Ти си златната рибка, но на мен са ми скъсани мрежите.
Аз съм корабът, който едва ли ще стигне до бряг.
Някой ден ще ме хвърлят без почест на старото режище –
да изгния достойно като сетен, несретен бедняк.

Ако можеш, върни ме в подивелите юлски горещници.
Дай ми лъвската сила на август – и за мен забрави.
А за моята бабичка да говорят кварталните вещици,
че край своето дядо като тях не старее, уви!

Завържи за душата ми люлка под звездните куполи.
Не ми вдигай палати, мен ми стига и дългия плаж.
И какво – не дочух, – ако имах пари, щях да купя ли?
Цял живот навъртях все за него – Насъщния наш…

Колко златни извивки като твоите ми се изплъзваха!
Колко златни луни съм проводил отвъд – и слънца.
И така направи, че когато ми свърши и въздухът,
като рибки на сухо да не страдат и мойте деца.

Но какво ти говоря? Всички твои посестрими глухи са.
Точно златната рибка да ми шепне на шепа в захлас…
И преди да те пусна, обещай ми два метра на сухеца –
дето дреме родът ми – дано си почина и аз.

Валери Станков