Изгнаничеството може да бъде принудително или самоналожено. Днес много хора избират да сменят родината си или просто да живеят в чужда страна. Но по време на Комунизма у нас съществуваше думата “невъзвръщенци”. Това бяха или хора изгонени насила от страната си, като Александър Солженицин, или избягали „доброволно” от комунизма като Владимир Набоков. Но и в двата случая те нямаха свободата да се върнат у дома, защото вече бяха считане за врагове и предатели.  Изгнаничеството може също така да бъде външно или вътрешно. Човек може да се изолира от обществото и без да напуска страната си. Не е нужно дори да ходи в манастир. Може да имигрира вътре в себе си – в „републиката на Духа”. Но вътрешното изгнаничество също може да ни бъде наложено от външни сили…

Две големи руски поетеси на 20-ти век, Марина Цветаева и Ана Ахматова, прекарват почти целия си съзнателен живот в изганичество. Първата живее главно във външно изгнаничество, далеч от родината, а втората никога не напуска Съветския съюз, но остава във вътрешно изгнание.

Марина Цветаева е родена на 8 септември 1892 г. в Москва, в семейството на професор по история на изкуството и пианистка от полско-немски произход. Като дете боледува от туберкулоза, пътува из цяла Европа – Франация, Италия, Германия, Швейцария. Учи старофренска литература в Сурбоната. Там, в Париж на 16-годишна възраст прави опит за самоубийство. Две години по-късно издава първата си стихосбирка „Вечерен албум”. Обесва се много по-късно, през 1941 година, отхвърлена от всички. Днес Цветаева е считана за един от най-големите поети на Русия.

През 1911 година Марина се омъжва за царския офицер Сергей Ефрон. Тя пише активно, издава множество книги, общува с писателите символисти Волошин и Бели. Десет години по-късно, след Октомврийската революция и разгрома на белогвардейците, Цветаева емигрира от Русия. Макар че е била враг на комунизма, тя не емигрира по собствено желание, а заради своя мъж-белогвардеец. И пак заради него тя ще се върне в Русия в навечерието на Втората световна война. Малко преди да се завърне в СССР,  Цветаева пише: „Бог да ви спаси! /Бъдете овце! /Ходете в стада недояли /без дамги, без собствени мисли /след Хитлер или след Сталин! /Явявайте се в тела, разлъчени /на свастични куки и петолъчки.”

Напускайки Русия, Цветаева живее в Берлин, после в Прага, после в Париж. Живее бедно и е недооценена от руската емиграция, а в родината си е  напълно премълчавана. „Тук съм ненужна – там съм невъзможна” казва тя. И също: „ В Русия аз съм поет без книги, а тук – поет без читатели. Това което прая, на никого не е нужно.”

Цветаева е изключителен поет, който не се побира в никакви литературни или идеологически клишета. Мъжът й Сергей Ефрон, обратно, е човек роден да следва, а не да води. Но парадоксално, тя следва него. Ефрон първо е твърд привърженик на бялата идея. В Париж обаче става един от фанатичните следовници на „евразийската” идея за Русия, която по същество е антизападна. „Евразийците” са обект на интерес за  съветските тайни служби, които виждат в тях идеален помощник за  унищожението, включително и физическо, на  руската емиграция на Запад. Ефрон е в лявото крило на евразийците, това което иска да установи връзки с СССР. Така и на него, а покрай него и на Цветаева, руските емигранти започват да гледат като на болшевики.

Ефрон подава молба за руски паспорт. Но за един белогвардеец, дори и да е станал ляв патриот, не е достатъчно да поиска прошка. Паспорт му е отказан. За да си го изработи, той е вербуван от руските тайни служби и започва да работи като наемник за ГПУ ( което след 1934 г. става НКВД).

През 1940 Троцки, който е изгонен от Русия още през 1929, ще бъде убит в дома си в Мексико с брадвичка за лед. Ще бъде убит от своя „приятел” Рамон Меркадер, таен агент на НКВД. Но и преди Троцки жервите на съветските тайни служби сред руската емиграция на запад са доста много. Смята се, че Сергей Ефрон е участвал лично  в политически убийства. Едно от тях е „падането” от прозореца на Разколников, бивш посланик на СССР в България, който през 1938 г.  забягва на Запад и пише открито писмо срещу Сталин. Скоро след политическата емиграция, животът на Разколников мистериозно приключва.

Най-накрая, след един неуспешен опит за покушение, агентът Сергей Ефрон е „прибран” в СССР. Дърщерята на Цветаева и Ефрон е заминала за страната „без гласни букви”, както я нарича Цветаева, още преди това. Сега и Марина се решава да замине сьс сина си. На нея веднага дават паспорт. Всякакви следи за дейността на агента Ефрон в Париж трябва да бъдат заличени.

И така  в навечерието на войната цялото семейство на Цветаева е в СССР. Още същата година дъщеря им е арестувана. Тя е принудена да свидетелства срещу баща си, че е френски шпионин. След това и двамата са пратени в Сибир, където Сергей Ефрон скоро ще бъде убит. Цветаева остава да живее в изолация и нищета. Живее уж в родната си страна, която й е станала чужда. Третирана е като враг. През 1940 г. се опитва да публикува стихосбирка, но й отказват. Заклеймена е като „формалистка”.

На  26 августа 1941 г. Цветаева пише молба да бъде приета на работа като миячка на съдове в столовата на „Литфонда” (дом на писателите). Два месеца по-късно тя се обесва. Не е известно къде е погребана. Нито един член на семейството на Марина не се спасява. Синът й загива на фронта. Само дъщеря й оцелява физически, но прекарва в лагер много години от живота си.

Трагедията на Цветаева е типична не само за политическата емиграция от онова време, но и за съдбата изобщо на интелектуалците, които не се подчиняват на властта или вкуса на тълпите. И диктаторите, както и посредствените тълпи гледат на интелектуалците с подозрение и омраза. Защото са различни, не се подчиняват на  общоприетите или наложени норми. Личната трагедията на Марина Цветаева е в това, че нейният собствен съпруг е бил точно от тези, които, за разлика от нея, се подчиняват и управляват лесно. А тя му е останала вярна въпреки всичко.

      Другата голяма руска поетеса на 20-ти век е Ана Ахматова. Мнозина я смятат за най-голямата. Нейната съдба е едновременно подобна и различна от тази на Цветаева.  Ахматова никога не напуска родината си след революцията. Но тя прекарва почти целия си живот в изолация, във вътрешна имиграция.

Смята се, че Исая Берлин е „гостенинът от бъдещето” в „Поема без герой” на Ана Ахматова. Исая Берлин, британски философ и историк от руски произход, веднага след Втората световна войната работи като първи секретар в британското посолство в Москва. Неговата среща с Ахматова през една ноемврийска нощ на 1945 г. е знаменателна. Някои казват, че с тази среща и последиците от нея всъщност започва Студената война.

„Гостенинът от бъдещето” разказва на Ана за Запада, за един свят, който тя не е можела да посещава повече от 20 години. От Исая Берлин Ахматова разбира например, че Амадео Модилиани,  с когото тя е имала голяма любов през 1910 година в Париж и който умира в мизерия през 1920, е станал световно известен художник.

Ахматова е била женена още преди революцията за поета Николай Гумильов. Той, тя и Осип Манделщам са най-важните представители на руския акмеизъм, модерно течение в поезията, което набляга на образността. През 1921 г. Гумильов е разстрелян за антисъветска дейност. И макар че той и Ана са разведени още от 1918 г., Ана, както и синът й историкът Лев Гумилъов, също стават потенциални  „врагове на народа”.  И остават такива за много десетилетия.

След 1923 на Ахматова е забранено да печата стихове. През следващите години тя преживява убийството на нейния приятел, поета Манделщам в сибирски лагер, самоубийствата на  поетите Есенин, Маяковски и Цветаева, пращането на сина й Лев Гумильов в концентрационен лагер.

През дългите години на изолация от западния свят, за който си говорят през тази нощ с Исая Берлин и който тя не е можела да посещава, Ана Ахматова всъщност е била изгнанник у дома, в Русия. Била е чужденка в родината си.

За лагерните години на своя син Ахматова пише поемата „Реквием”, която ще бъде отпечатана в Русия много след смъртта й, едва през 1983. По време на своето „ вътрешно изгнаничество”, когато не е можела да печата свои стихове, Ана Ахматова се занимава главно с преводи на поезия и пише за Пушкин.

През 1939 г. Сталин разрешава публикуването на една стихосбирка на Ахматова със стари неща, която обаче е инкриминирана само 6 месеца по-късно. По време на войната Ахматова пише патриотични стихотворения и е пибликувана дори в официоза „Правда”.

Но след след края на войната, след срещата й с Исая Берлин през ноември 1945 г., нещата за нея рязко се променят.  И не само за нея, но и за всички хора в Източна Европа, защото това е началото на Студената война. Западът и Русия престават да бъдат съюзници.

Ахматова е критикувана лично от Жданов, който я нарича „полу-блудница, полу-монахиня” ( второто от двете обвинения обаче е по-лошото по-онова атеистично време). Обвиняват я, че се е срещала със западен шпионин – Исая Берлин. Тя е изключена от Съюза на писателите.

През 1949 Лев Гумильов отново е арестуван и е осъден на 10 години в Сибир. Майка му най-сетне се унижава да напише стхотворения в прослава на Сталин. Но и това не помага – нито на него, нито на нея. Едва след смъртта на Сталин, през 1956 година, Лев е освободен, а стигмата върху Ана Ахматова бавно, но сигурно започва да избледнява.

През 1965 г., месеци преди смъртта си, Ахматова за първи път получава разрешение да пътува на запад. Тя заминава за Италия и Ангиля, за да получи наградата Таормина, както и почетен докторат в Оксфорд.  През следвашата 1966 година, на 5 март, Ана Ахматова получава сърдечен удар. Тя умира на 76 годишна възраст. Но едва 20 години по-късно, през 1980-те нейното водещо място в руската литература ще бъде фициално признато в родината й.

Биографиите на Цветаева и Ахматова са уникални. Това което тези две големи поетеси са преживели е трудно дори за описване. Да не говорим за преживяване. Но много граждани на Източна Европа живееха във вътрешно или във външно изгнаничество през годините на Студената война и след това. И аз имам известен опит в това отношение. Но се колебая да кажа да кое от двете е по-трудно.

Може би външната емиграция е за предпочитане, защото тя мобилизира силите ни. В чужбина сме, сами сме, нямаме упора. Трябва сами да се борим с живота, безполезно е да хленчим. Така сме принудени да се концентрираме върху оцеляването, ставаме твърди и последователни, ставаме работохолици, борим се.

Вътрешната емиграция е по-трудна.  Поне в психологически план. Когато  сме отритнати от обществото,  когато останем сами вътре в себе си, ние бездействаме външно. Но и без да действаме непрекъснато сме подложени на разлагащото и задушаващо въздействие на родното блато около нас.Всъщност Марина Цветаева преживява и външната и вътрешната емиграция. И двете състояния са мъчителни за нея.  Но последното, изгнаничеството у дома, я убива. Впечатляваща е способността на Ахматова да оцелява в дългогодишна вътрешна имиграция –  без да загуби нито живота си, като Манделщам и Цветаева, нито достойнството си, като стотиците безропотни слуги на Сталин сред съветските писатели.
Изгнанието може да ни пречупи и убие. Но то може и да ни създаде, да ни помогне да намерим себе си. И да останем след себе си. Защото, както е казал Ницше, това което не ни убива ни прави по-силни.

Владимир Левчев

сп.Биограф