Големият български режисьор Иван Андонов почина. Той ни напусна на 77-годишна възраст след тежко заболяване, заради което дори не излизаше от дома си. Представяме на вниманието на многобройните почитатели на пловдивчанина последното негово интервю пред агенция БЛИЦ. То е публикувано на 8 май 2009 година – броени дни след 75-ия рожден ден на киновеликана от Пловдив. Запитан за живота му след инцидента, при който падна от 5-ия етаж на жилищната си кооперация, той отговаря: „Нищо не е станало. Нищо не ми се промени, за секунда не ми се промени даже. Слава богу, че оцелях. Така се случи, вижте сега, тия работи човек не ги командва“

– Г-н Андонов, как решихте да преминете от света на киното в този на живописта?
– Дълги години, докато бях ученик, съм се готвил да вляза в Художествената академия. Това работих, това исках, това мечтаех. Докато ме изкушиха и всъщност онова беше преориентирането ми – към Театралната академия, към театъра, към киното. За което, разбира се, не съжалявам, защото и то ми е дало точно такива радости, каквито и живописта. Много е хубаво, ако си актьор в театъра, да усетиш как е затихнал салонът и внимава какво ще кажеш, как ще го кажеш. Или в киното, когато вървят снимките и усетиш, че някак се „заразяват” актьорите, операторът, всичко тръгва, работата става. Това са едни много щастливи мигове, в които човек благославя професията си и всичките дни на тежък труд, който понякога изглежда непродуктивен и мъчителен. Но дава такива резултати.

Никога няма да забравя последния ден на филма „Дами канят” например. Нямаше такова нещо, което е този финал. Трябваше тези дами да уловят инструктора в една мрежа заедно с рибите, които са там. Но стана така, че Стефан Данаилов се качи в мрежата заедно с половин тон риба, мрежата се скъса и полетяха в язовира и рибата, и Стефан Данаилов. Актрисите бяха толкова запалени в това, че всяка от тях трябва да го притежава, да го има – това е да си повярва актьорът, че нещо става – и решиха, че трябва да го хванат. И започнаха да скачат в този язовир, който беше 30 метра дълбок и няма нищо, което да ги спаси. А три от тях не можеха да плуват. Но понеже другите скачат, скачат и те.

– А това не е било предвидено в сценария…
– Абсолютно, това беше абсолютно непредвидено. Затова казвам, ето в изкуството това е импровизация, но тя е дълго подготвяна. Тоест те толкова много бяха заживели с образите си, че за тях това беше нещо съвършено естествено. Те знаеха, че всяка една от тях е готова да отиде накрай света заради този автомобилен инструктор.

„Дунав мост” е сред последните филми, които сте режисирали. Тогава критиците реагираха доста остро на сериала, според вас защо?
– Това за мен не е сериал, това беше един филм в седем часа. Аз така съм го мислил, така съм го приемал, така съм го правил. Който не го е гледал целия, как да му го доразказвам, да му го обяснявам, намирам го за безсмислено. Моята работа е да направя филма, не да го преразказвам. Това се получи – от мига, в който премина първата серия, всички вестници започнаха да пишат неща, които аз не бях чел… Защото ако тези, които пишат и говорят, не искат да уважат това, против което говорят, защо аз би трябвало да уважа техните писания? Така че не знам какво са писали. Знам само, че всичката злина, ирония и насмешка, на която са способни тези хора, е била изсипана по повод на филма.

– Твърдите, че много от филмите ви, които и до днес се гледат, в началото не са били приемани добре?
– Всъщност всичките ми филми в началото са бивали приети невъзторжено. И „Дами канят” беше оплют като най-големия кич, филмът „Вчера” беше оплют, „Опасен чар” също… Всички те не са били харесвани. Но се случва, срещу това човек не може да се бори. Важното е човек да прави това и да се опитва да бъде честен към работата си, да прави това, в което вярва.

– Как гледате на това, което се случи с българското кино през последните 19 години?
– В началото на тези последни 19 години някой, не знам кой, направи една много лоша крачка, като отряза изцяло българското кино. Никакви пари не се даваха за кино, а кино без пари не може да се прави. Уволниха всички хора, които правеха кино, разпродадоха имуществото, след това разпродадоха и киноцентъра. Нищо от базата за правене на кино не остана.

– Българската действителност по принцип не е съвсем розова…
– Това, че не е розова, е напълно вярно. Но това, че не мога да я променя, също е вярно. И в такъв случай, ако не се захвана да я променям, аз нямам вътрешното право да недоволствам. Имам право да недоволствам по повод съдбата на учителите, защото ми се струва, че тя е променяема, че ако повече хора надигнат глас, това ще се промени. Но срещу мошеничеството не мога да се боря. Аз го усещам, но не мога да го дешифрирам. Не съм икономист, не знам как стават тия неща. Само виждам резултатите.

– Новото българско кино обаче все още не може да напълни салоните. Вие как успявахте да го направите?
– Преди имаше, мисля, че около 3000 екрана, на които се въртяха филмите. Успоредно с няколкото чужди основното бяха български филми. Сега май са останали 80 или 90 екрана в страната. Нали разбирате каква е разликата. Къде да ги гледат хората? Те изгубиха навика да ходят на кино. И особено на български филми. Всичко има две остриета. Дълго време всички искаха да видят забранения плод, американски филми, които преди това бяха забранени. Хайде, отначало добре. Но после взеха да не ги харесват хората. Като казвам не ги харесват, аз не мога да генерализирам, защото има и много добри американски филми, великолепни и, слава богу, идват у нас успоредно със световните им премиери. Ето това е много хубаво. Тоест българинът вече е много добре информиран. Може да избере какво да види.

– Преди време претърпяхте злополука, при която оцеляхте като по чудо. Промени ли това житейската ви философия?
– Хайде оставете тези неща, паднах от балкона и голяма работа (б. р. – Андонов оцеля по чудо без сериозни наранявания след падане от 5-ия етаж в двора на жилищната си кооперация). Нищо не е станало. Нищо не ми се промени, за секунда не ми се промени даже. Слава богу, че оцелях. Така се случи, вижте сега, тия работи човек не ги командва.

– Какво ви носи удовлетворение днес?
– Когато видя много хубава картина или изложба, което е доста рядко цяла изложба да ми хареса, или когато слушам много добро изпълнение на някое музикално произведение, това ме удовлетворява. А ме радва например това да намеря хубави гъби…

Едно интервю на Димитър ГАЛОВСКИ