Най-вълнуващото ми преживяване, като репортер са разговорите ми с мъж заразен от СПИН, част от които описах в новелата „Копнеж за живот“. Бях отишъл да пиша за хората носители на HIV, запознах се с д-р Даниела Маркова и предложих, ако някой от тях прояви желание да ми се обади. След време един мъж ме потърси по телефона и така започна нашето общуване. Няма да преразказвам думите му, ще кажа само, че никой здрав човек си няма и бегла представа какво е да си заразен от СПИН и да не знаеш дали утре ще живееш или не. Този мъж все още е жив, от 23 години е носител на вируса, а преди няколко години имах преживяване, което разтърси душата ми. С него говорехме по телефона, той не пожела да се видим, не знаех името му, но разбрах на колко години е, че работи и други лични неща. Мой познат ми каза, че в техния блок е починал мъж, заразен от СПИН, имаше съвпадения с информацията, която имах за моя човек и помислих, че е той. Вървях към блока, за който ми казаха и през ума ми преминаха всички разговори, които водихме. Бяха тежки, трудни разговори, той премина през фазите на самосъжаление, омраза към живота, пиянство, агресия, примирение, но намери сили да продължи. Вървях и се молех да не е починал. На вратата на блока имаше некролог, но без снимка и после разбрах от д-р Маркова, че не е моя човек. От разговорите си с този мъж разбрах колко жестоки са българите, когато разберат, че си заразен от СПИН, как гледат на теб като прокажен, дори лекари са му отказвали да го прегледат, да не говорим, че заради бюрократични пречки принуждаваха носителите на вируса да пътуват за прегледи от Варна до София. Д-р Маркова беше приела работата си с тях, като лична кауза и се бореше с бездушните чиновнически души за правата и нормалното обслужване на носителите на HIV. Накрая през 2011 г. Кожната клиника към болница „Св.Анна“, където се грижеха за серопозитивните бе закрита и това беше апогеят на чиновническата простотия, която победи.
Истината е, че в България обществото не се е променило от Освобождението насам по отношение на различните хора. Само се говори, че ги разбираме и приемаме, но всъщност дълбоко в себе си българите сме закостенели хора, които не мислят модерно. Има една фасада зад която се крият бездушие, страх, комплекси и пренебрежение към заразените от СПИН, психичноболните, малцинствата, хората с различна сексуална ориентация. И тези които се бият в гърдите и се правят на на широкоскроени не биха прегърнали или пили кафе с носител на HIV. А и не трябва, защото ще го гледат със съжаление, от което той няма нужда.
Иво Югов

www.barometar.net