Като журналист съм имал възможност да общувам и да вземам интервюта от известни личности, политици и мениджъри. Ето впечатленията ми за някои от тях:

Веселин Дилов – неговата карма е да строи сгради и рядко ми се случва да срещна човек, толкова силно отдаден на работата си. В офиса му ври и кипи, идват клиенти с които обсъжда поредната делба, технически лица, които го информират как вървят строежите. Веселин ми е споделял, че се чувства щастлив, когато види сградата си построена и го разбирам, защото се чувствам по същия начин, когато издам нова книга. Това за което си се борил е завършено и вече не ти принадлежи, но си вградил душата си и оставил част от себе си в него.

Симеон Лютаков – „шекспиров актьор, с магнетично присъствие на сцената“ – така написах за него в книгата си „100-те най-популярни личности на Варна“ и кариерата му в театъра не ме опровергава. Любимец на Явор Гърдев, той прави силни роли на варненска сцена, а с участието си в сериала „Седем часа разлика“ показа на широката публика безспорния си талант на драматичен актьор. Симеон е непринуден мъж, който гледа света през проницателния и присмехулен поглед на човека с авантюристичен дух. Обичам да разговарям с него, да се наслаждавам на провокациите, с които ме изненадва, а иронията застинала в крайчеца на устните е негова запазена марка.

Теди Москов – запозна ни журналистът Георги Тошев на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. С Теди говорихме няколко часа и разбрах какъв празник за духа е да общуваш с гениален творец, като него. Г-н Москов не обича да го сравняват с Фелини, но според мен двамата си приличат с невероятния полет на фантазията и въображението, които ги водят в необятни висини, недостъпни за другите хора. Както споменах с Теди съм имал словесни сблъсъци, които са избистряли съзнанието ми, показвали са колко малко съм чел и са ме провокирали да наваксвам пропуснатото. Веднъж на творчески обяд с актьори от Варненския куклен театър се изказах остро за французите като нация. Скромните ми наблюдения са основно от филмите им, в които те много говорят, обясняват се и по моя преценка така избиват комплексите си. Това съждение предизвика свещения гняв на г-н Москов, който в неподражаемия си стил забърка коктейла „Ирония, сарказъм, гняв“ и ме постави на място. Според него французите не са комплексари, дали са толкова много на света, че още 100 години може да не правят нищо. Теди ми изброи постиженията на Луи Пастьор, Балзак, Мопасан, Юго, Молиер, на френски художници и музиканти, но моя милост се запъна и каза, че и ние българите сме дали нещо на света. Уви, гневът на г-н Москов беше набрал инерция и нищо не можеше да го спре, тонът му се повиши, актьорите замлъкнаха, но аз бях спокоен, защото знам, че когато Теди се кара на някого значи таи надежда, че въпросния субект ще обогати знанията си и ще внимава какво говори следващия път. Така и стана – препрочетох някои от френските класици, разрових се в биографиите на художниците им и се убедих, че макар и голяма част от филмите им да не ми допадат, Франция е дала много на света.
Иво Югов