“Когато Райна Кабаиванска се появи на сцената, всичко останало губи своето значение – декори, хореография, музика. Тя е олицетворението на самата опера.” Това е цитат от Мария Калас за голямата българска оперна звезда.Брилянтната й кариера започва с дебют в La Scala през 1961 г. Тя е пяла в лондонския “Ковънт гардън”, в “Гранд опера” в Париж, в оперите в Тулуза, Марсилия, Екс ан Прованс, “Театро реал” в Мадрид, в “Метрополитън” и „Карнеги хол“ в Ню Йорк, „Дойче опер“ в Берлин, виенската Щаатсопер, Болшой в Москва, Токийската опера – невъзможно е да се изброят всички сцени, на които е пяла дивата. Най-много са изявите й на италианска сцена. Едни от най-знаковите й роли са „Травиата“, „Мадам Бътерфлай“, „Тоска“.Когато в Модена говорят за Райна Кабаиванска, на жителите мед им капе от устата. Не само защото тя е гордост за града. Там са свикнали със звезди – в Модена живя и почина Лучано Павароти, все още е там Мирела Френи, съпругата на покойния Гяуров, чийто гроб също е в Модена. Да не говорим за Енцо Ферари, Ламборгини – все местни типове.

Кабаиванска с елегантната си осанка, скромно поведение и сдържани обноски е с ранг на полубогиня в града, в който живее. Моденци не са забравили как около смъртта на Павароти Кабаиванска, която беше първа приятелка с него, единствена не се е присъединила към всеобщия шум от коментари, обяснения кой крив, кой прав. Не е взела страна и не е дала нито ред изявление пред печата. Тя е и единствената, която пя “Аве Мария” от операта “Отело” на погребението му в черквата … Съпругът й е фармацевт и се говори, че е доста болен.Взискателният и твърд характер на звездата е обект на любовна шеговитост от страна на съгражданите. „Госпожа Кабаиванска е страхотна, но аз лично не бих искал да ми е майка или тъща“, заговорнически споделя служител в операта „Театро комунале ди Модена Лучано Павароти“. Там миналия месец учениците на Кабаиванска и Софийската опера пожънаха грандиозен успех пред доста претенциозната публика на италианския град.

– Госпожо Кабаиванска, преди време, когато решихте да слезете от сцената, казахте, че винаги има една граница на приличие, когато човек трябва да се откаже. Какво имахте предвид?

– Да, всъщност аз преди две години пях в една опера – от Нино Роти La scuola di guida. Това беше нещо, което можех да си позволя да пея. Но моите Бътерфлай, Тоска – не може повече. Защото Тоска трябва да е млада, красива и енергична. Трябва да има и свеж глас.

– От дистанцията на времето преценката ви променя ли се – имате ли сега любим персонаж?

– Е, може би така, от сантименталност – има една много хубава опера от Дзандонай, но в България не се познава – “Франческа да Римини”. Там се запознах с моя мъж, оженихме се, дъщеря ми е Франческа и т.н.Иначе съм правила оперите, които съм искала. Моята характеристика е чувството за самокритика.Винаги съм имала много ясна представа за собствените си граници, докъде мога да стигна. Така че съм правила само това, в което можех абсолютно да дам сто на сто.

– Хората в Модена ви обожават. Как е животът тук?

– Това е един много малък, но много богат град. Жителите му са не много отворени и това за мен е доста удобно, защото тук си живея абсолютно нормално.

– Не ви гонят по улиците с тефтерчета за автографи…

– Не. Но ако отидеш например в Парма, там не може да се живее нормално. Всички в града са фенове на операта и те преследват на улицата, навсякъде. Даже в ресторант не можеш да седнеш да хапнеш, защото келнерите пристигат и започват да те учат как трябва да пееш.

– Това може би е ужасно за вас, но в същото време е хубаво. В България например няма такава култура. Мнозинството не обича операта.

– И тук също вече започва да става така.В училищата в Италия вече не се учи тази музика и заради това младите хора, които обичат опера, са голяма рядкост. Уви, уви, уви, това е един голям недостатък на нашия свят на потребителството и пазара. За духовното няма вече място.

– Май ви е обзел песимизъм, така ли е?

– Не, не е песимизъм, реализъм е. Аз виждам как вече няма място за духовност. Ето защо трябва да се борим. Ето защо и аз се боря за младите. За да се запази едно наследство, което е страшно важно. Човек няма нужда само да се нахрани, да си напълни стомаха. Той има нужда от красота, от изкуство. От нещо възвишено.

– Много хора, изглежда, нямат нужда от това. Чудесно си живеят и без възвишено.

– Именно там е трагедията. Трябва да се върнем към това грамадно културно наследство. Особено в Италия. Вижте само този театър – каква красота е! Защо трябва да е празен. Защо да се пълни само веднъж в месеца?

– Имате внуче. На колко е години?

– На 4.

– Името му е Джовани, нали?

– Джовани, Иванчо.

– В Модена ли живее?

– Да, с майка си.

– Как се развива Иванчо? Музикален ли е?

– Ние не го насилваме. Ходи на забавачница, какво прави там – не знам. Той от малко бебе е в детска градина, защото майка му, която е расла с бавачка, каза: „Моето дете няма да е така.“Обвинява ме непрекъснато за това.Не прощава!

– Дъщеря ви Франческа с какво се занимава?

– Археоложка е.

– Значи никой не ви е наследил. Искате ли Иванчо да се занимава с музика?

– Да се занимава с каквото иска – демокрация! (Смее се.) Родителите сега нищо не могат да кажат. Майка ми ми е зашивала шамари на 17-годишна възраст. И хубаво е правила, защото в крайна сметка съм пораснала доста добре.

– Често отхвърляте хвалебствията с думите: „Не, не, аз съм най-обикновена певица, но много съм работила.“ Не сте ли твърде скромна?

– Не, не съм скромна, но не си давам голяма важност. Няма нужда. Аз съм това, което съм. И после аз съм един привилегирован човек.Да се занимаваш с изкуство, това е голяма привилегия. Щастие!

– Смятате ли, че успехът ви се дължи на късмет, или на това, че родителите ви сави насочили?

– Не, това беше някакъв диаболичен инстинкт. Аз бях например винаги първата в класа – и по физика, и по математика, по всичко – 6. Внезапно реших: ще пея. Вече свирех на пиано. И слава Богу, че родителите ми не ме спряха. Не се и опитаха. Оказаха ми доверие.

– Казвате: „Смешно е да се сравнява Калас с Кабаиванска – Калас е експлозия, а Кабаиванска е тежък труд.“ На това ли подлагате сега учениците си?

– Да. Никога не съм доволна от тях. Но и моята учителка също никога не беше доволна от мен. Това е голямо качество, винаги да се търси още повече.

– Те как ви понасят?

– (С усмивка.)Това е най-точната дума. Ами, сериозните ме понасят. И ме обичат даже.

– Учите ли ги и на актьорска игра?

– Актьорството е нещо, с което се ражда човек. Обучаване няма. Това е вроден инстинкт. Винаги, още от миналото е имало две категории оперни изпълнители – певци и певци- актьори.

– Виесте от втория тип. Допустимо ли е оперният певец да не е актьор?

– Днес е недопустимо. Едно време можеше с хубав глас, с музикалност да се издигне певецът.Днес трябва да си на всяка цена актьор, защото изискванията на режисьорите са грамадни, понякога прекалени.

– И на публиката вероятно?

– Смятам, че публиката няма тези изисквания. Проблемът е в в претенцията на тези режисьори да модернизират операта. Ако един млад човек влезе в театър и види една от така наречените модерни постановки и не разбере за какво става дума – постановка, в която музиката не е свързана с действието и персонажа, какъв е смисълът от такава постановка?

– Това ли е най-големият звяр, който ще се опита да изяде операта? Тази самоцелна модернизация.

– Разбира се. Винаги режисурата трябва да се свързва с музиката, не може да се върви против нея. Представете си тези нещастни певци, които пеят една божествена мелодия, а пък строят къща с тухли.

– Къде са сега учениците ви?

– Те са в консерваторията в Модена.

– Докога ще ги обучавате?

– Вижте, това е един занаят, който е много труден, ако се прави със сериозни намерения. Импровизация не съществува. Може да бъде и лесно, ако смяташ да правиш една малка кариера, като комета, която се явява и изчезва. Но ако искаш една дълга кариера в това изкуство, обучението е поне три години сериозна подготовка, след което не свършва – това е един процес безкраен, на непрекъснато самообучение. Репертоарът е грамаден, това са векове музика. За да се обгърнат всичките, трябва да имаш техническа база. Без работа върху техниката е невъзможно да се издържи една дълга и трудна кариера. В моя случай аз съм започнала с музиката на ХVII, ХVIII, ХIХ, докато стигнах и до музиката на ХХ век – със съвременни композитори. Така че моите изисквания са именно върху техниката.Ще продължа да ги обучавам, докато се научат да пеят хубаво и докато хванат занаят. Това невинаги става. Сега вече е много трудно, светът е много малък, глобализиран.Ето, наскоро в Барселона на първо прослушване бяха 1000, на второ – 700, на трето – 400 души. Конкуренцията е голяма.

– Какви са критериите ви при подбора на певците за майсторския ви клас?

– Моите изисквания са ученикът да има талант, но преди всичко – желание за работа.

– Знае се, че лично акомпанирате на учениците си на пиано. Не ви ли разсейва това?

– Не, в никакъв случай, защото акомпаниментът е много относителен. Не свиря всички ноти. Внимавам преди всичко за вокалната страна.

– Вярно ли е, че гласовете на оперните певци се различават по национална принадлежност? Например, като чуеш някого, можеш да кажеш – това е български глас.

– Не, не е вярно. По акцента може би. Но иначе гласовете са универсални. Имаме още от комунистическо време останала тази пропаганда, че сме първи в света. Може и да продължаваме да си твърдим, че като български гласове сме още първи в света, но не е вярно.

– А истина ли е, че българите са много талантливи?

– Средна работа. Големи върхове рядко има. Но има. Изкуството е много жестоко – това е един естествен подбор. Там или можеш, или загиваш. Или си номер едно…

– Притежавате ли състезателен дух?

– Аз не съм лично амбициозна, но съм амбициозна за моите ученици. Това е много странно.

– Имали ли сте домашен любимец?

– Имах едно време, защото дъщеря ми, като проговори, си поиска кученце. Ние й го взехме, но кученцето беше влюбено в мене. Беше чудно кученце, но само едничко. Оттогава не сме гледали.

– Как протича денят ви? Ставате ли рано, или си поспивате?

– Знаете ли, че аз никога нямам време. И колкото повече старея, все повече не ми стига времето. Може би защото главата ми вече не е на място. По два-три пъти се връщам за едно и също нещо. Е, старост-нерадост.

24chasa.bg