– Проф. Илчев, миналата година на първия учебен ден се обърнахте към първокурсниците, че част от тях са заслужили доверието на университета в аванс – тоест не са били достатъчно подготвени, за да влязат. Има ли и тази година такива?

– Положението не е добро. При нас в много дисциплини, особено там, където е по-трудно, идват хора, които не са достатъчно добре подготвени от средното училище. И се налага тук да ги доучваме. Във Факултета по математика и информатика колегите например обмислят нова система на подготовка – да бъдат въвлечени студенти от горните курсове, които да обучават малки групи студенти от долните.

– Въвеждате взаимоучителната метода?

– Дотук се докарахме. Говорим за Y-поколение, което иска всичко, сега и с малко работа. А то не става. Проблемът е, че имаме прекалено много места за студенти във висшите училища. И в момента нямаме качествен човешки капитал, с който да ги запълним. Прекалено много са и висшите училища – всички го знаят, но почти нищо не се прави. Хубавото, което се прави, е поощряването на най-добрите професионални направления.

– Сега ви обещават още 50 на сто върху субсидията за най-добрите специалности.

– Аз се учудвам понякога как при това финансиране успяваме да постигнем това качество. Според сравнение на националните образователни системи във висшето образование между 48 държави, които се смятат за най-добри в света, на първо място е САЩ. Ние сме на 31-во място. Това за малка държава е сравнително добре. Но по ресурси, които се дават за висшето образование, заемаме гордото пето място отзад-напред. Пред нас са всички наши съседи.По данни на Евростат европейските държави дават средно 3,2 от бюджета си за отбрана, ние даваме 4,7. Те дават 3,7 за полиция, ние даваме 7,1. Там се дават 10,8 за образование, при нас – под 4. При тези условия понякога се чудя как се справяме. Явно че, независимо от непрекъснатите критики по форумите, хората, работещи във висшето образование, все пак са интелигентни и активни. Ето – само за една седмица при нас подписахме проекти за 11 млн. лева. Миналата година СУ е получил държавна субсидия 26 млн. лева (още 10 млн. отиват директно за студентите), а имаме привлечени проекти за 21 млн. лв. Проектите обаче за съжаление не дават заплати.  Просто нивото на обществото ни е такова, че е много трудно качествените специалисти да получават адекватно възнаграждение.

– Какво ново да очакваме в Алма матер?

– Новите неща не стават толкова бързо, колкото ни се иска. Вече направихме електронизирания прием на документи, електронна система за кандидатстване в общежитията. И тази програма я направиха студентите. Преди два месеца назначих специален функционален ректор, който отговаря само за електронизацията на университета. Той представи един мащабен план за следващите три години. Очакваме да махнем възможно най-много бумащината и да облекчим достъпа на студентите до услугите. Работим по създаването на електронна карта, с която студентите ще могат да вършат всичко на практика – да плащат, да вземат книги от библиотеката, да влизат в общежитията. Големият проблем е как да се влиза в университета – не може да затворим, защото има страшно много външни хора. Това много ни спира, но може да оставим варианта с картите да отваряме и затваряме аудиториите. Тъкмо да се разбере кога и дали се провеждат занятията. Сега сключваме договори с e-pay и студентите вече ще могат да плащат всички такси и в техните бюра срещу минимална сума.

– Какво ще стане с „Яйцето“, имаше различни идеи?

– Надяваме се за 125-годишнината на СУ да го превърнем в многофункционална зала, която да се използва за нуждите на културния център. Евентуално ще направим там и политическо вариете. Приключи един от договорите ни, подписан още от предишното ръководство, с ресторант „Алма матер“. Ние изчислихме, колкото и парадоксално да е, че всъщност получаваме по-високи приходи от отдаване на зали в СУ за научни конференции, за симпозиуми, отколкото получаваме от различните кръчми. И затова ресторанта най-вероятно ще го направим една супермодерна конферентна зала. Освен това имаме проблеми с т.нар. кръчми. Те не си плащат редовно, а тук всички, които наемат зали, плащат предварително.

– Успяхте ли да изгоните някои от тях?

– Ние не можем да ги изгоним, това е работа на Областната управа. Един от наемателите, когото изгонихме с полиция преди година, сега ни съди. Много трудна и тегава е процедурата, така че те продължават да си продават алкохол. Съдим се с тях и сме спечелили делата, но въпреки това стоят там и не плащат.

– Мислите ли, че промените в закона, които намаляват работното време на кръчмите в Студентски град, ще дадат резултат?

– Не. Аз поначало съм категорично против всякакви такива наказателни мерки. Това е за измиване на очите пред обществото. Дайте да се разберем – това са 18-годишни хора, те имат право да гласуват кой да управлява България. Трябва да си правят сами сметката в какво ще инвестират през студентските си години. Дали в чалга и барове или в интелекта си. На 1 октомври смятам да кажа на първокурсниците, че те влизат в един университет, където никой няма да ги кара да учат. Това си е тяхно решение, те са възрастни хора.

– Неотдавна излязоха стряскащи данни за разликата в успехите на децата в столицата и провинцията.

– 70 на сто от населението в България живее в градовете. От тези 30 на сто, които са в селата, децата са изключително малко. Така че това не е толкова страшно. Винаги в големите градове образованието е било на по-високо ниво. Аз имах разговор с кметове на родопски села по време на управлението на предишното правителство, когато се направиха средищни училища и децата от селата се возеха дотам с автобуси. И кметовете протестираха страшно срещу това – как така, селото ще се обезлюди и прочие. И аз им казах „С тази съпротива вие обричате децата си на низане на тютюн“. Защото няма как да получи качествено и конкурентно образование в едно училище, в което класовете са по 5-6 души. В една Америка тази система е приета от десетилетия – фермерските деца се учат в централни училища, които понякога са на 50-60 км от мястото, където живеят.

– Усеща ли се в успеха на кандидатите при вас такава разлика?

– Не бих казал. Тази година ние всъщност имаме дори повече студенти от провинцията. Това е и причината да не достигат легла в общежитията – когато обещавахме, че ще ги има, гледахме данни от минали години. Ние пак ще ги настаним, но може би ще се забави със седмица-две процесът. Но основното, срещу което протестираме 15 години, е тази система, по която навремето са раздадени общежитията. Тя ощетява СУ и УНСС. Аз бях единственият ректор, който 100% застана зад министър Игнатов, когато след поредната трагедия в Студентски град имаше идея да се обединят общежитията. Ако това стане, може да се разпределят по-справедливо местата. А има и нещо друго – не е задължително в едно общежитие да живеят хора само от един университет. Нека да имат контакти с връстниците си, медиците да контактуват с инженерите, историците с лесовъдите. За съжаление обединение не се случи, очевидно има много силни интереси това да не стане.

– Има ли изключени от общежитие на СУ за пиянство и купони?

– О, много са. Може би има поне десетина случая месечно.

– Още преди да се заговори за т.нар. крути мерки?

– Вижте, младият Карл Маркс е бил известен с това, че като студент пиян е чупел фенерите в града, където е учил. Това си е стара студентска традиция, има я от Средновековието, спомнете си „Кармина Бурана“. Човек трябва да опита от всичко, въпросът е да не се прекалява. Някои хора нямат граници. Миналата година имах един такъв случай – петнайсетина момичета си бяха направили бурен купон и директорът на общежитието предлагаше съвсем справедливо да ги отстраним за 1 г. Те дойдоха при мен, първокурснички, плачат: „Как ще се върнем?“ Представяте ли си в един малък град като Дългопол например да се прибере момиче, защото е отстранено заради пиянство? Оставих ги, но предупредих, че ако някоя от тях се провини в каквото и да било докрая, ще я изключим не от общежитието, а направо от университета.

– Като историк как мислите – трябваше ли да бъдат ремонтирани учебниците, с което настоящото управление влезе в тях?

– Аз се отличавам от повечето си колеги. Дори и изминалата минута за мен е вече история. Друг е въпросът, че историкът не трябва да е отишъл при кожаря, за да му ушие удобни наколенки, за да пише тази история.

standartnews.bg