– Мариус, наскоро каза, че целият свят е театър. Има ли въобще реалност за теб?

– За мен реалността досега е била сцената. Там нито можеш да излъжеш, нито можеш да се поправиш, нямаш втори дубъл, преживяването е изключително и много емоционално. Когато това, което правиш, стане добре и се случи, е много вълнуващо, щастието тогава е пълно. Благодарен съм на Господ, че това съм го имал с шепи, изсипано върху мен. Естествено, било ми е мечта, към която съм се стремил с много труд и страх. Имаше една реалност, в която изпаднах, когато бях дете. Първият им спомен от света е една
картичка с коне, които бягат срещу мен. Седях, гледах я и се питах: “Къде отиват тия коне? Какво ще правя аз тук?”

– Наистина ли това е първият ти съзнателен спомен?

– Да. Едни коне. На картичка, слава богу. Настъпи у мен едно стоене и чудене, ходене из квартал “Петлешев” във Варна и постоянно задаване на въпроса: “Какво означават тези коне? Какво ще се прави тук, в този свят? Тепърва ще ставам млад, ще трябва да се живее, да имам жена и деца, как ще я карам тука?”

– На колко години беше тогава?

– Да съм бил най-много на 5,6,7 години. Питах се какъв ще ставам. Учител по пеене
може би? Чудесно!

– Защо пък точно учител по пеене?

– Мислех си, че с пеене животът ще ми мине по-лесно. Добре поне, виках си тогава, че съм тук, в социализма, а не съм в Америка, където има убийства. По онова време бях жертва на пропагандата. Родителите ми, слава богу, бяха свръхтолерантни, не си показваха присъствието и не са ми създавали никакви проблеми, въпреки че са имали труден живот. Иначе, ако си бито и тормозено дете, няма да си задаваш въпроса “Какво ще правя тука?”, а ще трепериш от страх. Затова съм благодарен. Това беше реалността за мен: “Какво ще става? Каква е тази безсмислица? Как ще се живее?” Тази реалност ме смаза.

– В този момент животът ти е изглеждал безсмислен, така ли?

– Осъзнавах някаква празнота. До момента, в който посетих театър, видях сцена и ми светна. Все едно се родих, наистина. Оттогава, към 7-годишен съм бил, театърът е една абсолютна реалност, единствена. Но пак казвам, че съм благодарен, защото съм бил заобиколен от прекрасни хора, които не са ми създавали проблеми и са ми помогнали. Попадал съм на учители, още от театър “Щурче” – братя Райкови, после Коко Азарян. Просто ми се изпълниха тези мечти. В същото време сцената е много трудно и страшно
място. Въобще тази професия е много стресова. Мисля, че има някакво изследване, в което се казва, че актьорската игра в театъра е една от най-стресовите професии въобще. Аз живеех така до известно време, може би допреди една-две години. Просто не съм виждал реално света какво представлява, докато не се случи нещо в личния ми живот.

– Смъртта на майка си ли имаш предвид?

– Да. Това е моментът, в който завесите падат. В този момент погледнах с другия поглед, този, с който може би хората винаги гледат. Видях света със страданието, с болката. Когато от теб се изтръгне някой любим човек, осъзнаваш, че светът има и обратна страна, която е ужасяваща. И това било реалността! Не се правя на интересен, не се и оплаквам. Не, напротив. Щастлив съм, че за мен реалното пространство е сценичното – светлината, публиката. Тази комуникация.

– Може би насочената положителна енергия, която излъчва публиката към теб, те зарежда емоционално?

– Да, много е хубаво, че ме питаш, защото напоследък усещам как се развива публиката в България и че вече може да го прави това. Тя става една общност, която си избира
фаворити. Но не излъчва енергията докрай. Ако не срещне същото излъчване, няма магия. Така, както е при несподелената любов. В това отношение публиката е безкомпромисна. Може да бъде и жестока, но аз я намирам за точна – една общност, която вече съставлява част от театралното изкуство. То не е едностранно.

– Публиката въздейства ли върху начина, по който играеш?

– В моноспектаклите е задължително всяко представление да бъде абсолютно ново. За мен белегът е, че всеки път един човек от публиката трябва да се сети нещо, което досега не се е сещал през живота си. Ако това не се случи, значи представлението не е добро. Той трябва да бъде посетен от някаква мисъл, от енергия за първи път.

– Какво спохожда хората на твоите спектакли?

– Споделят ми разни неща. Не искам да звучи като фукане, но стотици хора са ми казвали, че им се е случвало такова нещо. Получавал съм писма, в които са ми описвали как са се спасявали, след като са ме гледали в театъра. За да доставиш това усещане на публиката обаче, трябва такова отдаване, все едно за първи път заставаш пред един човек.

– Виждаш ли лица в салона, чуваш ли гласове, докато си на сцената?

– Лица не виждам. От време на време чувам някои неща. Усещам само реакциите и мълчанието, което е различно. Много красиво преживяване. Аз съм ужасно благодарен на публиката, че ми даде толкова пъти присъствието си, че отдели толкова време от живота си за мен.

– Но за някои хора от публиката ти си фикс идея, нали? Вярно ли е, че една жена те преследва от години?

– Да. Не може да се каже, че ме преследва. Пише ми писма и идва на спектаклите ми. Не мога да разбера откъде  е хрумнало, че имаме нещо общо. Направил съм всичко възможно, за да я помоля да спре, защото е много неприятно. Тя е жертва на някаква грешка в интернет общуването. Според мен дълго време е комуникирала с някого, за когото е била уверена, че съм аз. Иначе не мога да си обясня това зарибяване без всякакъв повод.

– Вярно ли е, че тази жена те причаква след представления с букети?

– Да, причаква ме, но най-вече ми пише писма.

– Какво пише в нейните писма?

– О, много неща. Но най-стряскащи са тези, в които пише: “Защо не дойде?
Аз те чаках”.

actualno.com