Съдбата продължава да милва Калин Сърменов и той не само се завърна на бял кон като директор в Сатиричния театър, от който в средата на 90-е години  бе принуден да се махне, а и участва в спектакъл, който може да го прослави.  На 9 и 10 ноември в „Сълза и смях” излиза премиерата на „Любов по италиански”, в която той взема ролята на Марчело Мастрояни. Спектакълът се води към афиша на Народния театър и се режисира от Снежина Танковска. Текстът е по пиесата „Филумена Мартурано”, която Виторио де Сика превръща във филм със заглавие „Брак по италиански”, спечелил „Златен глобус” и номинация за „Оскар”. Мастрояни  е дребен семеен бизнесмен , който от много години издържа любовница, уклончиво намеквайки, че ще се разведе и после ще се ожени за нея. Когато й писва, тя разиграва драма, преструвайки се, че умира. В ролята е София Лорен, а партньорка на Сърменов на сцената е Емануела Шкодрева.

Калин признава, че животът му е пълен с парадокси. През времето на първото си участие в трупата на Сатирата той играе в спектакъла на Елена Цикова „Архитектът и императорът на Асирия” от испанския абсурдист Арабал, посрещнат с небивал интерес от младите зрители. Обаче актьорът трупа огромна популярност не с този спектакъл, не и с ролята си във „Вечеря за тъпаци”, където си партнира с Христо Гърбов и Иван Бърнев, а с рекламата , на която в официален костюм гледа безмълвно и втренчено в очите на зрителя. „Рекламата по телевизията и на билбордовете наистина ме направи много известен – спомня си Сърменов. – Седна ли в кафене или кръчма, все се намираше някоя двойка да иска да се снимаме заедно. Везнъж една жена доведе мъжа си да снима, а тя се сгуши до мен. Трябва да е изглеждало доста интимно, защото съпругът й изведнъж се разкрещя: „Я да махнеш халката!”. Парадокс е и, че кандидатства във ВИТИЗ, макар че рисувал добре и учел в Художествената гимназия. „Обаче бащата на гаджето ми, който беше виден номенклатурчик, ме заплаши, че ще ми съсипе живота и никога няма да видя изложба. Тогава кандидатствах във ВИТИЗ, макар че едно стихотворение не бях рецитирал и не знаех къде се намира театралният институт.”. Изненадващо е и напускането на Сатиричния, след като играе в четири постановки. „Един ден тогавашният директор Рашко Младенов ме извика и ми каза, че всичките спектакли, където играя, падат от афиша и няма да се играят. Не ми даде никакво обяснение. Може би ме е смятал за слаб артист? Но тогава защо ме е разпределял в други спектакли слд първия? Излиза, че е откраднал една година от моя живот.

И Сърменов продължава да трупа парадокси. Основава продуцентска агенция „Златен век”, започват да го търсят на пазара за музикални клипове. Но смята за най-хубаво време в живота си годините, когато се занимава с рок музика. Става фронтмен и композитор на групите „Контрол” и „Чувал, чувал”. Феновете още помнят хита „Ето, иде най-щастливият ден”, който изпява в новогодишната програма на БНТ през 1990 г. „Така че съм познал вкуса на известността и тя не ме блазни. Едно е да станеш популярен на 20 години и друго е – на 40. Освен това тази популярност е притеснителна. Веднъж с Калата, с когото сме близки, бяхме в провинцията и отиваме да обядваме. Влизаме в една, втора, трета кръчма и на него все не му харесва. Накрая разбрах, че той иска да намери кътче, в което така да се скрие, че да не го гледат хората. Той не харесва, че е известен. Той харесва, че уважават труда му. Но когато си известен, не всички ще те тупат по рамото. Някой ще те сочи с пръст, друг ще ти завиди. Всички тези неща днес не ме палят.”

Сърменов е известен с това, че директно и прямо изказва мнението си. Той харесва и защитава героя си Милото от сериала „Седем часа разлика”, макар че е негативен според елементарната класация. „Милото е много умен, рефлективен. Аз съм на негова страна, защото е изключително логичен. Когато има логика, има правила. Аз работих с германци, беше удоволствие да се работи с тях. Има критерии и всичко се оценява според тях. А при нас е куче влачи диря няма. Един ми казва: „Няма такъв закон в композицията.” Няма, защото не го знаеш. Така посредствеността се превръща в логика, създава се ценностна система, която в един момент претендира да е единствена. Наскоро зададох един въпрос на мнозина – „Кой би станал министър на културата – Моцарт или Салиери?”. Всички ми отговориха: „Салиери”, никой не каза „Моцарт”. Това е страшно! Посредствеността определя играта, а талантът отива в ада. Ето това ме интересува – как не можем да открием талантливия човек!”

Понеже е максималист, се чувства щастлив от постиженията на по-голямата от двете си дъщери – Дария: „Тя учи 9 години във Виена, в тежък колеж, където, не можеш ли да се справиш, те изхвърлят. Мнозина българи, които имаха пари, изпратиха децата си да учат там и след като те се провалиха, създадоха комплекс у тях. Не прецениха, че детето не притежава необходимите качества.”

Димитър Стайков

http://dobrini.com/