– Острото перо – Стефан Цанев. Кога всъщност Ви е пречело острото перо? Как успяхте никога да не изневерите на себе си? 

– Гледам на това време с чувство за хумор. Преживяхме го, оцеляхме. Не беше толкова страшно, колкото си представяме. Страшното беше с предишното поколение, когато действаха лагерите. До 1962 г., аз бях много млад тогава, но мога да си призная, че почти не смеех да изказвам мнение, защото половината от моята фамилия беше по лагерите и затворите. Знаех какво значи една дума и не съм такъв храбрец, че да отида в Белене заради една дума. След 1962 г., когато вече нямаше лагери, да, имаше жестока цензура, имаше гонения, забраняваха ни, но слава Богу, не ни затваряха, не ни биеха.

– А кое не Ви пречупи?

– Имах добри примери пред себе си и в литературата, и във фамилията си. Имам братовчед, който беше написал „Клетвата на горяните”. Състои се от 20 думи, а го осъдиха на 20 години. Той по това време беше 20-годишен. Пред този човек аз бих се срамувал – той да изтърпи това жестоко наказание, а аз да не мога да изтърпя една спряна книга, една забранена пиеса. Така че нещата са съотносими и човек трябва добре да преценява кое е страшно и кое не е чак толкова, когато го сравняваме със съдбата на другите. Аз не мога да се правя на герой. Веднага след 1989 г. имах рецитал в Университета и тогава стана едно момиче и каза: „Съжалявам, че не бяхте поне 2 месеца в затвора, за да ви обявим за герой.” Нашите интелектуални страдания не са толкова големи, колкото страданията на хората, които минаха през затворите заради няколко думи. Нашата политическа класа избягва да говори за тези хора, те като че ли не са съществували, като че ли не е имало хора, които са се борили против комунистическия режим. Някак си на тях така им е по-изгодно, защото, да не кажа голяма дума, почти всички не са си мръднали пръста, не са вдигнали глас против миналия режим. Те дойдоха наготово. Ако стават лоши неща в нашия живот през последните 20 години, това е, защото няма коректив на онези, които са си дали живота за тази свобода, която имаме сега.

– В едно по-старо Ваше интервю Вие казвате: „Надежда има, виждам я у младите хора”. 

– Моята надежда е наистина в това, че ще дойдат хора, които не са родени по времето на комунизма, които не са заразени с робство, както казва Стамболов. На тях се надявам да изградят нашата чиста и свята република. Ние всички сме заразени, едни се страхуват, други злоупотребяват, трети лъжат. Ние нямаме свободно мислене все още.

– Кое ни пречи? 

– Точно тези неща, които са зад гърба ни.

– Вие как търсите свободата си? 

 – Свободата е много относително нещо. Левски е бил най-свободният човек по време на робството, а по време на свободата е пълно с роби. Хора, които се страхуват да кажат нещо откровено, страхуват се от това дали ще имат работа, дали ще имаш хляб и пари да нахраниш децата си, това не е свобода. Такива хора в момента сме много в България.

– Искам да Ви попитам за допирната точка на поезията и политиката и за това, което навремето Ви е казал Атанас Далчев. Послушахте ли го? 

– Аз не го послушах, но стигнах дотам да разбера, че Далчев е прав. В поезията няма място за политика. Така се омърсява това свято изкуство, не бива. Трябва да се избягва, за политиката има други средства.

– С какво трябва да бъде изпълнен духът на поета? 

– С любов и свобода. Омразата е робско чувство. Още Христо Ботев е мразил, но е мразил, когато е бил роб. А ние кого да мразим днес? Нашите души са затъкнати от омраза.

– Как да се избавим от тази омраза? Имате ли някаква формула? 

– Думите на Исус, да обичаме враговете си, са непостижими. Но поне да не ги мразим, това е друга степен и би могло да се случи. Този нещастен референдум, който ще се състои. Това е само повод да изразят колко се ненавиждат едни други, да се похарчат достатъчно милиони, които биха могли да излекуват поне 200 болни деца. За какво е това? Това се пита в задачата. Тук вече опираме до моята пиеса „Деца на света”.

– Нека се обърнем към жената, която е до Вас почти 40 години. Г-жо Тончева, разкажете ни малко повече за постановката и Вашата роля в нея?

Д.Т.: Тази пиеса е написана за мен от автора и ми е подарена миналата година за рождения ми ден. Аз чаках цяла една година, за да може да се оформят нещата, да видим къде да я тиражираме, за да се събере екип, с който да се работи. В момента е един ад вкъщи, защото преди премиера всеки човек се изнервя, всеки актьор и не е хубаво наоколо да има хора, които да бъдат потърпевши. Малко ми е съвестно, но нищо не мога да направя, защото съм нервна, не мога да преодолея няколко фрази в тази пиеса, в този текст, който ми е подаден от автора. Понякога сутрин ставаме и стигаме до конфликт, питам го: „Извинявай, но защо си написал това нещо, какво е това, аз не мога да го кажа!?”. Той предлага да го съкратя, но това е невъзможно, след като вече ми е влезнало в главата. Това е от забавната страна на нещата. Аз обичам тази роля, много бих искала да я изиграя не хубаво, а така, както аз я усещам вътре в себе си, както тя раздира моята същност. Искам така тя да достигне до част от хората.

– Как се живее със Стефан Цанев? 

Д.Т.: Благодаря, добре. Почти 40 години живеем и, слава Богу, нищо не може да ни спре да продължим да живеем, само да сме живи и здрави. Ние се познавахме много преди да решим, че има и някаква друга тръпка освен доброто приятелство, че ще ни бъде хубаво и да заживеем заедно.

– Как се работи по текст на Стефан Цанев? 

Д.Т.: Много трудно, особено по стиховете му, защото те са неравноделни, много трудно се изпълняват. Аз обичам повече да казвам стихове, отколкото да играя на сцената проза, но в същото време те заангажира това, че има такава мисъл в това, което казваш. Ако приобщиш и своята гражданска позиция към неговата, става още по-трудно. Най-важното е, че в неговите текстове не можеш да размениш дори една дума; променя се целият смисъл. Той е много голям перфекционист и всяка дума тежи на мястото си. Имаше един случай, преди много години играехме една негова пиеса „Събота 23” и непрекъснато моите колеги, актьорите, променяха текстове, монолози. Тогава той обяви, че който съкрати нещо, ще го черпи една водка, но който го допише, трябва да даде една бутилка на самия автор.

– Какво му пожелавате? 

– Догодина да ми напише друга пиеса.

– Това ли е жената, която винаги казва „стани”? 

Ст.Ц.: Достатъчно е, че тя не ми казва „недей”. За мъжа е много пагубно да има жена, която му казва да не прави това или онова, да мисли за семейството си, за децата си. Доротея никога не ми е казвала „недей”. Това е много важно и аз за това й благодаря.

– Може би в нея винаги сте намирали както жената на живота Ви, така и съмишленик. Вероятно това е най-хубавото нещо? Как успяхте да опазите чувството един към друг толкова години? 

Ст. Ц.: Аз не мога да го анализирам. Каквото е, това! Аз съм малко затворен човек, не обичам публично да говоря за интимния си живот, затова и не съм писал мемоари, а няма и да пиша.

– Достатъчно е обаче, че посвещавате тази пиеса на нея. 

Ст. Ц.: Какво по-хубаво да подаря на жена си от това, което правя.

– Как се ражда хубавата поезия? Какво може да Ви вдъхнови, нещо малко, нещо голямо? 

Ст.Ц.: Има неща, които се пишат на един дъх, има пиеси, които аз мога да напиша за една седмица, но има и такива, които се мътят 20 години и повече. Няма рецепта за това нещо. За съжаление, при мен водещи, тези, които ме предизвикват за писане, са тъжните неща. Как се пише, не може да се обясни.

– Нека поговорим и със Стефан Мавродиев за Вас и за спектакъла. Г-н Мавродиев, кажете ни нещото за този спектакъл. 

Ст.М.: Историята е една интересна картина на живота на човека.

– Със Стефан Цанев сте близки от много години. Какъв приятел е той? Разкажете ни за ценните му качества. 

Ст.М.: Аз го познавам още от студентските години. Тогава ние бяхме потресени от неговите стихове, на Коцето Павлов и Любо Левчев. Те бяха едни бунтари, истински поети. Събирахме се в нашия клуб във ВИТИЗ, познаваме се, още когато бях първи курс. Първото нещо, което направихме от Стефан Цанев, беше във втори курс – „Последната нощ на Сократ”. Тогава беше само 12 странички, много по-късно стана тази голяма пиеса. Стефан си е Стефан, той е едно нещо от България, от моя свят, от моя живот, от моето поколение. Той е по-голям от мен на години, но той е от моя свят! Това не значи, че той е мой, а че аз съм негов на тоя свят.

– Как се вписват днес старите кучета? Как се превъзмогва самотата? 

Ст.Ц.: Самотата може да се сравнява само със смъртта. Това са двете неща, които са най-страшни и към които човек трябва да се подготвя философски. Не бива да изпада в паника и в унизително положение. В „Деца на света” става дума не само за самотата, на която са обречени родители, чиито деца заминават някъде.

tvevropa.com