Всички се оплакват и всички очакват някакви прекрасни неща просто така да им се случат…Публикуваме още една гледна точка по темата българи, Великобритания или, както я наричаме в Webcafe.bg, „Ние и Светът“. Авторът на това писмо е доктор по история на изкуствата и по лингвистика и културология.

Казвам се Мария Петрова, на почти 37 години съм (без осем месеца), православна, неосъждана, непушач, омъжена, ментално стабилна, родена в София. Не знам дали въобще някой ще обърне внимание на това писмо. Реших все пак да го напиша, защото действително писанията на госпожица Бехар, публикувани на сайта ви, са много, меко казано, далече от реалността. Прочетох и това, което са написали и Кирил Станков и Ина Михайлова. Мислих много. И си дадох сметка, че от позицията на човек, който е напуснал България на 16, все пак имам какво да кажа.

Не само защото днес британците се правят на интересни, а в България никой не им казва да си затварят лъжливите усти. Понеже по улиците на Лондон забрадките и фереджетата са повече, отколкото по улиците на Доха и Истанбул. Българите са проблем – а пакистанците и индийците не са, така ли? Както и да е.Няма да се впускам в лични подробности – те не интересуват никого. На мен като емигрант ми провървя – на 16 се оказах в Рим, в семейството на близки приятели на отдавна покойния ми баща. Решили да ми подарят едно италианско лято заради златния медал и абсолютно отличната диплома от реномирана столична гимназия. Завърших я две години по-рано по причини, които са без значение.

И когато лятото свърши, изведнъж се оказа, че мога да вляза в университет. И аз реших да използвам шанса си. Защото втори можеше да няма.
Да, онази Италия не е тази от днес. Да, живеех при хора, които ме имах за свое дете и нямах доста от обичайните проблеми на един емигрант. Да. Но също така тогава не сме и подозирали, че един ден ще бъдем в ЕС. В момента, в който навърших пълнолетие и беше законно да работя – започнах да го правя. Въпреки че вече получавах стипендия за отличен успех. Напуснах дома на татковите приятели. Исках да се оправям сама.

Работех в патоанатомия нощем. Сутрин се прибирах, взимах душ, спях един час и отивах в университета. В 16 часа го напусках, прибирах се, почивах си два часа, четях до осем и в девет отивах на работа. Събота и неделя прекарвах в библиотеки и читални. И така – четири години.

Било е да имам по пакет бисквити за три дни. Било е и да нямам. Да ходя пеша до университета и до работа, защото искам да си купя билет за опера. Всичко е било и всякак е било. Не съжалявам.

Грижите, проблемите, трудностите ме научиха какво мога да очаквам от себе си. И какво не. Докъде стига търпението ми. И нещо особено съществено – грижите ми дадоха време да помисля какво ще правя, ако успея.

Успях. В баналния материален смисъл. Да, успях. Защото работих дълго и много. Защото се стараех да не се отчайвам. Не че нямаше от какво. Днес най- голямото ми постижение са моите деца и баща им. Не съм се родила с поршето, домашната помощница и къщата. Парите идват и си отиват – да сме живи и здрави да си ги печелим.

Това, което е страшно и което лично мен ме тревожи най-вече е фактът, че и в момента всички се оплакват и всички очакват някакви прекрасни неща просто да им се случат. Както го очакваха и преди 20 години. Госпожица Бехар може да вижда цветя и рози, аз виждам други неща, като сляза на летището веднъж годишно. Виждам чалга, простотия, бездушие, безкултурие, простащина, неистов провинциализъм в мисленето и манталитета, завист, злоба, мързел.

Виждам хора, на които все някой друг им е виновен и доста често – „гадните емигранти“, „предателите на родината“. Да де, ама дори не искам да се сещам колко от трудно спечелените ми пари поемат към България всеки месец. Не, нямам близки там. Вече. Само неколцина приятели.
От разни и разнообразни места съм разбрала за две талантливи деца, едно невероятно семейство и още един истински човек. Имам си своите причини да им помагам да живеят достойно. Искам други да нямат моите грижи, ако това е в моя власт.

Защото знам какво е да няма кой да ти даде чаша вода. Знам. Не е проблем това, че емигрантите крепят икономиката.  Не е проблем дори това, че страна ни възприема като нещо, удобно за ругаене.Проблемът е, че ми писна да слушам колко зле живеят българите. И да не виждам празно кафене в 11 сутринта в делничен ден.

Да слушам хора с едва завършен трети клас да обясвяват как „нема да им работим за нек’ви си 400 лева“. Ами ти и толкова не заслужаваш – защото си неграмотен и те мързи да дишаш! Обаче за българите все някой друг е виновен.Ужасяващо е да виждаш уличници, които са “ звезди“ и учат другите как да живеят! Нищо, че имат проблем с европейските столици.

Странно, защо мен никой не ме е дискриминирал и унижавал. Първо – защото нищо в поведението ми не го е предполагало. Винаги съм била навреме на работа, винаги съм правела, каквото е казано да направя, винаги съм се държала добре с колегите си – каквото и да ми е струвало. Никога не са ми плащали по-малко, защото съм чужденка. Сменила съм три държави, преди да се установя в тази, в която сме сега. И за себе си съм убедена абсолютно – дискриминират те, ако позволиш. Да, смачкваха ме от работа като студентка. И какво от това. И аз изисквам много от служителите си в момента. Очаквам да си заслужат заплатите.

Може би наистина е трудно да си българин. Може би е лесно, ако носиш името Бехар. Все пак, дамата е привилегирована по рождение. За което, разбира се, не е виновна. Но е добре да отчита този факт. Но трудностите за българите ще продължат, докато българите хленчат. Докато очакват друг да защити правата им. Докато стоят в манталитета, който мрази, завижда, мързелува.

Докато си въобразяват, че успехът е нещо, което се полага на всички поравно, а не нещо, което всеки постига с труд и лишения. Случаен успех няма. Случаен траен успех няма. Успехът е работа и отговорност. Всеки ден. Защото пилето не пада печено от небето заедно с картофките. Всичко останало са оправдания. За които никой не е виновен. Дори лъжливите превзети британци. Благодаря за вниманието.

С  уважение Мария Петрова