„Макбет” е различен режисьорски прочит на Теди Москов на една от най-популярните Шекспирови творби. Предпремиерата е на 21 януари, а самата премиера е на следващия ден. По този повод той бе гост в предаването „Под лупа” на ТВ „Европа”, където каза, че иска „публиката да открие колко са добри артистите и също така да открие някакви нещица от Шекспир, пропуснати просто като сентенции, които поради тълкуването на персонажи и сюжети минават незабелязано”. За себе си като режисьор той казва, че не обмисля предварително концепцията на работата. „Аз отивам на репетиции и тогава започвам да мисля. Ако отида подготвен, ще ми е скучно”, казва той.

ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА

– Разкажи ни за твоя нов проект.

– Аз го изписвам “ McBeth”, като заведение за бърза храна и ще бъде лесно смилаемо, с познати аромати, не много скъпо и няма да отнеме много време.

– Говориш в този спектакъл за евтиния вкус на българина.

– Не на българина. За евтиния вкус на века ни. Защото всичко се прави по рецепти. Вече правят колите така, че да не можеш да й смениш част, трябва да й купуваш нова, филмите се правят по рецепти, написани преди 100 години от няколко умни хора, театърът също, разговорите… ние сме в някакво заведение за бързо живеене – така си мисля.

– Какво се случва във всичко това. Как ни влияе това време?

– Поръчваме си малки пържени нервности, ядове, после голямо вкусно бигспокойно меню и такива някакви неща. Всичко може да се съизмери с тази консумативност. Щастието се измерва в това, което можеш да пипнеш с ръка, видиш с око. Това, което можеш да видиш, дори не ти стига, но и трябва да е твое, да го заградиш с бодлива тел или да го прибереш в чекмеджето.

– Ти беше направил „Макбет” в Германия. Каква е разликата между този „Макбет” и онзи?

– Онова не беше „Макбет”, беше съчетание на „бит” и „бет”, пародия на „Макбит” и „Макбет”, като съчетах трагедията с нейната пародия. Това беше една съпоставка за хора, които по някакъв начин знаят сюжета. Аз мислих, че в Германия хората са запознати освен с „Бременските музиканти” и с други сюжети, но се оказа, че така имахме голям успех само сред студентската публика.

– В едно свое интервю казваш, че Шекспир не е познат на българската публика. Защо смяташ така?

– Аз няма да го направя познат, аз си правя свои финтифлюшки по него. Това е вече един изхабен с трактовки автор, той е гениален, защото е наложил най-големите световни архитипове в драматургията и ситуации, но няма как вече да изненадаме когото и да било с неговото тълкуване. Всичките варианти се изчерпаха. Комбинациите на различните тълкувания. Сега ме питат всякакви критички Макбет жертва ли е, злодей ли е. Това им викам – няма да ви казвам, ще видите. Премиерата на „Макбет” е в събота.

– Наистина ли всичко при теб се получава в процеса на работа?

– Не, не всичко. Всеки, който работи нещо, се получава в процес на работа. Дори ако знаеш как се правят пържоли, някой път може да ти загорят или да ги извадиш сурови – винаги има изненада в приготвянето.

– А трябва ли наистина в театъра всичко да бъде лесно смилаемо?

– Аз не казвам, че трябва, но аз не казвам, че ще е много лесно смилаемо „Макбет”, просто го поставям уж, че е лесно смилаемо, че всеки ще си види някакви неща, които биха го забавлявали.

– Какво искаш публиката да открие?

– Искам публиката да открие колко са добри артистите и също така да открие някакви нещица от Шекспир, пропуснати просто като сентенции, които поради тълкуването на персонажи и сюжети минават незабелязано.

– Колко време обмисляш „Макбет”, защото знам, че ти от много отдавна говориш за това?

– Аз по принцип не обмислям. Аз отивам на репетиции и тогава започвам да мисля. Ако отида подготвен, ще ми е скучно.

– Не казвай, че нямаш нищо написано, нахвърлян някакъв план.

– Не, нищо нямам измислено. Аз си измислям текста по време на репетиция с артистите, с които могат да се измислят неща. Другите, които могат да го запомнят, а тези, които не могат да го запомнят, другите им казват какво да кажат.

– Как работиш с артистите?

– Много съм избухлив и някой път ще ме бият. После осъзнавам какво съм направил.

– Всички актьори обаче говорят с голяма любов за теб.

– Не всички, но ми е все тая кой какво говори. Не мога да кажа сега. Обичам контакта с артистите, но той да не прекалява – да не ходим после да си пием и да се храним.

– Значи, да има някаква дистанция все пак.

– Трябва да има дистанция винаги.

– Суеверен ли си?

– Да, суеверен съм от малък. Забавлявах майка ми и баща ми, като нарекох семейството ни клуб на безпартийните фаталисти.

– А кое те натъжава, кое те прави щастлив?

– Няма да си казвам, защото това си е моя работа.

– Работата, свързано ли е с работата?

– По-скоро там се нервирам, ядосват ме неща, не толкова ме натъжават.

– А работохолик ли си?

– Невротик… по-скоро от нерви работя.

– Как ти идват тези идеи, за които говорят всички? Защото да седнеш и да ръководиш, без да имаш нещо написано, се иска много кураж и смелост?

– Аз така работя. Аз пък като съм подготвен, се страхувам. На мен силата ми е като не съм готов, тогава ми идва изненадващо и за мен самия. Аз първо го казвам, после разбирам какво съм казал. Но докога това ще работи, кои артисти ще издържат?

– А чувството за хумор откъде идва?

– Просто знам в каква посока ще импровизирам. Аз така снимах „Улицата” в БНТ. Нахвърлям си, когато съм в ресторанта, на салфетката идеите и отивах да снимам. Така съм създаден и не искам да се променям, не бива човек да бяга от себе си.

– А пътуването навътре в себе си, това не е ли най-трудното нещо?

– Все още нямам пътуване навътре в себе си, сънувам, но напоследък сънувам кошмари от ежедневието. Един-два пъти съм сънувал неща, които съм използвал после. Например, когато бях в Кьолн на гости, сънувах по време на един следобеден сън Лафазанов с половин лице и другата половина е на Мая. Така създадох серията за половин човек на улицата, която взе всички световни награди и по големи фестивали.

– В нашето студио си признавал, че ти липсва “Улицата”

– Не, не ми липсва “Улицата”, липсва ми ентусиазмът, спонтанността, трупата, на този начин на работа, когато без особени пари всеки се хвърляше в нещо и идваше с голямо желание да го направи. Сега вече любовта е платена. Преди беше любов, сега е платена любов. Който предложи повече, там се отива.

– Кое най-много те дразни в обществото?

– Няма да казвам какво най-много ме дразни в обществото – тук ме дразни едно, там друго… ами това, че всички вървим към елементарното задоволяване.

– В едно твое интервю преди повече от 5-6 години каза, че мечтаеш да пътуваш до Хималаите, Тибет.

– Не, вече не мечтая за Хималаите и за Тибет, защото с единия крак трудно стъпвам.

– С какво са свързани мечтите ти?

– Това си е моя работа, аз не съм дошъл тука в църква да казвам.

– Твърде е лично, така ли?

– Да, твърде лично е.

– Какво се крие зад хумора и иронията в този спектакъл „Макбет”?

– Всеки си мисли, че прави едно, а то излиза друго. Искам да бъда свободен и независим.

tvevropa.com