От гостите на предаването „Под лупа” на ТВ „Европа” Милен Миланов, председател на фондация „Аскеер” и актьор, и от проф. Георги Каприев, член на журито на фондацията, ще разберем каква е битката за „Аскеери“-те тази година, защо е символ за българската драматургия и дали драматургията тази година е по-различна от предходните.

– Минаха номинациите за съвременна българска драматургия. Тази година мисля, че най-много пиеси сте разглеждали, знам, че битката е много сериозна там. Кажете на какво се дължи това високо ниво на съвременната българска драматургия? 

М.М.: Пламен Дойнов беше написал миналата година в предговора си към 7-и том на „Библиотека, съвременна българска драматургия Аскеер”, че за драматургията, но то не е само за драматургията, се говори доста критично и той даде пример какви неща са се изписали и са се казали за пиеси, които ние сега смятаме за изключително добри. Така че хубаво е, че журито е критично настроено, че театралната общност е критично настроена, но ние имаме дълбокото убеждение, че българската драматургия не само че е важна, но тя е и напредничава част от съвременния български театър. След като става дума за съвременна българска драматургия, все пак трябва да кажем кои са трите пиеси, които тази година са номинирани за наградата „Аскеер” в категорията съвременна драматургия и не само това.

– Те са много различни, драматургията е много различна. 

М.М.: Точно така.
– Нашите зрители са запознати и с трите, защото сме ги снимали. 

М.М.: Това е „Ковачи” от Алек Попов, ние винаги имаме принцип по азбучен ред, по имената на авторите. При нас няма номинирани първи, втори, трети.Номинацията е еднакво валидна. Втората пиеса е „Завръщане във Витенберг” от Георги Тенев и Иван Добчев и третата е на Константин Илиев триптихът „Златните мостове и секвоя”. Хубавото е, че и трите постановки имат свои добри премиери в съответните театри. На Константин Илиев пиесата може да се гледа в театър „Зад канала”, на Иван Добчев и на Георги Тенев – в театър „Сфумато”, а на Алек Попов може да се гледа в университетския театър към Нов български университет. Но хубавото тази година е, че се наблюдава едно доста сериозно качество на пиесите, които не успяха да бъдат на първите три места.

– Значи е имало битка, и то сериозна. 

М.М.: О, да, имаше битка и затова тук е важно да се споменат и тези автори и техните пиеси. Това са „Праехидно” на Здрава Каменова и Гергана Димитрова, „Твоя завинаги” от Мария Станкова, „Немузикален момент” от Петрана Златева, „Ела, легни върху мен” от Силвия Чолева и Снежина Петрова и една пиеса на млад автор, 18-годишен – на Стефан Прохоров – „Правилата на играта”. Журито не се влияе от постановъчния резултат, то оценява оригиналните текстове в писмен вид. Една постановка може да извиси, но може и да провали един текст.

– Проф. Каприев, вие сте във фондацията от 2004 г. Кажете ни и вие защо тази година смятате, че е много силна за българската драматургия? 

Г.К.: Аз категоричен отговор мога да дам чак догодина, когато установя дали това е тенденция или случайно струпване, защото в културата е възможно едното и другото. Миналата година бяхме в журито по-скоро недоволни от пиесите, които четохме, но малко в подкрепа на това, което г-н Миланов каза – аз, бидейки отново обременен с писане на предговор на тома, който предстои да излезе, се върнах да погледна какво съм писал предните две години и установих, че миналата година съм забелязал, че българските автори като че ли в по-голямата си част са се отказали от характерните за предните години типажи, а характерните за предните години типажи бяха тези, които влизат в черната хроника на новините.

– И тази тенденция забелязваме и в киното. 

Г.К.: Така, обаче не и в драматургията. Ако миналата година са се отказали от тези типажи, тази година са се отказали вече и от репортажната стилистика, към която мнозина се придържаха. Някакъв опит за обясняване на актуалното чрез ресурса на самото това актуално, с неговия собствен език. Няма защо да обяснявам, че така добра драматургия не става. Ако миналата година имаше такива рецидиви – за езика говоря, не за темите, тази година са изключения, за които не мога да се сетя. Практически няма текст, който да е изцяло издържан в тази стилистика.

– Но кои са слабите места в българската драматургия, което искате да се промени? 

М.М.: На една драматургия слабите места са театърът.

Г.К.: Но нека да говорим за текстовете. Продължава да има дефицит по посока на собственото драматургично структуриране на текста. Не при всички, но налага се и такова впечатление. Това, което мен особено ми липсва и тази година, е грижата за езика. Това е една страхотна тема в театъра, българската драматургия, ако има някакво необходимо място в българския театър, който, разбира се, е отворен за световната драматургия, за стиловете в световния театър, неговото място, от което не може да бъде изместен, т.е. на българския текст, е именно езикът. Там драматургичният текст винаги е бил авангардът, от Шекспир до днес. Добрият драматургичен текст кове езика. Това преводът не може да ви го осигури в тази степен, колкото и да е добър преводачът. Разбира се, че има такива пиеси тази година, но разбира се, че има такива пиеси, за които това не важи и те са повечето, трябва да си признаем. Ако аз имам някаква препоръка, нещо, за което бих бил недоволен тази година, една година, в която сме общо взето доволни по повечето показатели, то би било това – повече грижа за българския език, за развитието на българския език.

– Журито беше ли на едно мнение, имаше ли спорове между вас за номинациите? 

М.М.: Естествено, че журито не може да бъде на едно мнение. Процесът е много сложен и това не е само въпрос на личен вкус, това е такъв процес. Процесът на оценяване винаги е свързан с доста големи различия.

– И субективност. 

М.М.: Да, но аз искам да се върна на предния въпрос – когато създадохме тази категория, ние я създадохме…

– Нали за осми път връчвате тази награда? 

М.М.: Да, но фондацията връчва награди 22 години. Ние създадохме тази награда чак преди 8 години, т.е. сме имали 14-годишна история, защото преди това сме нямали самочувствието и не се бяхме сетили за модела, по който може да се присъжда такъв тип награда. Тъй като моделът трябва да бъде следният: драматургията е може би най-сложният род в литературата.

-И знаем, че бе з качествена драматургия няма как да се случи добър спектакъл. 

М.М.: Разбира се, но ние бяхме водени, след като се състави учредителното жури, бяхме водени от идеята, че тази награда може да провокира повече театрали да обърнат внимание на българската драматургия, защото за нас е важно и е наша цел да може всеки драматургичен текст, защото има много добри драматургични текстове, които имат една постановка и край, приключва се – това е най-лошото, защото всяка постановка в крайна сметка, освен че е реплика, отношение към самия драматичен текст, той е реплика и отношение на предишни наслоявания, на представи за героя. Може да пропусна някои, но в тази специална годишна листа, с изключение на Константин Илиев и донякъде на Захари Карабашлиев, може би пропускам някого, но малко са автори, които се поставят по два-три пъти. Важно е за един текст и това вече е грижа на самите театри като производствено място, театрите да обръщат внимание на драматургията.

– Как се развива театърът през последните години? 

Г.К.: То може да е продукт на нарастването на възрастта, но напоследък аз съм по-скоро недоволен, отколкото доволен от фактите в българския театър – говоря за последните 1-2 сезона. От една страна, имам неудовлетворение, от друга страна – едно мътно усещане, че нещо се готви, че нещо зрее в българския театър, като че ли българският театър е на някакъв предел, на някаква своя граница и ще преминава към друго качество. И аз се надявам то да е по-добро от сегашното. Тоест някаква смяна на модела ми се струва, че гнезди, но тези неща не стават за часове, за един или два сезона.

– Поне върви нагоре. 

Г.К.: Дай, Боже, да е така.
М.М.: Българският театър има такива актьори, режисьори, сценографи, той има такива хора, които са… аз съм пътувал много по света, на театрални фестивали и имам възможност да сравнявам театър с театър, българският театър има удоволствието да се чувства щастлив. Може да има такива бележки, може да има такова чувство за недобро, но ние сме много разглезени и сме свикнали на изключителен театър и затова когато синкопът слезе надолу, това е и набиране на скорост, това е и съвсем нормално, а и в крайна сметка бедата е да не пропуснем някое извисяване – най-лошо е, когато се роди прекрасно дете и не го забележиш. Ако не превърнеш грозното пате в лебед, за какво в крайна сметка си този воин на честта?

tvevropa.com