18 години без Владо Левков. „Как сте? Вън вали. Значи време е да си пишем.” Знаеш ли откога не е валяло Тук, Владо? Как да сме? Блато, простотия, никакви поети с китари, чалга, кючеци, измекяри, предатели, сволочь продажна, гнусно слугинска и ни един войвода, нито един харамия. 18 години без нежния като танцуващи пръсти Поет и без жестоката фурия като характер – журналист и публицист. Моят Владо. Без него никога нямаше да науча какво е да си честен в словото. Без него никога нямаше да разбера разранимо болезнените души на поетите, които ядяха чашите, с кръв по устните, докато аз барабар петко с мъжете под силното рамо на Владо обикалях кръчмите и клубовете, за да: „гледай, гледай, отвори си широко очите! Това е истинската литературата, не свеждай очи, гледай!”.
Той ми откри „По пътя”. С него вървяхме километри под нощното небе. Той ме научи да не си продавам думите, когато извират от сърцето. И никога да не падам на колене, само защото славата и кариерата са по-магнитни. Ръбат. Мощен като стихия. Крехък като полъх на глухарче. Талант като торнадо, което излетя ужасно, страховито рано в Небето.Когато криволичех още в началото на мръснишката професия, наречена журналистика, когато водех войни за всеки материал, за всяка цензурирана дума с главни редактори – плазмодии, Владо беше онзи, който калил ме в битките, знаеше, че няма да клекна, заради трийсетте сребърника…
Отиде си млад. Толкова млад, че сърцата ни скърцаха.Остави черна дупка в дущите ни – като от куршум, най-страшният куршум – да ти липсва онзи, когото не можеш да замениш с никого. Една вечер, зъзнейки на една спирка, след като той беше бесен на поредните „тенекиени тръби” – хора, а аз в моите луди весели години се хилех безгрижно, Владо ми посвети едно стихотворение и ми го подари с една уникална снимка, с посвещение: „На Хлапето. От Небето”.
ПОДАРЪК
На тази зимна спирка
с неврастенични ветрове
и толкова сумтящ народ
едно хлапе си свирка.
А песничката му кове
ръждясалия свод.
С обувките на Чаплин,
в главата като малък Блок,
хлапето тъй се весели,
че мръзнещите зяпват.
И вече само локвите
усещат, че вали.
Внезапно става странно,
че закъсняващият рейс
усмивките ни е проклел.
Че пътят е отбрана,
в която като рана зей
домашната ни цел.
Тогава мислим скрито:
дано пък старото небе
и този малък непознат
да резнат свойте китки.
И както в детството ни бе –
да се побратимят.
Защото днес от ревност
по истински дъжд скърбим.
И ревматично ни боли
нещастният му превод
от тенекиени тръби,
от стъпки и коли.
Днес, Владо, Брате мой, тук се мотаме още в нещастния превод от тенекиени тръби.
И времето няма никакво значение. Абсолютно никакво. За да докоснем душите си.
Всички онези, които искат да чуят песните на Владо и да прочетат стиховете му, могат да го направят на сайта
http://vladimirlevkov.com
Защото вън ще завали, по дяволите, и по ангелите, все някога ще завали!
Веселина Томова