Роден в Австралия и живял доста време в Англия и в САЩ, Стив Кайл пристига в България през 2003 и остава да живее тук. Работил е за две български компании, а в момента има собствена фирма за софтуер, в която е наложил само две правила – клиентите да са доволни и екипът е доволен. Много хора свързват Стив с 18-минутната му TED презентация, в която той излага теорията си защо хората в България са нещастни и как това може да се промени. Клипчето в Youtube е гледано над 45 хиляди пъти. Освен това Стив преподава бизнес на студенти от Софийския университет, кара моторизирано колело по софийските улици и се надява България да стане родината на следващия “Скайп” или друго подобно изобретение. Стив Кайл е от хората, които можеш да слушаш часове наред, без да ти омръзне. Той е предприемач, мениджър, бизнесмен и страхотен оратор. “Ако някой ден забогатея, ще подаря на този квартал боя, за да стане поне малко по-цветен – това си мислех, когато пристигнах за пръв път в България и минахме през Дружба. Беше един мрачен дъждовен ден, новият път до летището все още не съществуваше, всичко изглеждаше сиво и наистина си помислих, че малко цвят няма да е излишен.

Дойдох тук с тогавашната си приятелка, която е българка. Преди това живеехме в Австралия, но ни беше омръзнало. Искахме да се преместим в България, да видим дали ще ни хареса, ако не – на някое друго място. Тя беше живяла в Калифорния, аз в Щатите, в Англия и на други места. Бяхме решили да останем тук две години, но след тези две години така и не си тръгнахме. Двете ми деца се родиха тук.

Въпреки първоначалното впечатление, ми се стори, че в България е страхотно и има чудесни условия за живот. Излизането е евтино, да, заплатите не са високи, но разходите също изобщо не са високи, като се изключи Топлофикация. Радиаторите ми бяха изключени цяла зима, а сега пак имам сметка. Разходите за живот, освен Топлофикация, са разумни. Хората са забавни, усеща се чувство за свобода. Според мен има един добър баланс. Много хора ще кажат, че тук е прекалено свободно, можеш да караш като луд, да паркираш навсякъде и т. н. Но аз мисля, че достигаме един разумен баланс. Когато дойдох тук никой не спираше на пешеходна пътека, сега почти всички шофьори го правят. Мисля, че тази представа, че всички са прекалено луди и няма никакви правила, вече не е валидна, особено в сравнение с 10 години назад. Мисля, че в момента имаме един чудесен микс между хаос и ред. Да, виждам някакви контруктивни промени, все още е странно и малко лудо, но ние по някакъв начин сме се регулирали да бъдем цивилизовани, поне докато шофираме.

Едно от нещата, които ме изненадаха тук бяха… жените. Идвайки от САЩ и Австралия, където има страхотен проблем със затлъстяването, аз наистина бях изненадан от това колко много готини жени има. Жените тук са красиви. Бях изненадан, че вместо дебели, виждам добре изглеждащи хора, както и деца – имаше много малко дебели деца. Но сега положението е малко по-различно с навлизането на фаст фууд веригите и т. н. В началото много се кефех на всички баничарници и пекарни, и се изненадвах, че децата не са дебели. Казвах си, че това е едно здравословно място, навсякъде има зеленчуци, домати и т.н. Беше готино. Сега е малко тъжно, защото виждам, че хората вместо кифли и баници, си купуват пакетирани кроасани, пълни с консерванти и боклуци. Когато водя децата на училище, виждам, че нещата стават като в Австралия. Ставаме дебели като там. И това е тъжно, защото губим традициите си за здравословен начин на хранене и приемаме пакетирания начин на запада. Това е така – да допуснеш запада да навлезе и да надебелееш. А когато си дебел не се чувстваш добре, чувстваш се тежък. Пушенето и пиенето на алкохол не са толкова страшни, колкото затлъстяването. И огромните психически проблеми, които то причинява. Гледаш се в огледалото и не се чувстваш добре. Имаш проблеми със сърцето, с кръвното налягане, с диабета. Но, когато дойдох, наистина бях шокиран от това, че хората изглеждаха във форма. Не като спортисти, но нормални, слаби, а не тлъсти.

Изненада ме и това колко много хора говорят езици, и то повече от един език. Много хора знаят, да кажем, руски, а още повече говорят някакво ниво на английски. Това е малко лошо за мен, защото ме домързя и с толкова много хора, които говорят английски, аз така и не научих български. Онзи ден трябваше да отида на лекар, а той не говореше английски. Трябваше да му обясня какво ми е чрез някакъв микс от моето ниво на български, което е като на тригодишно дете, и актьорска игра, жестикулиране.

Нещо, от което не бях особено впечатлен, когато дойдох, бяха здравните учреждения. Жена ми трябваше да отиде на лекар, имаше някакъв проблем с ухото. Отидохме в болницата и аз си казах – леле-мале! Те пушеха и пиеха ракия в болницата, имаше една чаша със спирт, в която държаха инструментите. Лекарят извади един инструмент и го дезинфекцира със запалката си… Казах си, ок, това е старата школа и явно работи, но идвайки от Австралия, с нейното модерно здравеопазване, това ми беше доста странно. Но отново, липсата на пари беше очевидна, сега и тези неща се променят. Навремето ме изненада и лошото обслужване в магазините и заведенията. И това, че хората те преценяват по външния вид.

В Австралия си ходиш със скъсаните дънки и не ти пука, обличаш се, ако ще ходиш на вечеря, но иначе е все едно. Роднините на тогавашната ми приятелка бяха така: „Ооо, дънките ти имат дупка, ти знаеше ли за това?”. Сякаш е нещо ужасно лошо. Отивам в магазина, може би не съм богат, но все пак имам някакви пари, но те просто ме игнорират, защото изглеждам беден. И виждах тяхната рекация: „о, не, пак някакъв мизерник влиза в магазина” … Така че се наложи малко повече да се грижа за външния си вид. Но българите са малко така – ако не си добре облечен, вероятно си някакъв беден глупак или нещо подобно. Не знам дали е било така по времето на комунизма или идва от навлизането на модния пазар в България. Но мисля, че и това се променя.

Когато дойдох тук започнах работа в една компания – изпълнителният директор искаше да се премести в Париж, където беше фирмената централата, и си търсеше заместник. Започнах за 3 месеца пробен период. По това време компанията беше голяма, имаше 3500 служители. Произвеждаха електронни компоненти за коли и индустриално оборудване. В началото бях много развълнуван, голяма компания, с големи печалби, големи клиенти и голям потенциал. Имаха добро производство, но същевременно в много области имаха нужда да се подобрят. Мениджърската философия беше основана на страха и контрола, по никакъв начин не беше отворена, открита. Изпълнителният директор беше почитател на постоянните подобрения, но те някак не се получаваха в България. Беше готино, защото имаше потенциал и аз научих много за работата тук, но отношението на мениджърите беше ужасно.

Мениджърът производство викаше на работниците „гадни, тлъсти свине, аз мога да ви уволня още утре, да не мислите, че сте незаменими, не ставате за нищо!”. Ако направиш дефектен елемент, те те наказват, идваш в свободното си време да го поправиш и ти се удържат пари от заплатата. Едно такова отношение те кара да скриваш проблемите с качеството и е тотално погрешно, когато става дума за производство. През трите месеца, в които останах там, се опитах да дам предложения и да променя тези неща, но само изпълнителният директор имаше властта да дава нареждания и да упражнява контрол. И въпреки че беше готин, той просто не беше там през цялото време и някак си не виждаше чак толкова голяма нужда от промяна. И така аз нямах правомощията да правя промени и затова правех срещи и казвах: „Вижте сега, имаме този огромен преразход в транспорта и логистиката, защото имаме проблеми, ето как можем да ги решим, за да не даваме толкова пари…”. Аз бях там, за да измисля как да решим проблемите. А мениджърите ми казваха неща от типа на „гледай си работата, не ни се плаща достатъчно, за да ни пука за това. Така че няма да помогнем”. Беше малко като да си удряш главата в стената, защото виждаш толкова много възможности за подобрения, които не се осъществяват. Като видях какво става, просто си тръгнах. Те ми предложиха да остана след пробния срок, но аз отказах.

После с мен се свърза една компания за човешки ресурси, искаха да отида да работя като изпълнителен директор в „Уизком” (впоследствие компанията сменя името си на „Sciant” и е продадена на софтуерния гигант VMWare – б.а.), софтуерна компания с 65-70 служители, занимаваща се с аутсорсинг. Наеха ме, защото собствениците на компанията смятаха, че тя може да работи по-добре. Та това беше втората ми работа, беше готино, защото хората бяха млади. Започнах да изпробвам идеите си и видях, че наистина работят. Беше страхотно. В началото имаше съпротива от тогавашните мениджъри, което може би беше нормално. Идва някакъв нов и казва какво да се случва. Но беше наистина удивително място да работиш. Прекарах там 4-5 години. Нараснахме до 300 души, вече имахме офиси в София, Варна, Виетнам. Не само, че компанията нарасна, но хората бяха щастливи да работят в нея. Спечелихме разни независими награди за щастие на служителите. Служителите бяха доволни, както и клиентите, загубихме много малко от тях, а повечето ни препоръчваха. Беше страхотно – защото виждаш как щастието на служителите има значение.

Станахме много по-печеливши, спечелихме много повече клиенти. На хората им пукаше. Получих най-големия комплимент от един клиент преди време. Обади ми се и ми каза: „Знаеш ли, удивен съм от това колко сте готини във вашата компания. Имахме проблем една събота. Обадихме се на Чавдар в 11 вечерта, той пиеше ракия с приятели в някакъв бар, но си носеше лаптопа в себе си. И ние му казахме, че имаме нужда от еди какво си. Той, въпреки че беше полупиян и насред парти, ни каза, нямате грижи. Излязъл навън, отворил си компютъра и прекарал един час да поправи проблема.”. Клиентът ни беше наистина впечатлен. Но това е, когато си щастлив и ти е приятно да работиш някъде, на теб ти пука и правиш нещата не защото си задължен, а защото искаш. И ставаш по-продуктивен. На кого му пука в колко часа си дошъл на работа? Дали е било 9 или 12. Но е важно, когато клиентът ти се е обадил в събота вечерта, ти да свършиш тази работа, без някой да ти е казал, на своя глава. Тогава видях, че идеите ми наистина могат да променят разни неща, не само успеха на компанията, но и хората, които работят в нея, както и клиентите.

Това беше основата на мисленето ми за щастието в работата. Сега отивам още по-далеч. Сега го изкарвам на по-високи нива. Може и да е екстремно, но е по-готин начин. В моята компания имам само две правила – клиентите да са доволни и екипът да е доволен, други правила няма. Налагам неща, които хич не са традиционни. Опитвам се да накарам хората да се чувстват наистина свободни и щастливи. И работи, защото те го оценяват. Много българи биха казали: „това не може да стане на моето работно място, защото те ще се възползват от мен” или „може и да става при теб, защото се занимаваш със софтуер, но не може да стане в производството”, „ако направим това, хората ще крадат”. Да, може би, за седмица или две, хората ще се възползват от промяната в системата. Но ако ти се придържаш към идеята за свободата, доверието, прозрачността и липсата на контрол, след няколко седмици хората ще си кажат: „чакай малко, работодателите ми са сериозни, не искам да злоупотребявам с доверието им, тази работа ми харесва и искам да я запазя. Преди ме наблюдаваха и контролираха, а сега се чувствам свободен…”. Ние се страхуваме, че хората ще злоупотребят с доверието ни, но това са собствените ни страхове и несигурност, които ни пречат да дадем това доверие.

Ето една малка история за свободата

Навремето работех като заварчик в Аризона. Това не е софтуер, не са услуги, това е производство. Работех на машина за заваряване и правех вентилатори за печки, фурни и т.н. Беше физически труд в работно облекло. Започвах работа в 6 сутринта и свършвах в 2 на обяд, беше ужасно горещо и нямаше климатик. Правех го, за да си плащам университета. Прекарах там 4 месеца. В началото шефът ми каза: „О, ти си колежанче, никой от работниците тук не учи, ти сигурно нищо няма да можеш да свършиш, защото те е страх да вършиш мъжка работа. Човекът преди теб изработваше по 350 вентилатора на ден, така че ако можеш да се доближиш до тази бройка, аз ще съм доволен”. На мен всъщност ми беше приятно. Когато правиш нещо с ръцете си, е друго, не е като в училище, където по цял ден мислиш, тук виждаш резултата и си доволен. След няколко седмици вече правех по 350 вентилатора на ден. Измислях си игри – да изпробвам различни техники, да проверявам кое ще ме забърза, кое ще ме забави. След месец-два започнах да правя и други неща – научих се да карам различните машини, беше си забавно, сприятелих се с останалите, запознах се с тяхната работа. Научих се да върша работата на Хорхе, който правеше печките, да боядисвам и какво ли още не. На третия-четвъртия месец аз вече можех да правя по 450 вентилатора на ден, а понякога и 600. В някои дни, когато Хорхе трябваше да отиде някъде за час, примерно на лекар, след като вече съм направил 350-400 от моите вентилатори, поемах неговата работа.

Определено бях продуктивен. До деня, в който във фабриката дойде експерт по ефективността с бележник и очила с дебели кафяви рамки. Обикаляше напред-назад и гледаше как хората работят, надничаше през рамото на всеки и беше много дразнещо. Накрая даде доклада си на шефа, който 4 месеца по-рано ми беше казал, че ще е доволен ако дори се приближа до 350 вентилатора на ден. Та шефът ми каза: „Стив, експертът по ефективността твърди, че ако ти спреш да караш машините, да боядисваш, да правиш фурни и да вършиш работата на другите, ако си седиш там и си правиш вентилаторите, лесно ще произвеждаш по 600 или повече дневно. Така че спираш да вършиш други неща и си правиш вентилаторите”. И аз му казах, че не искам, че на мен ми харесва да се занимавам с всички други неща. А съм и полезен, защото ако някой се разболее, мога да го заместя, давам стойност, а и се забавлявам. Но той каза: „Не, ние ще спечелим повече, ако ти правиш само това.”. И аз напуснах. Преди да се появи този експерт имаше някаква свобода, шегувахме се, взимахме си почивки, клюкарствахме, останалите се майтапеха с „колежанчето”, но си прекарвахме добре. И това е отношението, което може да проработи във всяка индустрия. Твърде много вярваме, че традиционният начин за правене на бизнес е единственият добър, а всъщност трябва да опитваме нови неща, нови предизвикателства.

Едно от нещата, които много ценя, е свободата. Аз лично вярвам, че в България има повече свобода, отколкото в която и да е друга държава, в която съм бил. Особено западните държави. А свободата е чудесно нещо. Това ме кара да се чувствам щастлив, а като че ли тук не се оценява. В САЩ има толкова много правила и съдебни действия, че е трудно да правиш каквото и да било. Не мога да ти кажа „Ботушите ти са адски секси!”, защото това веднага ще се изтълкува като сексуален тормоз. Единственото, което мога да кажа е нещо от сорта на „О, имаш хубави обеци.”. Не мога да пея в група и да кажа думата „fuck” по радиото. Бях на една ледена пързалка тук с децата ми. Тийнейджъри пускаха музиката, някакво техно, в което се пееше „I wanna fuck u in the ass, in the ass”. Ако това беше в САЩ, всяка майка щеше да се е подредила на опашка и да иска да говори с мениджъра и да ги съди за някаква психологическа травма, която това е нанесло на децата й.

Имам приятел в Австралия, който има деца на 8 и 10. Те са на плажа и той отива до тоалетната, която е на стотина метра. Докато се върне, някой вече е извикал службата за защита на децата, за изоставяне, понеже той е отишъл до тоалетната… Те регулират дори здравия разум до най-ниския възможен доминант, до най-тъпите хора, защото това е нивото. Също като стандартизираните тестове в образованието, които са съотнесени към най-ниското средно ниво. За да могат и най-глупавите деца да ги преминат. Същото е и със законите, за да може и най-глупавият да разбере какво да прави и какво не. Но какво става, когато всъщност имаш мозък? И си казваш, детето ми е на десет, мога да отида до тоалетната. Не, не можеш. Това не е свобода, това е законодателство до най-ниското и най-тъпо ниво. Значи ние си мислим: “о, те сигурно са по щастливи, защото ако аз отида там, ще изкарвам повече пари и ще си купя по-хубава кола”. Ок. Но се отказваш от свободата.

Ние не оценяваме това, което имаме

Ето и друго – излизаш навън. Трябва да отидеш в „Макдоналдс”, да се натъпчеш с гадости, да надебелееш. В Америка 60% от хората са дебели. Обаче там е скъпо да отидеш на нормален ресторант. Ще платиш поне 250 долара, особено ако вземеш и бутилка вино. В Обединеното кралство е същото – 200 паунда за една вечеря, за едно излизане. И ние всъщност не осъзнаваме, че тук е доста евтино да излизаш навън. Може да получаваме ниски заплати, но можеш да излезеш и да пиеш бира, без да фалираш. Или да хапнеш нещо. Звучи странно, но мисля, че това много повече стимулира хората да  излизат, да ходят на кафе, да се социализират. Мисля, че тук хората са доста по-отворени… Харесват ми дребните неща от живота, които промотират общността, забавлението, излизането навън, неща, които другаде няма да намерите.

Ако има нещо, което бих искал да се промени в България, това е образованието. Бих искал да видя повече инвестиции там. Мисля, че учителите са добри, но няма достатъчно ресурси. Може би трябва да има разни организации, общностни дарителски програми, които да спонсорират образованието. Хората с пари просто си изпращат децата в частни училища. Ако можеше тези пари да се инвестират в местното образование, всички щяха да спечелят. И не би имало нужда да се ходи в частни училища. Тъжно е, защото, когато става дума за университет, това е едно от нещата, заради които бих окуражил децата си да отидат в чужбина. Последни сме в Европа по отношение на инвестиции в образованието на глава от населението. Защо? Това е нашето бъдеще, това са нашите деца, искаме ли те да са тъпи? Да, може би това е решение на правителството, но ние сме избрали това правителство и имаме право да застанем срещу него и да си изразим мнението. Не би трябвало да сме ОК с факта, че инвестираме най-малко в бъдещето си, в сравнение с всички останали.

Мисля, че трябва малко повече да си вярваме. Непрекъснато чувам неща като „о, това няма да проработи тук, в България това не става, хората са тесногръди…” Но това не е вярно. Пътувал съм по света и наистина има къде-къде по-ограничени хора. Ние всъщност сме наистина щастливи, смеещи се, забавни, иновативни хора и имаме много потенциал, можем да се променим бързо. И трябва да имаме малко повече вяра в себе си, малко повече гордост. Ако това беше така, може би нямаше толкова да толерираме корупцията. Оплакваме се от корупцията, но правим много малко в личен план или като групи, за да я променим. Може би не мислим, че го заслужаваме. Но според мен трябва да имаме вяра в себе си, че заслужаваме нещо по-добро. И да се борим за това по-добро нещо. Защото, ако вярвахме в себе си, нямаше да толерираме корупцията, нито нищожните инвестиции в образованието. То е като да видиш това много готино момиче, което смята, че е грозно и не става за нищо. И това сме ние, този добре изглеждащ човек, който не вярва в себе си и има ниска самоувереност. „Не, никой не би ме поканил на среща”. Не е така, ти си страхотен, ще те поканят. Ние сме страхотни, но просто не го вярваме.”

e-vestnik.com

Нели Томова