EUR
Зареждане ...
В откровено интервю пред водещата на предаването „Под лупа” на ТВ „Европа” Ганиела Ангелова известният поет разказа за най-съкровените за него неща в творчеството му, които са свързани с неговия род. Той говори за „ренесанса” в своя творчески път, за вярата му в Бога и в новото поколение поети и прозаици. Също така той направи опит да изясни в бездуховно време ли живеем, както и какво е качеството на литературата, която се пише у нас.
– В „Елементарни частици” започвате така – „Безбожието няма почивен ден. Научихме се да се кръстим, но не сме се отучили да вярваме.”
– Много е сложно за такава голяма аудитория, каквато е вашата. Как да убедиш някой, че си искрен, че си извървял този неведом път първо до природата като нещо фантастично, защото аз съм градско копеле и всички такива селски въздихания по природи ми се струваха глупави и безсмислени. Когато бях на 40 години, пътувайки за пореден път за Пловдив, тъй като там учих и имам много приятели, при едно от поредните ми отивания забелязах каква невероятна картина има в прозорците на влака и се сепнах. Това беше първото откриване и досег с природата. Бях тотално бездарен поет, първите ми стихове, които наскоро препрочетох, бяха отчайващи…
– Критиката ви определи като „нова дума в съвременната българска поезия”. В края на миналата година взехте една от най-престижните национални награди за поезия. Имате и други отличия за поезия. В този ред на мисли какво означават тези отличия за вас?
– Никога не съм вярвал, че съм поет. Поезията беше начинът да изразя моите естетически, политически неориентирани протести в онова време. Използва се езопов език, с метафори, с животни, с намеци, с подтекст за облог. Когато дойдоха промените и когато можеше спокойно да кажеш всичко, но за съжаление няма ехо, тъй като голяма говорилня настана, пълен разгул на демокрацията и в свободата на печата нямаше никакъв смисъл, аз лично загубих интерес.
– Не ви ли хрумваше нещо?
– Не, писах политически статии, памфлети, заядливи, остри, бунтовни средства на поезията. Имам към 500 страници текстове, които някой ден сигурно ще издам, ако не остареят съвсем, но нямах необходимост и бях решил, че и без това не съм гледал сериозно на тези мои занимания, въпреки че се харесваха, четяха се, награди получавах, но никога не съм си поставил амбицията да бъда поет. Преди две-три години ходих на гроба на прадядо ми Леонид Янков, който е в Република Македония, който е национален български герой, но там се почита, а у нас… у нас никой не го знае. Когато отидох там, сънувах един много странен сън – мъртвият ми баща се появи, аз съм го писал това в книгата, вървяхме като четници в индийска нишка и той ми каза: Ела само за малко да ми помогнеш това дръвче да го пренесем.
– Толкова ярко ли си спомняте съня?
– Абсолютно. Аз се сепнах и станах, беше около 3 часът през нощта, беше на около 3-4 км от Гевгели, където е върлувал този комита, легендарният Леонид Янков, и се сепнах, защото това беше някакъв знак и не мога да разбера за какво става дума – какво дръвче. И така и не го разбрах. Пуших цигари цяла нощ, пих ракия, не можах да мигна до сутринта. Пое ми живота, пренесох няколко борчета, шишарки, ходих в родното място на дядо ми, откраднах една керемида от една плевня, не можах да намеря къде е живял. Питах хора, които знаеха и български. Не можах да разбера, започнаха да се прокрадват някакви редове в главата ми, започнах да ги записвам, но те не бяха оформени. Имах допълнителни сънища, пак много ярки, помня ги досега. Когато се върнах в България, започнаха да идват точно както говорят екстрасенсите – сякаш някой ти ги казва, диктува ти ги и аз не се спирах.
– В различно време на денонощието най-вероятно се е случвало.
– Да, в най-различно време и по улицата вървях, падаха редове, при това в рими. Аз не пиша от дете в рими, за мен това са тесни кутийки, това килийки, в които мисълта трябва да я набуташ, а в римата един ред води към другия. Аз съм за свободното изразяване, за по-уличната реч, за по-диалогичната реч, за по-модерната, рок музиката в поезията. Изведнъж само в рими, което ме изуми. Когато се стигна да напиша и дойдоха редове вече за диалога между св. Илия и дядо ми, който не знам дали е бил религиозен, според мен – едва ли, може би най-религиозният човек съм аз в моята фамилия засега, но най-вярващият, най-набожният.
– Запалихте ли свещичка днес, на Сирни заговезни?
– Запалих кандилце вкъщи. Да ви кажа, тогава, когато започна този въображаем диалог между св. Илия и Леонид войвода, който отива да се бие срещу 3 хил. души, той го пита – ти нямаш ли деца, нямаш ли си майка, къде си тръгнал, той му отговаря с думи, които бяха съсипващи – казва – ние се борим за свобода, те се борят за Аллах, ние се борим за нашия бог, нашата вяра е по-стара. И после, когато вкарах в този текст част от няколкото варианти на народната песен за смъртта на дядо ми, която също не е известна в България, вкарах някакви редове, поправих ги – избрах най-хубавите, народният певец няма рими, там е важно ритъм да има и музика, аз им сложих рими, макар че беше безумно трудно текст на 100 години да сложиш в рими и чак тогава разбрах какво е това дръвче. Трябвало е тази песен, всъщност дръвчето на нашия род, да го пренеса на съвременен български език и да бъде огласено, да бъде съживено, да бъде оплодено и да бъде вдъхновено.
– Няколко рими ще ни кажете ли?
– Не, сега не помня. Поезията е самотно занимание, то не трябва да се чете по телевизията. Реакцията, енергията от буквите, от бялото поле от страниците, ако я няма тази енергия и читателят не я усеща, значи не е поезия. А иначе един добър актьор може да прочете един доста бездарен текст, който да прозвучи изключително интересно.
– „Уплашеният човек” – събрахте есета в този сборник. Предстои продължение. Те пак са много от душата тези есета.
– Да, миналата година излязоха две книги, даже имаше опасност още две да излязат, които са готови, но реших, че това е доста маниакално, пазарът не може да те търпи.
– Не сте очаквали тази награда за „Сляпа неделя”, така ли?
– Не, очаквах я, защото книгата свърши много бързо, не очаквах, че ще свърши толкова бързо, не очаквах, че ще има допечатка, която също мисля, че се изчерпа вече. Тази награда ми е най-скъпата и най-болезнено я изживях. Беше важна, защото тази книга е важна, тя е важна за мен, защото е за моя род. Аз усетих, че в един цикъл има неща, които не са правени по този начин в нашата литература, като моята заслуга е само на записвач, нямам никаква друга заслуга – някой друг диктува, някой друг направи този експеримент с мен, за което аз съм му благодарен.
– Сляпа неделя народът нарича времето за женитба, нали?
– Да. „Сляпа неделя”, трудно го измислих като заглавие, като заглавие на стихотворение то е много трудно за разконспириране.
– Вашето лично разконспириране какво е?
– Че в тази сляпа неделя съм прогледнал – прогледнах в други територии, прогледнах в други духовни пластове, прогледнах в корените на нашето национално минало, защото едно от най-важните стихотворения в този македонски цикъл е мой един плач, молба към св. Георги той да дойде, защото той е национален светец в България и национален светец и в Македония. Това всичко са много дълбоко законспирирани в съзнанието неща, които нито съм ги измислил, нито съм ги извиквал и аз съм благодарен на Бога и на себе си, че съм ги записал добре. В този смисъл тази награда беше важна за мен – по-скоро като утвърждаване на един тип поезия, който в момента не се пише и който се разграничава от всички други търсения на повечето от младите хора.
– А какво е нивото на съвременната българска поезия?
– Имаме много добри млади интелигентни поети, тяхната интелигентност е много по-голяма от тази, която имахме ние, да не говорим за априлското поколение на нашите бащи и дядовци. Това са хора, които ползват най-малко английски, умеят да се влияят от различни оригинали, умеят да интерпретират тези неща – и своите, и чуждите. И в прозата е така. Имаме много добро поколение от 10-15 души разказвачи поети.
– Които не само у нас са добри, те са известни и в чужбина.
– В това отношение няма никаква разлика от средното равнище на европейските и световни автори. Това, което липсва, според мен, е катарзисът и позицията. Много затворени са писателски, много егоистично подхождат…, крият се зад някаква естетика, зад своята несигурност, а иначе писането им върви. Тарикатеят и когато казвам тези неща, ги казвам с голяма болка и съчувствие, защото в това време, освен че си много добър писател, трябва да си и много добър гражданин. Трябва да имаш позиция – харесвам този, не харесвам онзи. Това има последствия обаче.