Бодлива тел.
Воня.
Воня на хлор! –
хлор в неописуеми количества.
Затвор.
А във затвора – коридор.
И хора в двора,
от който няма мърдане наникъде.
Тук надзирателите тананикат нани-на.

Хиляда петстотин шейсет и две
резки е изчегъртал някой с гвоздея,
вторачен в небесата сини – с години, с векове –
в очакването те
да станат розови.

Не стана гроздето.
Бе кисела годината,
а виното
Пиянството на цял един народ вгорчи.
И сякаш диви зверове,
две хиляди заключени мъже
мълчаха – зинали!
Две хиляди мъже
свалиха с погледи втрещени бай Илия.
А как висеше празното въже! –
огромна въпросителна,
забила кука в старческата шия.

Ако в смрадливата килия
към мен нахлуе мирис на липи,
се питат всички – накъде ще духне вятърът.
И чудят се защо не спи,
защо не спи?
Не спи
побърканият,
къдравият,
нощен надзирател – Вентилатора! –
един боклук – чук в униформа.
Парен чук.

Хлорта люти в очите. И горчи.
И върху туй огнище
две хиляди брадясали мъже разтъркват бузи…
И всъщност – по нищо,
по нищо абсолютно не личи,
че и навън животът е илюзия.

Валери Станков