ми като аргумент в защита на лъжата, че не била излъгала медиите, защото Иво Инджев е бил през цялото време там в малките часове на деня. Факт е, точно мен не успя да измами. Бях там и направих уникални снимки с любителското си фотоапаратче, но тяхната изключителност сама по себе си говори за моралната наглост спрямо целокупните български медии, от чието име сега Шаренкова сега се изявява като самозван морален защитник. Като протестиращи срещу любимия им съветски пазител на спомена за окупацията им се виждаме малко на брой пред Монумента на окупационната червена армия ( МОЧА) и ни се подиграват по този повод – самият руски посланик Исаков ни удостоява с презрителния етикет „маргинали”. А в случая бях сам, единствен журналист, но напълно достатъчен за Шаренкова, за да ме обяви за представителен за българските медии- направо за техен заместител!

Дребна подробност от споменатия пейзаж е,че този писък на възмутените долита от студиото ТВ 7, на телевизията, купена с парите на Корпоративна търговска банка (КТБ), в която ( по данни на в. „Капитал” от миналата година) се съхраняват депозитите на повече от половината държавни предприятия. С нашите пари, по нашата глава! Водещият Бареков дни наред посреща и изпраща по темата свои приятели ( и Светлана Шаренкова нарече днес „приятел”).А приятелският кръг в една държава, в която властта се слива със забогателите от нея, се нарича със звучната гръцка дума „плутокрация”.

В самата Гърция, която се тресе от социални драми, този театър е добре познат, но в случая трябва да се каже, че у нас византийските традиции получават истински разцвет, при който учениците надминават учителите си. Точно както ГЕРБ надцаква БСП, а Любомир Павлов- Тошо Тошев и компания.Доколко сътресенията ще имат траен ефект, е друг въпрос. Сигурно е само, че нищо не е сигурно толкова, колкото пропадането на авторитета на българските медии в очите на самите българи и това е адски удобно за райския живот на властта и нейната опозиция от другари и другарки с особени заслуги за потапянето на свободното слово в казана, в който то ври на бавен огън без охрана от казионно цензуриращи дяволи поради липсата на необходимост от тях- досущ, както в НРБ нямаше нужда от съветски танкове, защото българските изпълняваха функцията на съветските надзиратели в нашата барака от соцлагера.

Иво Инджев