През последните месеци станах свидетел на лични войни между колеги журналисти, които преминаха добрия тон. Разменят се обиди, квалификации и епитети, които няма смисъл да цитирам и не желая да коментирам. Ясно е, че медиите у нас /а и по света/ имат собственици, които защитават определени партии, икономически кръгове и корпоративни интереси. Но докато босовете се стремят да спазват добрия тон и рядко се нападат помежду си, журналистите стават жертва на безмислени словесни войни. Не съм чувал лекари, инженери, икономисти да говорят против колегите си, както го правим ние и вече съм задавал въпроса: Защо е нужно да се нападаме като бясни кучета? Какво има толкова да делим? Измерваме кой е по-велик, успял, можещ ли? Не сме ние хората, които определяме качествата и цената си – това го правят единствено читателите, слушателите и зрителите. Да обиждаш колега принизява професията ни и дава хляб на тези, които чакат сгоден случай да унизят журналистите в България. Трябва ли самите ние да наливаме вода в мелницата на хейтърите? Забелязвам, че колеги се изявяват и като последна инстанция по даден въпрос и смятат, че само тяхното мнение е вярно и меродавно. Трябва ли да им напомняме, че демокрацията първо е да уважаваш правото на другия да изказва мнението си, дори и да не си съгласен с него? Явно трябва, защото в обществото ни има достатъчно омраза, че да я пренасяме и в професията си. Времето на призивите отмина, но журналист който уважава себе си и професията трябва да осъзнае, че не печели нищо от поредната лична война с колега. Защото не ми е известно в бяла държава журналисти да се нападат така яростно, както у нас, но на Запад възпитанието и културата не позволяват такива словесни вакханалии.

Иво Югов