На пръв поглед журналистическата професия изглежда интересна и благодатна, но моето мнение е по-различно. Да, срещал съм се с колоритни личности, научил съм много от общуването си с тях, но и наблюдавам какво се случва с по-възрастните колеги. Ежедневното препускане от събитие на събитие, постоянното писане на материали амортизира мисълта, претоварва ума и ги превръща в уморени хора. Рядко може да видите журналист над 50 г., който да има свеж вид, като според мен амортизацията е по-голяма при жените, които нямат време за личен живот, грижи за себе си и семействата си. Журналистиката е жестока професия, в която работния ден е ненормиран, новината може да те застигне навсякъде, а с навлизането на новите технологии, практически сме на работа постоянно. Има два вида журналисти – за първите професията е призвание, начин на живот и шанс за себеизразяване, за вторите е просто занаят, който трябва да вършиш. Признанието за нас идва, когато благодаранеие на написан или излъчен материал се реши обществен или личен проблем, разкрият се случаи на корупция или социална несправедливост. За съжаление в България журналистиката не е четвъртата власт. Бил съм свидетел как излизат десетки материали за корумпирани политици, чиновници, самозабравили се бизнесмени без да има никаква реакция от началниците им или компетентните органи. Трябва някой да направи огромни гафове, да се омотае зо гуша в корупция, за да му бъде потърсена сметка за далаверите. Десетки материали се изписаха за пътищарските герои на прехода – Батко и Братко, Велико Желев, Ангел Дерменджиев, за безумните строителства на Даниел Славов-Дънката, за босовоте на контрабандата, за корумпирани политици – резултатът е една голяма нула. В подобни случаи се чувствам зле, защото все едно наливам вода в каца без дъно и усилията ми отиват на вятъра. Пределно ми е ясно, че хората с финансови възможности си купуват публикации, медии, влияние, власт и се мислят за недосегаеми. Знам, че истината винаги куцука след лъжата, измамата и далаверите, но в един светъл ден си проправя път и хората я научават. За тези „герои на прехода“ за които сме писали с колегите, рано или късно ще дойде Видов ден, но големият въпрос за мен е: Защо в България всичко се случва толкова бавно? Защо някой политик трябва първо да напусне поста си и едва тогава медиите да извадят кирливите му ризи? Защо някой местен феодал трябва да се самозабрави до степен да заплашва, пребива и взривява хора, за да му бъде потърсена сметка от МВР, прокуратура и медии? Нима те не са знаели какви ги вършат цар Киро, братя Галеви, Гриша Ганчев? Знаели са, но са мълчали услужливо, защото са били част от корумпирана схема, в която всеки е зависим от някого. Тъжно ми е, когато пиша тези редове и дано не обезкуража по-младите журналисти, които живеят с идеали за справедливост, истина и чест. Факт е, че сега се полагат усилия да се размъти блатото, в което живеем трето десетилетие, но виждам колко трудна задача е това – как октоподи, съдии и мутри се съпротивляват на възмездието, което заслужват да ги застигне. Те няма да избягат от него, но времето минава и обикновените хора продължават да имат ниско качество на живот, борят се за оцеляване, не за просперитет, докато дерибеите продължават да живеят охолно за тяхна сметка. Нямаме избор освен да чакаме справедливостта да дойде, но и да не спираме битката с корумпираната и оядена шайка, която ни отне правото да водим нормален живот.

Видовден – Религиозната същност на празника не е добре позната. Според народно поверие празникът е в чест на Вида, сестра на 2-та светци (наричани „градушкари“) Въртоломей и Елисей. Отбелязва се за предпазване от градушки. Ето защо е прието, че на този ден не трябва да се работи, за да не се разгневят градушкарите.Според други поверия това е денят на Видьо, или Видо – езическо божество измежду 4-та градушкари — Герман, Въртоломей, Лисе и Видо. Народното вярване, че градушките идват като възмездие за грехове, е довело до представата, че на Видовден ще излязат наяве всички сторени злини. Оттам е и предупреждението: „Всяка коза за свой крак, но като дойде Видовден, ще видим!“

Иво Югов

barometar.net