Най-големите песимисти, които съм срещал са в родното село на майка ми Градинарово. Тези хора винаги очакват най-лошото от живота и когато то се случи, с победоносен тон отсичат: “Аз казвах ли ти, че така ще стане!” Да предвиждаш черния сценарий има и своите предимства, защото ако нещата се развият добре ще изпиташ положителни емоции, но постоянно да си настроен, че ще те сполети беда или неуспех според мен е чист мазохизъм. Ние българите обичаме да се оплакваме един на друг от всичко – държавата, високите данъци и цени на стоките, началниците, половинките, роднините. С жалваниията си постигаме двоен ефект – превръщаме се в център на внимание и изпускаме напрежението за сметка на събеседника ни, който се натоварва с нашите проблеми. Получава се огромен кръг от оплаквачи, които се натоварват взаимно и по тази причина, ако някой започне да ми се жалва му казвам да отиде на гробището. Не твърдя, че животът ни е лесен, напротив става все по-труден, но с оплакване нищо не се постига. Ако е вярна максимата, че песимистът е добре осведомен оптимист, в България би трябвало да знаем всичко. Защо тогава на пръсти се броят ведрите хора, с позитивен поглед към живота, които срещам? Защота такава е народопсихологията ни, която предполага да хленчим пред трудностите, а другата причина е бедната държава, която обсебена от алчни политици постоянно вдига данъци, цени, такси и превръща живота ни в оцеляване. Но защо хората в Индия, които живеят стократно  по-бедно от нас са спокойни, не мислят за утрешния ден и са доволни на малкото, което имат? Ами защото имат друга култура, друга нагласа към живота. Българите постоянно сме недоволни от нещо – злорадстваме, завиждаме, мърморим, клюкарстваме и това явно ни държи живи. Все по-често срещам хора, които не обичат себе си и за да не признаят омразата си я насочват към другите. Вярно е, че сме свикнали да оцеляваме в естремни условия, обичаме да ни е трудно, но докога? Като население сме, колкото един голям град, но не можем да си оправим къщичката толкова години. Освен, че обичаме да преодоляваме препятствията в живота ние не обичаме да спазваме правилата и това е национална черта. Няма да давам примери, защото са безброй, ще спомена стадното чувство, което ни владее и показва липсата на самочувствие и лична позиция. Чакаме някой да поеме инициатива за нещо и едва тогава го следваме, като овце. Не мисля, че трябва да търсим корените на това в османското робство, социализма и къде ли не. Такива сме си – празнодушни, отдадени на инерцията, търпеливи до безкрай, примирени към несправедливостта. Цяла България бе наясно с ментетата-алкохол на цар Киро, с арогантността му, но трябваше негов роднина да убие човек, за да предприеме съдебната система нещо и село Катуница да се вдигне на протест. Същата ситуация е и при необезопасените кръстовища, където трябва да прегазят някого, за да има реакция от живеещите наблизо. Песимизмът ни, съчетан със стадно чувство и липса на позиция ни превръща в аморфна, сива маса, която може да изтърпи всичко. Да споменавам ли как действат гърци, румънци, испанци, французи, когато държавата не изпълнява обещанията си или орязва социалните придобивки? Няма смисъл, но по-лошото е, че не виждам светъл лъч в българския тунел, не виждам силно гражданско общество. Смятам, че властимащите у нас винаги  са пречили да има гражданско общество, има държавна политика да сме разединени на малки групи, защото разединените и бедните са по-лесни за манипулация.

Иво Югов