Предговор

Спомените си приличат със съвестта – за добро или лошо ни съпътстват през целия живот. Те могат да бъдат мъчителни, вълнуващи, радостни, срамни, тъжни, отрезвявящи, но ако човек има сетивата да ги разгадае ще му дадат отговори на много въпроси. Спомените избистрят представата ни за хора и събития, изминалото време играе ролята на катализатор на човешките характери и рядко ни лъже. Ако някой е бил мръсник като млад, много трудно ще се промени през годините, ако не положи усилия, а моите наблюдения са, че малко хора искат да се променят. Оправдават се пред себе си, но както отбелязва Уейн Дайър няма такова понятие като човешка природа, има нежелание да се пребориш с недостатъците и пороците си. Някой беше попитал “За чия сметка живеем в чуждите спомени?” и дълго време не можех да разбера смисъла на този въпрос. Сега мисля, че е безмислен – няма сметки при спомените, няма взел-дал, те са нашата връзка с миналото, могат да сгреят сърцето ни, но и да бодат като тръни душата ни. Често си спомням за хора преминали, като метеорити през живота ми и оставили трайна диря, има мъдреци които само с едно изречение са ме спирали да направя грешки от които боли. Имам неприятни спомени от свои постъпки, от които ме е срам и нямам оправдание пред себе си, че съм ги извършил. Има и хора, от които ме е срам, че са били в живота ми, но проблемът си е мой, защото съм ги допуснал до себе си. Но мисля, че щом нещо се е случило, то е трябвало да стане и колкото и да съжалявам не мога да го променя, а само да извлека поука от него. На 44 години съм, видял съм хубаво и лошо от живота, не мога да се оплача от липсата на късмет, работа която обичам, близки хора, които са ми дали много и духовни преживявания. И ето – започвам да ви разказвам моите подранили спомени.

дядо Руси

Винаги съм знаел, че ще започна тази книга със спомен за дядо ми Руси. Той е от село Рачевци, близо до Трявна и когато се родил го кръстили Русин /от любов към Русия/, но съдбата го отвела в Персия, където работил 18 години. Дядо Руси беше висок балканджия, с бистросини очи, благ характер и мекото излъчване на човек, който не би сторил зло никому. Много пъти го разпитвах за Персия, но той само ми казваше, че добре е живял там, взел е своето от живота и …толкова. Научи ме да броя до 10 на персийски и няколко пъти спомена техния шах Мохамед Реза Пахлави и духовния им водач Аятолах Хомейни. С детския си мозък нямаше как да осмисля значението на тези личности в историята на Персия, днешен Иран, но дядо Руси имаше снимки, които разглеждах и си личеше колко бедна е тази страна. Но моя дядо винаги беше с костюм и бомбе, висок, елегантен и усмихнат на фона на мизерната обстановка. Такъв ще го запомня винаги, дори когато остаря аристократизмът в излъчването му не го напусна и стана по-достолепен. Дядо ми е завършил шести клас, недоимъкът го е принудил да остави младата си жена и да търси препитание в чужбина. В началото си пишели, но после го изпратили в емигрантски лагер и нямало как. Когато след 18 години се връща в България, жена му /която се омъжила за друг/ го чакала, но дядо Руси не пожелал да се съберат и потеглил към Варненско. Той беше зидаро-мазач и съдбата го отвела в село Градинарово, където се запознал с баба ми Дана и се взели. Малко беше това село за мащаба на дядо ми Руси, малки души имаха неговите обитатели, но той великодушно гледаше на тях и им прощаваше дребнавите постъпки. Беше като Гъливер в страната на лилипутите, обичаше да пее и само веднъж ме удари, когато закачих едно момче, което пиеше вода от чешмата. И сега е пред очите ми – с тъмносинята си рубашка, разрошена от вятъра бяла коса, сини очи и ведра усмивка. Широкоскроен мъж беше дядо Руси и като се замисля, нямаше да е зле да бях наследил повече от неговия великодушен характер, щедрост и доброта. Но за това по нататък.

Писмата и скайп

Днес /27 декември 2011 г./ получих картичка на елекронната си поща в интернет по случай Нова година. Знам, че такива са времената, но за мен е признак на неуважение и отбиване на номера, както и ако го направиш с sms или във Фейсбук. Ако наистина държиш на някого, обади му се по телефона, изпрати му писмо, защото виждайки тази картичка на компютъра не изпитах нищо, въпреки че бе изпратена от близък човек.  Когато бах ученик си пишехме писма, помня с какво нетърпение отивах до пощенската кутия да видя има ли писмо за мен. Бях в осми клас и си пишех с едно момиче от София, с което се бяхме запознали на Фестивал на художествената самодейност в Благоевград. Тя се казваше Йорданка и с нея измислихме оригинален начин, в точно определен час да мислим един за друг. Точно в 21 ч. си пускахме на грамофона песента на Rolling Stones – Angie и никога няма да забравя вълнението, с което го правех всяка вечер. Преди малко си пуснах песента, не знаех точния й превод и сега разбрах, че Мик Джагър пее : “Накъде ще ни отведе съдбата?” Дано след 30 години, Йорданка е жива и здрава, щастлива и да не е загубила чара и оптимизма си. Нейните писма бяха дълги, изпълнени с чувства и момински плам, който е на изчезване в днешно време. Съвременните младежи изразяват чувствата си чрез емотикони и така ги изпразват от съдържание – може ли някаква картинка да се сравни с устните отпечатани върху писмо с червило или с нарисувано специално за теб сърце? Днес всички бързат, в модерните комуникации ухажването става със sms и направо ми призлява, когато някоя девойка се хвали колко съобщения й изпратил влюбения младеж. Няма чувственост в писането в скайп, общуването там е като полуфабрикат претоплен набързо и пуснат за промишлена употреба. Сигурно изглеждам като старомоден чичко, който жалее за отминалата младост, но смятам че преживяванията на днешните младежи са ограбени от техонологиите. Ухажвал съм жена в скайп, но усещането да го правиш на живо е несравнимо и никой не може да ме убеди, че с емотикони може да предизвикаш тръпка в нечие сърце.
Бяхме на ученическа екскурзия в София и заради Йорданка избягах от общежитие в Панчарево, за да я видя и ми намалиха поведението за четири години, но не съжалявам за постъпката си. Трепетът, който изпитах когато я видях отново, след десетките писма, стотиците пускания на песента Angie, не може да се сравни с нищо и си заслужаваше риска. Йорданка ме посрещна у тях, целуна ме и само който е изпитвал тръпката на чистата ученическа любов ще ме разбере. Преди време се срещнах с жена от София, с която дълго време си бяхме говорили и писали по скайп. Една лятна вечер тя ми се обади и каза, че похапва с приятелки в заведение на крайбрежната алея във Варна и пожела да се видим. Няма да крия, че имах привилчане към нея, преживяхме вълнуващи мигове, когато се чувахме по скайп, гласът й звучеше примамливо дрезгав и в комбинация с милите думи по мой адрес ми позамая главата. Отивайки в заведението изпитах познатото вълнение преди среща, бях си изградил представа за тази жена /може би идеализирана/, но реалността бързо ме приземи на земята. Тя беше на маса с приятелки, посрещна ме учтиво, но магията от общуването ни по скайп я нямаше. После останахме сами, целунахме се и тя предложи да отидем на дискотека. Почти веднага ми стана ясно, че жената беше дошла във Варна да се забавлява, поръчваше си питиета, танцуваше с приятелките си и за цялата вечер ми отдели не повече от 5 минути. Танцувах, опитах се да създам контакт помежду ни, но уви – тръпката се беше изпарила. По-късно тя реши да отиде с приятелките си по женски в друга дискотека, а моя милост се прибра в къщи. Меко казано бях разочарован от поведението й, но си казах, че не трябва да живеем с очаквания за хората, а да ги приемаме такива, каквито са. На другия ден тя ми се обади и предложи да се видим, но вече нямах желание да й бъда придружител по дискотеките. Исках да поговоря с тази жена, бяхме си споделили много лични неща и се надявах общуването ни да продължи, но нейните желания са били други. С Йорданка се видяхме още един път, любовта ни беше платонична, но истинска и продължи с години. Далеч съм от мисълта да сравнявам двете жени, времената и хората се промениха много, но за мен са важни спомените и усещанията които съм изпитал. Още помня целувките на Йорданка, докато другата жена остана в съзнанието ми със замъгления си от алкохола поглед.

Школата в Плевен, Душевадзе, татко Смърф, Мариус Куркински

Когато влязох в родната казарма имах приятелка, Павлина – особен, чепат характер, която започваше писмата си с: “Здравей, чудовище!”. Не разбирах какво влага в това обръщение, явно е било нещо мило в нейните представи, но бях толкова шашардисан от казармените порядки, че нямах време да разсъждавам върху скритите й послания. Школата за запасни офицери в Плевен в края на 80-те години беше елитно подразделение на българската армия, където попадаха деца на партийни величия, номенклатурни кадри и по-рядко момчета от обикновени семейства. Няма да крия, че влязох в школата с връзки, но предварителните ми очаквания се разминаха със суровата действителност. Бяха ми казали, че ме очакват луксозно обзаведени стаи с две легла, хубава храна и сервитьорки, които ще ни обслужват. Когато за пръв път бях дежурен в столовата, видях двама школници да разливат обяда от огромна бака, приближих се към тях и попитах: “Къде са сервитьорките?” Те ме погледнаха учудено, после започнаха да се смеят гръмогласно, единият ми посочи натрупаните чинии и каза: “Сервитьорките са в отпуск, може да започваш да им вършиш работата!” Разбрах, че съм подведен от информатора си, в стаите бяхме по 8 човека и бях толкова ошашавен от команди, заплахи, учения и пр., че когато след три месеца служба се прибрах във Варна бях забравил домашния си телефон и говорех само за танкове. За човек, който рядко си е оправял леглото, бързо научих, че спалното трябва да блести от чистота, чаршафите и одеялото да са изпънати по конец, така че “ако муха кацне върху тях да се разкрачи”, дрехите изгладени, бялата якичка чиста, обувките лъснати, лицето гладко избръснато. Ротният ни имаше прякор Душевадзе и си помислих, че са го кръстили така, защото е “душа човек”, но истината се оказа друга – той без капка жал изваждаше душата на школниците. Бяхме толкова объркани от внезапния преход от цивилния живот към казармените порядки, че когато Душевадзе казал на двама дневални, че когато сутринта дойде да провери района им, иска така да е полят с вода, че да крякат жаби, те отишли през нощта и наловили земноводни и ги пуснали в райграса. Имахме учебни занятия, стрелби, учения, марш на скок /бягане на 12 км. в пълно бойно снаряжение/ и моят талант  да се изявявам като черна овца ми донесе неизбежните наказания. Взводният ни беше закръглен, червенобузест шишко, с малки свински очи, тънки устни и писклив глас. Когато се ядосаше, започваше да крещи и гласът му преминаваше във фалцет, лицето му почервеняваше, бузите се издуваха и всички очаквахме всеки миг да се пръсне. Шишкото нямаше отношение към изкуството, презираше киното и театъра, които не разбираше и ме нарочи, защото гледал по телевизията спектакъла “Укротяване на опърничавата”, който бях заснел преди да вляза в казармата. Той започна с шегата, че кожата ми била мургава и да не би да съм имал нещо общо с Африка, на което му отвърнах /пред целия взвод/, че като е толкова дебел, да не би корените му да идват от “Родопа” /държавния месокомбинат/. Този словесен дуел даде началото на неравна битка с взводния, който постоянно търсеше повод да ме накаже, обругае и стресира. Прийомите му да ме пречупи бяха част от целите на казармата, но за пръв път изпитах на гърба си колко висока е цената да си различен от другите, да не си мълчиш и да отстояваш мнението си. Скоро ми разказаха интересна история, в която в едно стадо сонове имало албинос, който за да прилича на другите засипвал тялото си с кал, но когато завалявало дъжд, калта се отмивала и маскировката му падала. Е, аз се чувствах като този слон-албинос и не беше лесно да търпя всекидневните издевателства на взводния ми, който използваше властта си с повод и без повод. По-късно през годините се опитвах да бъда, като сивата маса и да прикривам свободолюбието си, но трудно ми се отдаваше. Никога не съм се чувствал комфортно, когато не съм бил себе си и съм търпял разни наглеци и лицемери да ми се правят на важни и рано или късно съм им казвал какво мисля за тях. Вече имам праг на търпимост към тъпотията, фукането и егоцентризма, който не е много висок и щом бъде преминат съответният индивид вече не е част от живота ми. Но в школата в Плевен нямах избор и попаднах  в полезрението на Душевадзе с грандиозен за танковата рота гаф, който за щастие ми се размина без лежане в ареста /още не бяхме положили клетва и това ме спаси/. Заедно с школник Евгениев ни възложиха да изперем дългия 30 метра мокет от коридора на ротата. Вдъхновени от гръмкото мото: “Всяка майка танкист не ражда”, ние пренесохме мокета на плаца, разпънахме го и започнахме да го перем с маркуч, веро и четки. Беше ми много криво, другите школници почиваха наоколо и докато търках с четката към нас се приближи беловлас чичко в цивилни дрехи и дружески подхвърли: “По-бодро, момчета!” Както бях мокър, в лошо настроение и в началото на 30-метровия мокет само ми липсваше някой да ми дава акъл какво да правя и казах на чичото да си върви по пътя. Какво бе изумлението ми, когато вечерта батальоните ни се строиха за проверка и видах същия чичо в униформата на полковник, който се оказа командир на автомобилистите. Преди това с школник Евгениев, който псуваше на шопски през цялото време, изпрахме мокета и го оставихме разпънат на плаца да изсъхне през нощта. Отиваме на сутринта да го приберем и какво да видим – мокета го няма. Замръзнахме на мига и въпреки паниката, която ме обхвана,  в съзнанието ми проблесна мисълта: “Е, сега Душевадзе ще ни разкаже играта!” Тръгнахме да търсим мокета по съседните плацове, но без успех, а наближаваше времето за сутрешна проверка и със свити сърца зачакахме идването на Душко. Той дойде, ротата се строи и като го гледах – с нахлупена фуражка, свъсил вежди, с провиснали заплашително мустаци ми се прииска да ми поникнат крила и да отлетя на 1000 км. от школата. Чудото не стана и дойде сакралният за нас въпрос, зададен от Душевадзе: “Има ли произшествия в ротата?” Като дневални с Евгениев тряваше да отговорим, но ние стояхме с бледи лица, краката ни трепереха и не можехме да издадем звук. Душко усети, че нещо не е наред, приближи се до нас, виждах как очите му започнаха да святкат заплашително и изрева: “Попитах, има ли произшествия в ротата?” Умирахме от страх, но нямаше за къде да бавим кончината си и чух Евгениев тихо да казва: “Откраднаха мокета, другарю капитан.” Като чу тази потресаваща за танковата рота новина, Душевадзе свъси още вежди, фуражката му стана огромна, от очите му засвяткаха мълнии и изкрещя, като ранен бик: “Как така ще откраднат мокета, бе школници недни!” Чух се да казвам: “Ами, изпрахме го другарю капитан, после го разпънахме на плаца и когато дойдохме сутринта да го приберем го нямаше.” Виждах Душевадзе като малка атомна бома, която ще избухне всеки миг и ще ни направи на парчета, ротата затаи дъх, а ние с Евгениев бяхме напуснали телата си и душите ни витаеха високо в небето. Към живота ни върнаха виковете на Душко: “Отивайте и търсете мокета, без него не искам да ви виждам! Ще ви обръсна главите и ще изгниете в ареста, престъпници такива!” Краката ни бяха натежали, но от мозъците ни дойде сигнал, че има шанс за спасение, излязохме от вцепенението и хукнахме да търсим мокета. След дълго обикаляне по батальоните го намерихме при мотострелковаците, които решили да си направят шега с нас и го скрили. Метнахме го на гръб и с победоносно изражение на лицата го донесохме в ротата. При следващите си нощни дежурства, дори когато усещах, че заспивам не изпусках от поглед злополучния мокет, защото знаех, че ако изчезне втори път Душко ще ми изтръгне сърцето собственоръчно.

Мъжете обичат да разказват спомени от казармата, защото там са попадали в подобни ситуации, но след време лошото се забравя и остава веселата част, която в действителност е била драматична, както в случая с мокета. Въпреки военните простотии, издевателства над личността, безумните заповеди, казармата калява характера на мъжа, научава да го да оцелява в трудни ситуации и да разчита на себе си. В това отношение Душевадзе бе ненадминат – по негова заповед сме пасли райграс /буквално/, пренасяли цялата мебелировка на спалното помещение на плаца и обратно, бягали под мишница с танков снаряд, но въпреки тежкия му нрав след толкова години не изпитвам лоши чувства към него.
Душко проявяваше и нежната страна на характера си – когато на школник Николов му се родиха близнаци, той прескочил оградата на школата и отишъл у ротния, където се почерпили за щастливото събитие. Но на другия ден младият баща се прости с косата си – Душевадзе го наказа, задето е напуснал школата без разрешение. Принципен човек беше нашият ротен – искаше да сме първи в учението, стрелбите и жестоко наказваше тези, които не изпълнявяха заповедите му. Днес, 25 години по-късно рядко срещам хора с принципи и морал. Лъжат те, не държат на думата си, шикалкавят и ми е чудно как са станали успешни мениджъри, политици, общественици. На България и трябва един Душевадзе да я управлява със здрава ръка, да наказва тези, които крадат и лъжат и да поощрява честните и работливи хора. Бойко Борисов се опитва да бъде такъв държавник, но 23 години промените във всички сфери са умишлено затлачвани, създадени са схеми за корупция, разграбване, оклеветяване, че няма да му е лесно да разчисти тези Авгиеви обори. Българите се надлъгваме помежду си, оплакваме се, завиждаме си, станахме алчни и мнителни, не сме задружни, няма гражданско общество, разделени сме на прослойки и групи, всяка от които дърпа чергата към себе си. Нацията е оскотяла, бедна, бореща се за оцеляване – постоянно ни призовават да затягаме с още една дупка коланите, докато отпускат милиарди евро на други държави, които са ги разхлабили. Ние сме бедният, далечен роднина на Европейския съюз, който е пуснат да влезе в антрето, но дотам – в кухнята, хола и спалнята ни е забранено да стъпим.

Следващата ми издънка в школата в Плевен бе съвместна инициатива с моя приятел Георги Тошев, с когото решихме да участваме на Фестивала на художествена самодейност, поставяйки пиесата на Харолд Пинтър “Кухненският асансьор”. Всяка вечер усилено репетирахме в стаята за гладене на дрехи, понаучихме текста, но бяхме изправени пред деликатен проблем. Героите ни бяха наемни убийци, а постановъчното ни решение бе да бъдат по пижами, което противоречеше на героичния имидж на танкистите в родната армия. Моят взводен категорично ми забрани да участвам, същата участ сполетя и Тошев, но любовта към театъра бе по-силна от евентуалните наказания. Отидохме при командира на мотострелковия батальон и помолихме да участваме от тяхно име, човекът се съгласи и дойде време за нашата бомбастична изява. Преди нея трябваше да се преборим със страха от очаквания гняв, който щяхме да предизвикаме у командира на танковия батальон Станчо, Душевадзе и взводните ни, но жребият беше хвърлен. Излязохме на сцената и пред цялото командване на школата ни обявиха за мотострелковаци, което предизвика сподавен шепот от страна на танковия батальон. Школниците танкисти ни познаха, залата зажужа, видях как Станчо седнал на първия ред почервеня от яд и чух плътния баритон на полковник Захариев: “Тия мотострелковаци не са ли твои, бе Станчо?” Не виждах къде са Душевадзе и взводния и по-добре, защото бях сигурен, в този миг искаха да ни застрелят. Започнахме представлението и с редки забравяния на текста, импровизации и свити сърца на финала получихме заслужени овации. Но истинската драма тепърва предстоеше.
На другия ден батальонът беше строен за обявяване на резултатите от фестивала, отдалеч виждам Станчо как крачи с нещо в ръка, личеше че е много ядосан и предусетих какво ни очаква с школник Тошев. Взводният се приближи до мен и изсъска: “Е, сега ще видиш какво е да се правиш на мотострелковак!”, а отпред с нахлупена фуражка стоеше Душевадзе и нервно потропваше с крак. Станчо застана пред нас червен като рак и изрева: “Школниците Югов и Тошев, 15 крачки пред строя!” Мислено се бях подготвил за този момент, но страхът бе парализирал тялото ми и с усилие на волята излязох пред батальона. До мен ни жив, ни умрял застана Тошев и като наказани ученици вперихме поглед в земята. “Вие двамата не сте танкисти бе, вие сте предатели! Да се явите на фестивала от името на мотострелковия батальон! Какво да ви правя, школници-предатели? 30 денонощия арест са ви малко, вие не заслужвате да сте танкисти, бе! Опетнихте името на батальона и мислите, че ще ви се размине, а?” – изригна Станчо, размахвайки листа в ръка. С Тошев стояхме полуживи от страх и очаквахме присъдата си, когато драмата придоби неочакван обрат. Крачейки напред-назад, Станчо продължи тирадата си: “Но сте спечелили награда. Само вие от целия батальон! Имате второ място, а вие некадърници нищо не направихте, само тези двамата отстрамиха честта ни!” – се обърна Станчо към стъписаните танкисти. Ситуацията стана сложна и за миг си помислих, че наказанието ще ни се размине, но не познах. Станчо ни даде 10 денонощия арест, Душевадзе прибави 5, взводния 3 и с Тошев се наложи да потърсим закрила при командира на батальона мотострелковаците. Той говори със Станчо и ни отмениха наказанията, за огромно разочарование на моя взводен.

Ще ви разкажа и случки от втората ми година в казармата, в поделението в Звездец, където бях разпределен след завършване на школата. Там ме посрещна не по-малко колоритният от Душевадзе, ротен командир с прякор татко Смърф. Той беше дребен, с увиснали черни мустаци, кисела физиономия и заядлив нрав. Поделението се намира на 3 км. от турската граница в село Звездец, далеч от Бургас и при едно от височайшите посещения татко Смърф /на 28 г. тогава/ станал и казал: “Другарю генерал, моля да ме преместите в друго поделение, защото тук няма как да се оженя!” Тогава не разбирах личната болка на ротния, но човекът е бил прав да иска да се измъкне от този пущинак. Бях старшина-школник, командир на танков взвод, сприятелих се с войниците си, не ги гонех като другите и по тази причина имах постоянни разправии с татко Смърф.
Но големият удар той понесе, когато реших да се снимам във филма на Георги Дюлгеров – “Лагерът”. Бях няколко дни отпуск във Варна и случайно видях обява, че набират хора за участие във филма, явих се и ме одобриха. Баща ми отиде в София, срещна се с хора от Генералния щаб на армията и ми издейства разрешение да ме пуснат, но в Звездец нещата се оказаха по-сложни. Извика ме командирът на полка и започна направо: “От София дойде заповед да се снимаш в някакъв филм. Ти какъв си бе, актьор или старшина-школник? На мен тук ми струваш 200 лв. на месец, значи за два месеца трябва да дадеш 400 лв. на поделението и ще те пусна.” Съгласих се и с туптящо от радост сърце отидох да съобщя новината на татко Смърф. Заварих го в автомобилния парк и невинно подхванах темата: “Другарю старши лейтенант ще отсъствам два месеца!” Татко Смърф, който трудно даваше и един ден отпуск се опули: “Как така два месеца? Да не си болен?” Болест или умишлено нараняване бяха двата спасителни пояса от Звездец, без да броим отпуската, която ни се полагаше. Няма да забравя как една зимна утрин, стоях половин час до люка на танка и се колебаех дали да си премажа кутрето, за да взема болничен, но инстинктът ми за самосъхранение надделя. Сега стоях със заповед за 2 месеца отпуск пред татко Смърф, който не можеше да асимилира какво му казвам. “Не съм болен, ще снимам филм, другарю старши лейтенант!” – продължих с видима наслада в гласа. Ротният жалостиво се примоли: “Виж, Югов през лятото твоят взвод ще копае канал на кльона и ще ми трябваш! Имам нужда от теб, помисли си, кой ще те замести при изпълнението на тази отговорна задача! Какви са тези филми, ти си на служба, не можеш да ни зарежеш така!” Познавах лукавия нрав на татко Смърф и забих ножа до дъно, за да избегна нови излияния: “Не мога, другарю старши лейтенант, има заповед от София и не мога да я наруша! Все някак ще се оправите без мен” – с ласкав тон го успокоих. Подадох заповедта, татко Смърф я прочете с печално изражение, все едно чете собствения си некролог и смени тона: “Е, щом си решил да изоставиш взвода си, отивай!” – каза той и в този момент го съжалих, но жребият беше хвърлен.

Поделението в Звездец беше част от печално известния “триъгълник на смъртта”, включващ и поделенията в Грудово и Елхово и службата не бе лека. Ще ви разкажа и за тревогата на 1 март, която се е запечатала в съзнанието ми с елементите на екшън и комедия. Бяха ни казали, че всяка година на тази дата командирът на полка обявява тревога, имал си традиция човека и я спазвал. Старшини-школниците спяхме на втория етаж в една порутена сграда, а войниците на първия. Имаше един колега Доньо от Варна, който не се къпеше и вонеше като пор, но нямаше сила на земята, която да го накара да влезе под душа. Молехме го, настоявахме, псувахме, но без резултат – мизерникът не се къпа цяла година и в радиус от 3 метра около него лъхаше зловонна миризма. Вечерта срещу 1 март заспахме късно, увлечени в разговор за хубава храна, плаж, море, жени и забавления, които ни чакаха в цивилизацията. На сутринта чувам в просъница, как някой отваря вратата и вика: “Тревога!”, но нещо полетя по посока на гласа и той замлъкна. Надигнах глава и видях Доньо да се измъква от миризливата си бърлога и да се облича. След малко  се върна пребледнял и ревна с цяло гърло: “Момчета, има тревога! Зам.командирът на полка е долу и войниците се строяват!” Помислихме, че си прави шега с нас, но отдолу се чуваха тропот и викове, което ме наведе на мисълта, че става нещо. Облякох се, слизам на първия етаж и виждам зам.командирът на полка, едно сприхаво старче да крещи на войниците ми: “Защо се бавите, негодници? Къде е старшина-шоколника ви?” Какво се бе случило на първия етаж разбрах по-късно. Моят редник Паликарски бил дежурен по рота и трябвало да събуди войниците при сигнала за тревога. Той беше кротко момче, привърженик на идеите на Петър Дънов, който проповядва състрадание и ненасилие към хората, но тази философия му изиграла лоша шега в сюблимния момент. Щом чул сирената Паликарски влязъл в спалното помещение на войниците и вместо да изкрещи “Тревога”, започнал нежно да ги буди с мантрата “Момчета, ставайте има тревога!” Никой не мръднал от леглата, редникът се качил на втория етаж при нас, където на призива да ставаме, по него полетяла кубинка и се отказал да буди полка. В последвалия анализ на събитията татко Смърф отнесе здраво конско от командира на полка и ми мърмори наколко месеца, а ние се уверихме с очите си, че на 1 март наистина има тревога в поделението.

Ще завърша спомените си от казармата с чаровното присъствие на моя познат от Варна Ивайло Стоянов, по-известен сега като Мариус Куркински. Като ученици участвахме в различни драмсъстави – той беше в “Щурче” на братя Райкови, а моя милост в “Златното ключе” на Катя Папазова. Мариус беше скромно, тихо момче, което гледаше всички постановки на Варненския театър десетки пъти. В Звездец той дойде от школата за водачи на бронетранспортьори в Лом, където имал премеждия със запалването на машината. Така се случи, че с колегата старшина-шоколник Славов, трябваше да теглим чоп в чий взвод да бъде бъдещия актьор. За общ късмет Мариус се падна в мотострелковия, а не в танковия, но несгодите на казармения живот го застигнаха и там. Взводът отишъл на рутинна стрелба с автомат, войниците се наредили един до друг на огневата линия, стрелбата започнала и незнайно как Мариус щял да застреля войника до него. След този инцидент му взеха оръжието, направиха го библиотекар и ходех при него да си вземам книги и да си говорим за ВИТИЗ.
По-късно той стана актьор и режисьор, гледал съм негови спектакли и съм се възхищавал на таланта му и изключителния начин, по който пресъздава героите си. Приятелят ми Георги Тошев, чиято жизнерадостна натура не бе пречупена от Душевадзе днес е известен журналист, продуцент и автор на филми. Той е позитивен човек, с когото ми е приятно да общувам и да се наслаждавам на интелекта и знанията му.

Драмсъстав “Златното ключе”, Катя Папазова

Драмсъставът “Златното ключе” се ръководеше от неповторимата Катя Папазова. Тя е била учителка по руски език, но любовта към театъра я отвежда в Пионерския дом във Варна, където поема детско-юношеския театър от Алла Герова. От нашия драмсъстав са актьорите Мариус Донкин, Кръстьо Лафазанов, Христо Чешмеджиев, Стефан Денолюбов, режисьорът Галин Стоев и много други. Благодарен съм на г-жа Папазова, че ме измъкна от вредното влияние на улицата и склонността ми към противообществени прояви. Бях тарторът на махалата и участвах в много пакости, които ми донесоха регистрация в детска педагогическа стая и трудни срещи с майор Петрова. Въпросната милиционерка имаше руса коса, гестаповско излъчване и студени сини очи. По време на поредната ни среща тя ми каза, че има малка дъщеря и иска да помогна да влезе в драмсъстава. Бях в 10 клас и като по-стар член на трупата имах привилегията при приемните изпити да избирам едно дете, което ми е направило впечатление и да изкажа мнение да постъпи в редиците ни. Майор Петрова ме заплаши, че ако не помогна на дъщеря й, ще каже на г-жа Папазова за противообществените ми прояви. Нямах избор и в деня на изпита пред мен стоеше пухкаво копие на милиционерката, което ми изпълни материалите си – стихотворение, басня и песен. Детето нямаше грам талант, но притиснат от обстоятелствата, отидох при аверите, които също имаха глас и им казах, че това русоляво дете е моето протеже. Изпитът започна, дойде ред на милиционерската щерка и кошмарите ми се сбъднаха – тя обърка стихотворението си, пя фалшиво и не можа да изпълни зададения етюд. Трагично представяне, но за да спася кожата трябваше да пробутам протежето си през иглени уши за да влезе в драмсъстава. Прослушването свърши и започна обсъждането на кандидатите. Когато стигна до дъщерята на майор Петрова, г-жа Папазова без колебание отсече: “Това дете няма талант, не показа нищо, беше сковано през цялото време и пя фалшиво!” Скочих от мястото си като ударен с ток и произнесох пламенни слова в защита на некадърното си протеже: “Моля ви, г-жо Папазова да дадем шанс на детето! Беше притеснено и затова обърка стихотворението , но според мен има потенциал! Да го приемем като слушател, а аз ще имам грижата да му помогна да се поочупи!” Аверите ме подкрепиха с глухи възгласи: “Да му дадем шанс на детето!” и “Може да е скрит талант!”, Папазова ме погледна учудено, но го прие за слушател. В следващата година извърших чудеса от храброст да вдъхна театрален живот на моето протеже, но то бе толкова вдървено, притеснително и лишено от талант, че Папазова без колебание го освободи от състава. Когато разбрала за това майор Петрова отишла при нея и казала, че съм контингент на детска педагогическа стая, т.е. малолетен престъпник по тогавашните морални норми. Още не знаех новината, но я разбрах на едно от драматичните събирания на състава, на което г-жа Папазова ме постави на място за няколко месеца. Имах неблагоразумието да попитам къде отиват приходите от спектаклите, които играем и получих следния урок по възпитание на юношата. Г-жа Папазова бе ядосна и от други бели извършени от нас, мургавото й лице бе потъмняло от гняв, целият драмсъстав бе притихнал и очакваше тирадата й. Бяхме измъчвали по-малките деца, опипали гърдите на надарената Пепа, закъснявали системно за репетиция, превърнали в самоходно радио невинно дете и ответният удар не закъсня. Г-жа Папазова започна със свистящ от възмущение глас: “В драмсъстава има лице, което е контингент на детска педагогическа стая и е срам и позор за комсомола! Това лице заслужава ли да участва в спектаклите ни, Иво Тодоров?” Въпреки изненадващия въпрос и липсата на враме да осмисля подлия ход на майор Петрова, успях да отговоря веднага “Не, няма!”, но разбрах че г-жа Папазова държи сериозен коз в ръцете си и трябва да внимавам с пакостите. Заплахата имаше краткотраен ефект, явно бях и ценен кадър за състава, но рекетът на майор Петрова бе първият ми сблъсък с йезуитските номера на родната милиция.
Катя Папазова е изключителна жена, която имаше воля и нерви да репетира с 30-40 деца, половината от които бяхме непослушни, буйни и изобретателни в измислянето на лудории. Под нейно ръководство участвах в спектаклите “Златното ключе”, Тримата мускетари”, “Рибарски свади”, “Тимур и неговата команда” и “Укротяване на опърничавата”. Благодарение на г-жа Папазова открих необятния и красив свят на театъра, заобичах го и разбрах, че той прави хората по-добри и ги научава да се замислят за важните неща в живота. Няма думи, с които да изразя благодарността си към тази изключителна жена, която ми даде толкова много! Хора като нея се раждат веднъж на 100 години и който познава Катя Папазова ме разбира – неизчерпаема енергия, любов към театъра и децата, ерудиция, възрожденски плам, воля, упоритост, уникално чувство за хумор,талант на педагог – всичко това е ТЯ. Живеехме с театъра, обичахме го, играехме представленията си пред пълни и дори ни обхващаше звездомания, която г-жа Папазова бързо укротяваше. Незабравими мигове, които ме формираха като личност и ми дадоха шанса да се докосна до творчеството на световни класици, да заобичам и киното, музиката, пантомимата, историята. Всичко това стана възможно благодарение на Катя Папазова, на която със закъснение искам да се извиня за нервите, които изхаби с мен. Тя си отиде преди няколко години, но огънят на страстта й горя до последно и остави неизлечими следи у всички нейни възпитаници. Поклон!

Нейното вдъхновение, съчетано с необятно въображение видях години по-късно в режисьора Теди Москов. Присъствал съм на негови репетиции и станах свидетел на невероятния полет на фантазията му, геговете които проблясваха за миг в съзнанието му, уникалното чувство за хумор, иронията и знанията, които има в областта на театъра, киното, музиката, историята, философията. Теди не обича да му правят комплименти и затова ще добавя само, че той е много добър човек. Но тежко и горко на онзи, който няма познания в дадена област, а се направи на знаещ пред него. Това ми се е случвало няколко пъти и съм изпитвал с пълна сила унищожителния залп от сарказъм на г-н Москов, който се е стоварвал върху ми. Теди е вулкан от емоции и фантазия, могъщ интелект, подкрепен от блестящо остроумие и мъдрост, дълбок познавач на човешката душа и опасен наблюдател на нравите, хората и времето, в което живеем. Той може в едноминутна сцена да пресъздаде драмата на едно поколение и да се усмихне тъжно на пороците, които са ни завладели. Обичам да общувам с Теди – за мен той е явление, което не може да се обясни, а само да се наблюдава!

С драмсъстава имахме запомнящо се турне в Португалия, на Международен театрален фестивал в град Порто. Годината беше 1987 и ни отхуснаха по 16 $ на човек, което ме принуди да помоля майка ми да намери още 50 $, за да купя подаръци и да се почувствам “бял човек” в капиталистическата страна. Дълго умувах къде да скрия 50-доларовата банкнота и ми хрумна да изпразвя тютюна от една цигара “Средец” 100 мм и да я свия там. Речено-сторено, но преди да стигнем нашата граница спряхме на кратка почивка и Юлиян ми поиска цигара, защото неговите били свършили. Забравил за доларите му дадох една, но когато се качихме в автобуса ми просветна какво съм направил, нямах време да проверявам всички цигари и акостирах при Юлиян. Започнах отдалеч с “Как си? Как е пътуването?”, той отговаря “Добре” и минах по същество: “А цигарата как беше? Нормално ли вървеше?” Юлиян е сериозно момче, веднага си помисли, че съм намислил нещо, смръщи вежди и ми се тросна: “Как да върви? Цигара, като цигара!” Смятах, че ако е изпушил доларите, цигарата би трябвало да върви по-бързо, но осъзнах в каква идиотска ситуация съм попаднал изцяло по моя вина и примирено се върнах на мястото си. Изчаках да минем българската, после сръбската граница и едва тогава проверих дали са налице 50-те долара – Слава Богу, стояха непокътнати! Когато слязохме от автобуса в Порто ни посрещна просяк и г-жа Папазова каза: “Вижте, това е капитализма!” Ако знаеше след 10 ноември 1989 г. колко просяци, клошари и бедни хора щеше да има нямаше да й стане приятно, но ние идвахме от социалистическа страна, където всички работеха и държавата не би позволила някой да проси. Порто се оказа приятен, слънчев град, с много старинни сгради, паметници на мореплаватели, хубаво вино и приветливи жители. Имахме щастието да посетим огромна винарна, където имаше огромни бъчви с вино, направихме дегустация и след като опитах над 10 вина, главата ми се замая порядъчно. На фестивала, който беше непринудено събиране на млади хора имаше трупи от Испания, Нова Зеландия, Португалия и ние. Мотото беше “Всички са приятели” и така и стана – сприятелихме се с връстниците си и се забавлявахме заедно. След като изиграхме спектакъла си “Укротяване на опърничавата” и получихме заслужени аплодисменти, на последвалия коктейл в наша чест, с моя приятел Тодор се заговорихме с две португалки. Едната ме попита знам ли английски, веднага отговорих “Да” и тя каза нещо, от което с моите скромни познания от Механотехникума не разбрах нищо. Елизабет схвана, че не знам езика и с около 200 думи, жестове започна нашето общуване. Отидохме на дискотека, която уж беше за по-бедни, но се оказа на три нива, супермодерно озвучаване и ние си глътнахме граматиката, но без да го показваме.
Вече бяхме разбрали, че България е на светлинни години от Португалия във всяко отношение, но комсомолската закалка, която имахме и гордостта не ни позволяваха да го признаем пред чужденките. Елизабет обаче от краткия ни разговор разбра какво е дереджето у нас и предложи да ни намери работа във фабриката на баща си в Лисабон. Тази оферта ме стъписа, не можех да си представя да избягам от България, да ме изключат от Комсомола – съзнанието ми беше толкова промито от социалистическите глупости, че отказах на мига. Тя ме погледна учудено с големите си кафяви очи и каза: “Но вие живеете много по-зле от нас, защо не искаш по-добър живот!”
Сега, след 25 години, когато да живееш в България е още по-трудно и да съжалявам, че не отидох във фабриката на баща й полза няма, но тогава си мислех, че постъпвам правилно като не предавам социалистическите идеали. Капитализмът криеше и подводни камъни и пръв се натъкнах на един от тях. Бях решил да купя бутилка уиски на баща ми, но тъй като разполагах с ограничени средства, приех офертата на уличен търговец да купя две бутилки за 6$. Бутилките бяха четвъртити, с лъскави етикети и горд от добрата сделка ги показах на аверите в автобуса. Човекът от Държавна сигурност, който ни придружваше прояви любопитство какво съм купил, взе едната бутилка, обърна я наопаки и видях дребни частици да плуват в моето уиски. “Добре са те преметнали, това е чай!” – чух присъдата и няма да описвам на какви майтапи бях подложен от момчетата години наред. Пихме по един студен чай /да бях станал тогава представител на Nestle за България и техния чай Nestea/, купих тютюн на баща ми, който беше истински и сагата с уискито приключи.
Тайно от г-жа Папазова гледахме спектакъла на две момчета от Канарските острови, които разбиха представите ни за авангардизъм и потресоха юношеските ни души. Двамата актьори бяха изрисували задниците си като човешки лица и играеха с тях. Говореха, смееха се, плачеха и дори единият отпи шампанско с “лицето си”, което ми дойде малко в повече. С днешна дата мога да кажа, че на много наши политици и бизнесмени лицата са отзад, а испанците ни го показаха преди 25 години – натуралистична, отблъскваща, но правдива метафора. Не мисля и че българите сме се променили оттогава – пак сме бедния роднина на Европа, комплексирани, затворени в черупките си и за разлика от времето на социализма и озлобени. Допада ми определението на Мариус Куркински: “Българинът иска да ти каже всичко, което мисли за теб в един поглед, за една секунда”. Друга точна квалификация е че сме “притеснени темерути”. Искаме да разчупим оковите на вътрешните си страхове и предразсъдъци, но не можем – някаква недивима сила ни дърпа назад и ни тласка към озлобление, завист, клюкарство и неудовлетвореност.
Инсталацията на чешкия скулптор Давид Черни, на която България е изобразена като турска тоалетна беше точен пример какво е мисленето на голяма част от нас – отказ да приемем миналото си, комплексарщина и неразбиране на чуждото мнение. Да у нас има още хиляди такива тоалетни по селата и ще има, докато някой не им направи канализация – това са фактите и няма смисъл да се правим на ощипани госпожици.
И както през 1987 г. гледахме с изумление западните градове, същото се повтаря и сега – не успяхме за 25 години дори да се доближим до атмосферата на Ница, където на главната улица имаше огнегълтачи, имитатори на Елвис, танцьори, акробати, фокусници. През лятото във Варна атракциите са няколко еквадорски музиканти и танцьори по брейк – другото е скука сред която хората се разхождат. Тъжна история!
В западните градове се усеща духът на освободеност и широта, които липсват у нас – сивите сгради, намръщените българи, разбитите улици и тротоари са достатъчни, за да убият доброто настроение и на най-големия оптимист. В Европа дишах свободно, поразиха ме огромните паркове на Барцелона, старинните дворци на Мадрид, лъскавото лустро на Кан, стариния дух на Верона, пъстротата на Порто. Когато се прибрах във Варна ми трябваха седмици, за да привикна към родната действителност, да се затворя в черупката на социалистическото мислене и да гледам притеснено, когато някой чужденец ме заговори случайно.
Вече споменах колко е трудно да си различен сред маса от хора, които се обединяват на база простащина, битовизъм, пиене, ядене и хвалби. Простаците се надушват по-бързо от интелигентните хора и нападат различия с всякави средства. А той ми прилича на онзи слон, който бил розов и за да се слее със сивите си събратя, посипвал тялото си с кал, но когато завалявал дъжд я отмивал, слонът отново ставал розов, както различният човек си остава различен и няма смисъл да се променя заради сивата маса. Нямам много приятели, вече предпочитам да съм сам, отколкото в компания, където се чува “Аз,аз, аз, това и това направих”, но съм приел съдбата си и не се оплаквам. Обичам да казвам истината в очите на хората, но през годините започнах да я премълчавам, защото те не обичат да я чуват. Предпочитат да ги залъгват с фалшиви комплименти, неискрени хвалби, подмазвания и колкото по-висока позиция имат в обществото, толкова повече имат нужда от ласкателства.
Ако кажеш директно на някой от “корифеите” в политиката, икономиката, изкуството, че е изхабено, мърморещо старче, то ще скочо върху ти с цялата злоба и страст, които са му останали. Какво правят в публичното пространство освен да чешат егото си лица като Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Драгомир Драганов, професор Вучков, Божидар Димитров, Мира Радева, Андрей Пантев и много други. Тези хора отдавна са изчерпани като идеи, виждания, свежест на мисълта, но продължават да досаждат от ефира, вестниците и радиата. Политикът, социологът, творецът трябва да застават в публичното пространство само, когато имат да кажат нещо ново, не да дават мнение за всичко, което ги попитат. Егонцентрици като Андрей Райчев и подобните му се превърнаха във всеядни коментатори и ако имаше как, щяха да спят в телевизионните студия, за да могат от вечерно предаване да се появат в сутрешен блок. Гледах по телевизията поетесата и издателка Божана Димитрова. Голяма българка, достойна за възхищение с това, което прави, тя носеше книги със себе си, искаше да говори за тях, искаше да припомни на българите, че трябва да четат, но Росен Петров не намери време за това. Житието на Божана Димитрова не е от лесните, но думите и бяха мъдри, изстрадани, топли – нямаше и повей на самовлюбеност и хвалби, от нея струеше възрожденски плам, който никога няма да забравя. За толкова години тази изключителна жена не си позволи да ни занимава със себе си, а говореше тогава, когато имаше да каже нещо стойностно. Същите са и бяха Леда Милева, Блага Димитрова, Константин Павлов, Йордан Василев, Валери Петров, поетът Борис Христов. Чел съм само едно интервю на големия ни актьор Иван Иванов, но какви послания има в него, каква житейска мъдрост!
В същото време няма сила на Земята, която да изхвърли от медиите лица като Катя Евро, Еленко Еленков, Александър Дойнов, Преслави, Николети, Алисии и пр. Какво да кажа за Бойко Борисов? Както правилно го определи Кеворкян, премиерът е водещ №1 на България, който води диалога по собствени правила и винаги казва това, което е решил независимо от въпросите, които му задават. Борисов е голяма хапка за болшинството ни журналисти, но Жени Марчева от БНТ показа как трябва да се прави интервю с него. Без подмазване, страх, лигавене /Бареков си показа мускулите пред премиера !?/, с изключително добра подготовка по темите, които се разискват, бърза реакция, остроумие, чувство за хумор и ирония. За съжаление повечето колеги нямат тези качества и падат в капана на премиера, който умее да си прави пиар, подготвен е и говори на език, който разбират всички.

Известни личности, мениджъри, политици

Като журналист съм имал възможност да общувам и да взема интервюта от известни българи. Ето впечатленията ми за някои от тях.

Васил Найденов – добряк, широка душа, с тънко чувство за хумор, позитивен. Удоволствие е да се общува с него, зарежда с енергия околните и се опитва да бъде над дребните неща в живота.

Георги Христов – чист човек, трудно допуска някого до себе си, защото е много чувствителен, раним и свестен мъж.

Слави Трифонов – През 1992 г. имах “шанса” да видя какво представлява родната звезда. “Каналето” бяха на турне във Варна и взех интервюта от актьорите Камен Воденичаров, Август Попов, Васил Василев-Зуека и Слави. Бяхме седнали в кафене до хотел “Одеса”, Камен се държеше възпитано, Зуека също, Август Попов броеше пачка с германски марки, а Слави показа истниския си нрав. Той забеляза, че момиче го гледа от съседна маса, стана от стола си и се провикна: “Ей, маце много ми харесваш!” Просташка проява, която съчетана с огромното самочувствие, което демонстрираше ми направи неприятно впечатление. Не вярвам през годините Слави да се е променил, по-скоро прикрива глождещото го отвътре превъзходство над другите. Според мен той се самозабрави, егото и чепатия му характер, които му помагаха в началото на кариерата, сега пречат и го превърнаха в авторитарен водещ. Шоуменът се държи като диктатор с колегите си, унижава ги и често се отнася грубо и с гостите си – прекъсва ги, поучава, заяжда се, лигави се. Засега го спасяват сценаристите му, чиито хрумвания обаче се повтарят до баналност и тримата актьори, но го няма онзи заряд от времето на “Хъшове”. В края на 90-те, притиснат от Иван Костов, гонен по мазета и непризнаван, Слави беше в стихията си и никой не може да отрече борбата, която водеше за свободата на словото. Той оцеля, показа характер и запази екипа си, което е постижение. Началото на шоуто му в БТВ бе силно, свежо и бе създаден уникален за България телевизионен продукт, но с нарастването на самочувствието, славата, влиянието в обеществото и парите, Слави се превърна в мениджър на шоуто си и по-малко водещ. Жалко за тази трансформация, която уби свежия заряд на предаването, но първите 5-6 години ще се запомнят с добри интервюта, благородни инициативи и смислени гегове. През годините чувството за хумор се закова на битово ниво, фантазията на сценаристите се изчерпа и те започнаха да се повтарят, като развалена плоча. Слави заложи на състезания за какво ли не, но те не му донесоха очаквания успех, по-скоро показаха безсилието му да се задържи на върха. А явното лобиране за Първанов и Меглена Кунева показа на зрителите, че шоуто е заложник на икономически и политически интереси, което още повече го обезцени. Конфликтът с Бойко Борисов, който е на лична основа бе излишен и освен отмъстителния нрав на Слави не показа нищо друго.

Нешка Робева – Правих интервю с гениалната ни треньорка по художествена гимнастика в началото на така наречения преход. Нешка беше тъжна, говорихме по време на тренировка и тя каза: “Не искат да ме слушат, не правят това, което им кажа!”  В тона й личеше огромното разочарование на човек, който тежко преживява псевдодемокрацията, която се бе изродила в слободия. По-късно Нешка създаде своя танцова трупа, с която обикаля страната и спектаклите й се радват на небивал успех. Така запуши устите на завистниците.

Красимир Ранков – През 1987 г. той беше актьор във Варненския драматичен театър и ме подготвяше за кандидат-студентските изпити в НАТФИЗ. Ходех у тях да репетираме и имах щастието да се докосна до добротата и човечността му. Краси е чиста душа, непринуден и естествен човек – такива хора рядко се срещат. А като актьор е брилянтен, неговият Хлестаков от пиесата “Ревизор” се е запечатал в съзнанието ми завинаги. Щастлив съм, че сериалът “Стъклен дом” му даде възможност да покаже таланта си пред цяла България – той го заслужава.

Жорж Ганчев – Правил съм интервю с него и на живо се убедих какъв абсолютен шемет е. Живее в свой собствен свят, където е звезда в Холивуд, поет, журналист, сценарист, певец, национална гордост, бохем. Има харизма и ако фантазираше по-малко и имаше нужните качества за политик можеше да направи нещо за страната ни.

Петър Стоянов – По време на кандидат-президентската кампания през лятото на 1999 г. имах кратък разговор с него. Варненски седесари ме гледаха отстрани, мислейки че злословя за тях или му искам някаква услуга. А аз му казах, че трябва да бъде президент на всички българи, а не само на тези от СДС. Стоянов загуби от Първанов и както казват в токшоуто “Денис и приятели” – “А не трябваше”, защото президент на страната стана човек, който се самозабрави, обгради с олигарси и беше по-известен с подвизите си като ловец, отколкото като политик. Петър Стоянов остави впечатление у мен, като позитивен, ведър и диалогичен човек, за разлика от съпругата му Антонина, от която лъхаше студенина и префинена надменност.

Христо Кирчев – Два мандата беше кмет на Варна и дълго време лидер на СДС в морската столица. Ерудиран, информиран, с тънко чувство за хумор, той е един от хората, с които винаги ми е било приятно да разговарям. Кирчев тежко преживя разпада на СДС, но не загуби оптимизма си и желанието да дебатира върху проблемите на Варна. Обвиняваха го, че не е направил достатъчно за града, но първия му мандат бе под знака на романтиката, а през втория Иван Костов му натресе недоразумението Добрин Митев за областен управител и то водено от комплексарската си същност влезе във война с кмета. Питал съм Кирчев какво прави интелигентен човек като него в партия, но през годините той показа, че е имало смисъл. Въпреки нападките и клеветите името му е символично за СДС във Варна и никой не може да му отнеме тази заслуга. Кирчев не се отрече от синята идея, както направиха много от съпартийците му и това му прави чест.

Кирил Йорданов – Познавам кмета на Варна от далечната 1991 г., когато беше областен управител при управлението на СДС и все още си говорим на “Вие”. През 1995 г. той не успя да спечели срещу Христо Кирчев, но 4 г. по-късно, когато Костов издигна за кандидат-кмет Добрин Митев го победи. Кирил Йорданов има критици, които го обвиняват, че е създал олигархичния модел “Варна”, аз също съм го упреквал за недостатъчните му усилия в областта на градското планиране, привличането на европейски средства, дупките, разбитите тротоари, неосветените улици. Но варненци имат друго мнение по въпроса и го избраха за четвърти мандат, което ме навежда на мисълта, че това което е направил за града им харесва и не виждат алтернатива в друг кандидат. В отчета на кмета за 12-годишното му управление са изброени свършените неща, те не са малко и никой не може да ги оспори. Хипотетичен остава въпроса дали друг политик на негово място  щеше да направи повече за Варна за това време. Не познавам човека Кирил Йорданов, но през годините не ми е било приятно да слушам и чета клюки по негов адрес, клеветите също не бяха малко и това говори за низкия морал на тези, които ги разпространяваха.

Валя Ахчиева – Водещата на предаването “Открито” по БНТ за кратко ръководи кръжока “Млад журналист”, в който участвах като ученик. Нямам спомен да ме е научила на нещо, за разлика от Любомира Миткова от радио Варна, която ми разкри някои от тънкостите на журналистическия занаят. Веднъж попитах Валя готова ли е на всичко, за да успее в професията и тя отговори с “Да”, което ме навежда на мисълта, че подвизите й на професионално-интимния фронт, за които говореха журналистите във Варна не са измислица. Преди няколко години случайно срещнах в центъра на Варна телевизионната звезда, припомних й за кръжока, а тя невъзмутимо каза, че не си спомня и не ме познава. Тук ще цитирам последните думи на Хамлет: “Останалото е мълчание”.

Данчо Симеонов – За бившия областен управител на Варненска област бях чувал различни мнения, в интернет имаше такива от “Осанна” до “Разпни го”, но мое правило е да не се влияя от хорските приказки, а сам да преценявам колко струва даден човек. Знаех, че е работил за Военното контраразузнаване, помня от казармата че имаше ВКР-та, но зловещата роля, с която ги натоварват днес ми се вижда пресилена. Запознах се с Данчо Симеонов и видях диалогичен, позитивен и модерен човек, който се интересува от новите технологии, знае как да предразположи събеседника си и не страда от властовия синдром на българския политик. Защото познавам и предишни областни управители на Варна – Добрин Митев, Яни Янев, Христо Контров, Петър Кандиларов. Яни беше адвокат преди да влезе в политиката, приятен и културен мъж, когото властта промени. Той стана надменен, при една случайна среща ме гледаше тооолкова отвисоко, но защо ме учудва това? Нашите политици на мига, в който помиришат власт се пренасят в петото измерение, където живеят далеч от обикновените хора. Добрин Митев, с когото през 1987 г. снимахме във филма “Лагерът” се правеше, че не ме познава, не че имах голямо желание да общувам с подобен надут пуяк главозамаял се от властта. Петър Кандиларов не се поддаде на синдрома и остана същия готин и усмихат човек, но Яни ме разочарова. Както казва народа – “Не носи на имане”, а властта е мощен афродизиак и ако си комплексар, робуваш на егото си и обичаш да се правиш на голямата работа, неизбежно попадаш в капана й. Данчо Симеонов не е в петото измерение, говорил съм с него на различни теми, виждал съм го как общува с хората и ми допадна желанието му да помогне на българите живеещи в Молдова и Украйна и да търси партньори в привличането на чуждестранни инвестиции във Варна. Той актува земята, където беше открит Варненският некропол, като публична държавна собственост – нещо, което десетки управници преди него не бяха направили.

Антраник Шакариян –  Достоен мъж, когото много уважавам и човек научил ме да разбирам живота. Андро е помогнал на стотици хора, защото доброто му сърце го води по пътя на благотворителността и състраданието. Обичам да общувам с него, защото няма нещо, което да убегне от очите му и лекия присмехулен пламък в тях ми подсказва, че не трябва да се вземам на сериозно. Андро се е борил много – от шофьор на автобус успя да изгради най-голямата транспортна фирма във Варна, но не забрави откъде е тръгнал. Работяга, прецизен в преценките си за хората, открит, креативен, той никога не ми е спестявал истината и е истински приятел.

Валентин Вълев – Мъж на честта, който също като Андро не цепи думата си на две. Уважавам го и съм респектиран от качествата му на боец, скромността, морала, който има и работохолизма. Вальо е построил десетки сгради, хората му са до него в трудни и щастливи моменти и това се дължи на принципите му за живота, които не нарушава. Постигнал е много без чужда помощ и се възхищавам на аскетизма му, упоритостта, волята да преследва целите и да не се огъва пред трудностите. И Вальо помага на много хора, но скромността му не би позоволила да се афишира пред обществото. Правих издание за мениджърите на Варна и се срещнах с десетки от тях, но ме впечатлиха неколцина и Вальо е един от тях.

Иван Портних – Млад, амбициозен мъж, който успешно управлява пет хотела и превърна Гранд хотел Варна в привлекателно място за отдих и развлечения. Усилията му бяха възнаградени с международни награди, но доколкото го познавам не това е най-важното за него. Иван е скромен и прагматичен мъж, обича работата си, влага страст в нея, перфекционист е и умее да изпипа нещата до последния детайл. Информиран е за всичко, което се случва в туризма, познава отвътре проблемите на бранша и има идеи за развитието му, които съм сигурен, че ще реализира. Влизането му в политиката според мен е продължение на амбицията му да промени Варна за добро и да покаже на съгражданите си, че само с общи усилия ще живеем в подреден, красив и уютен град.

Николай Недков – За него бях чувал какво ли не, основно за работата му в курорта “Златни пясъци”, но по правило не обърнах внимание на приказките, а заложих на личните си впечатления. Недков се включи в кандидат-кметската надпревара за Варна през 2011 г. и показа, че познава проблемите на града и има решения за тях. Той проведе кампанията си професионално и ако беше подкрепен от по-голяма политическа сила, имаше всички шансове да спечели. В личен план Николай е възпитан и ерудиран мъж, приятен събеседник с критична мисъл и изострени сетива за несправедливостта.

Валентина Софрониева, Дафина Манукян – Уважавам жените, които сами си пробиват път в живота, борят се, изграждат кариера в мъжкия свят на политиката и бизнеса. Такива за мен са Дафина Манукян, Нели Георгиева, Калояна Димитрова, Мира Матеева, Пенка Михова, Анета Недялкова, Меглена Плугчиева и други дами, които са ми споделяли, че за да успее една жена трябва да е много по-качествена от един мъж. Знам през какви трудности и перипетии са преминали Дафина, Калояна, Пенка и другите, за да развият и утвърдят бизнеса си, това се отнася и за Валя Софрониева, но за разлика от тях, тя премина от частната практика на адвокат в света на политиката. Не ми е споделяла, но съм свидетел колко професионализъм, труд и качества са нужни, за да те приемат мъжете в Общинския съвет като равен, да уважават мнението ти и да го искат в решаването на сложни юридически казуси. Валя използва в работата си своята харизма, чар, бърза мисъл – качества, които я отличават от други жени в политиката. Но зад всяка успяла жена стои един мъж и в нейния случай това е съпругът й Данаил, който я подкрепя безрезервно и дава онази сигурност, с която трудностите се преодоляват по-лесно. Дафина Манукян е жена, която се бори много и упорито. Сама съгради марката “Дафне”, наложи я на пазара, има фабрика, в която съм я наблюдавал как лично проверява всеки етап от шиенето на дрехата. Бях и споменал да си намери човек, който да върши оперативната работа, а тя да има повече време да моделира, да се среща с клиенти, но после разбрах, че да бъде във фабриката и да вижда как се създават дрехите й харесва. Допада ми позитивната й енергия, лъчезарната усмивка, която не слиза от лицето й и оптимизма, който струи от нея. Дафне също като Валя разчита на подкрепата на своя съпруг, който й помага с разумния си поглед към всеки проблем и я амбицира да успее в начинанията си. Калояна, Мира, Анета, Меглена са казвали, че без мъжете до тях едва ли щяха да имат успешна кариера, здрави семейства, добре възпитани деца и аз им вярвам. Защото еманципацията в България в съзнанието на мъжете е само привидна – присъствал съм на стотици разговори между мъже, в които жените са били подценявани, обиждани и подигравани. Българският мъж не може да приеме, че жена му печели повече от него, извоювала си е по-голям престиж в обществото, иска да учи, да се самоусъвършенства. За мачото с коремчето, ракийката и салатката най-изгодния и безопасен вариант е жена му да гледа децата и да се върти около печката, но много жени отхвърлиха този ярем и извоюваха своята самостоятелност. Някои прекаляват в стремежа си да бъдат, като мъжете, но дамите които ви описах са намерили точния баланс между работата, семейството и това да бъдеш жена.

Александър Евтимов – мениджърът е носител на наградата “Щедро сърце” и тя му приляга, защото Сашо помага на много хора. Дълги години бе спонсор на мъжкия хандбал във Варна и успя да го възроди като спорт в града. Той ми е споделял, че знае какво може, не вижда смисъл да се доказва в очите на другите, избира си дадена цел, но когато я приближи вдига високо летвата и се получава, че целите, които си поставя нямат край. Според Сашо самочувствието идва постепенно и не може да се каже – “ето днес направих успешна сделка и станах велик”. Допада ми и подхода му при решаването на трудни ситуации, когато си казва “невъзможното е възможно” и търси начин да го направи.

Румен Ганчев – бохем, широкоскроен мъж, видял 2 и 200 в живота, който казва за себе си, че е като керпеден – като хване нещо трябва да го направи. Румен е бил шеф на протокол по времето на социализма и от него научих правилото “Никсън” – след всяка важна среща да си записвам впечатленията от нея. Възхищавам се на неговото сладкодумие, умението да предразположи събеседника и да го накара да се почувства значим. Това е изкуство, което малцина владеят, а Румен е онзи тип изчезващи хора, които те даряват със знанията си, опита и чара, който имат по неповторим начин. А това, което е направил в областта на селския туризъм е прекрасно и показва на гостите на страната ни неподправения облик на българското село.

Веселин Дилов – неговата карма е да строи сгради и рядко ми се случва да срещна човек, толкова силно отдаден на работата си. В офиса му ври и кипи, идват клиенти с които обсъжда поредната делба, технически лица, които го информират как вървят строежите. Веселин ми е споделял, че се чувства щастлив, когато види сградата си построена и го разбирам, защото се чувствам по същия начин, когато издам нова книга. Това за което си се борил, страдал, ядосвал е завършено и вече не ти принадлежи, но си вградил душата си, оставил си част от себе си в него.

Симеон Лютаков – “шекспиров актьор, с магнетично присъствие на сцената” – така написах за него в книгата си “100-те най-популярни личности на Варна” и кариерата му в театъра не ме опровергава. Любимец на Явор Гърдев, той прави силни роли на варненска сцена, а с участието си в сериала “Седем часа разлика” показа на широката публика безспорния си талант на драматичен актьор. Симеон е читав и непринуден мъж, който гледа света през проницателния и присмехулен поглед на човека с авантюристичен дух. Обичам да разговарям с него, да се наслаждавам на провокациите, с които ме изненадва, а шегите му застинали в крайчеца на устните са негова запазена марка.

Теди Москов – запозна ни журналистът Георги Тошев на Международния театрален фестивал “Варненско лято”. С Теди говорихме няколко часа и разбрах какъв празник за духа е да общуваш с гениален творец, като него. Г-н Москов не обича да го сравняват с Фелини, но според мен двамата си приличат с невероятния полет на фантазията и въобръжението, които ги водят в необятни висини, недостъпни за другите хора. Както споменах с Теди съм имал тежки словесни сблъсъци, които са избистряли съзнанието ми, показвали са колко малко съм чел и са ме провокирали да наваксвам пропуснатото. Веднъж на творчески обяд с актьори от Варненския куклен театър се изказах остро за французите като нация. Скромните ми наблюдения са основно от филмите им, в които те много говорят, обясняват се и по моя преценка така избиват комплексите си. Това съждение предизвика свещения гняв на г-н Москов, който в неподражаемия си стил забърка коктейла “Ирония, сарказъм, острота, гняв” и ме постави на място. Според него французите не са комплексари, дали са толкова много на света, че още 100 години може да не правят нищо. Теди ми изброи постиженията на Луи Пастьор, Балзак, Мопасан, Юго, Молиер, на френски художници и музиканти, но моя милост се запъна и каза, че и ние българите сме дали нещо на света. Уви, гневът на г-н Москов беше набрал инерция и нищо не можеше да го спре, тонът му се повиши, актьорите замлъкнаха, но аз бях спокоен, защото знам, че когато Теди се кара на някого значи таи надежда, че въпросния субект ще обогати знанията си и ще внимава какво говори следващия път. Така и стана – препрочетох някои от френските класици, разрових се в биографиите на художниците им сюрреалисти и приех за себе си, че макар и голяма част от филмите им да не ми допадат, Франция е дала много на света.

Репортерски години

Свободолюбив човек съм, не обичам да спестявам истината и когато започнах работа във вестник “Черноморие” си мислех, че морето е до колене и всички са като мен. Преди това имах забавна случка с бъдещия ми шеф Петър Тодоров, който забелязал мое интервю с лесбийка в “Народно дело”. Колоритната девойка дойде облечена цялата в черно, с черен грим, лак на ноктите и ме просвети за тайните на женската любов така: “Да правиш любов с жена е невероятно изживяване и е много по-хубаво, отколкото ако го направиш с мъж. Спала съм и с мъже, но такава нежност, ласки и усещания може да ти даде само жена.” Горд, с може би първото интервю с лесбийка излязло във варненския печат, отивах да занеса друг мой материал в “Народно дело”. Централният коридор на вестника беше широк, дълъг и имаше ехо, чийто ефект изпитах на гърба си. Беше лято, вратите на стаите бяха отворени, бях в единия край на коридора, когато в далечината се появи Петър Тодоров и се провикна с цяло гърло: “Ей, Югов ти ли отговаряш за лесбийките във Варна?” Нямах друг вариант за отговор освен “Да”, от всички врати се показаха главите на журналисти и после Петър ме покани да работя за “Черноморие”. Тогава “Народно дело” се раздели на две, страстите се нажежиха, политическите пристрастия превърнаха доскорошни колеги във врагове, но такова беше времето /1992 г./ Няма да забравя как с Цанко Цанев бяхме в барчето, където ходеха журналисти от двата вестника и разучавахме някакъв рибарски спининг. Влезе Димитър Красимиров от “Народно дело”, забучи един вестник “Черноморие” на пръчката и победоносно я отнесе в стаята си.
Петър Тодоров беше стара кримка в занаята. С черна брада, вечните очила и пиперлив език, той не прощаваше и дребните грешки. Веднъж обърках името на вицепрезидента на САЩ и отнесох здраво конско, гарнирано с псувни, но ефектът бе светкавичен – от този случай, когато не съм сигурен за нещо го проверявам щателно преди да публикувам текста. Моята свободолюбивост и навика да не премълчавам, когато е нарушено чувството ми за справедливост ме доведоха до челни сблъсъци с колеги. Пишех материал на новородено тигърче в зоологическата градина, когато колежката Катрева ми поиска пишещата машина. Петър вече ми беше хвърлил в кошчето 5-6 чернови, което леко ме изнерви и казах на Катрева да ме остави на мира, докато не приключа с материала. Не знаех за “специалния” й статут във вестника, в резултат на което Петър ме извика в стаята си и се опита да ми обясни, че трябва да отстъпвам пишещата машина на по-опитните колеги. Отговорих му, че моят материал не е по-малко важен от нейния, но ефект нямаше – даде й машината.
Като репортер исках да подражавам на германския журналист Гюнтер Валраф, който се внедряваше под прикритие в различни професии и после описваше това, на което е бил свидетел. В наши условия се оказа трудно вестникът да участва в подобни начинания и  затова пишех репортажи от невралгични точки, като изтрезвителното, психиатрията, затвора, домове за умствено изостанали. Предложих на Петър Тодоров да напишем писмо до министъра на правосъдието и да помолим да бъде внедрен за един месец в затвора, но той не се съгласи. И добре, че ми се размина, защото случката, която ще ви разкажа ми показа каква голяма грешка щеше да е, ако се бях направил на журналист под прикрие зад решетките. Отивам във Варненския затвор да пиша репортаж, надзирател ме води към затворническа стая, но се заговаря с колега и влизам сам. Посрещат ме десетина татуирани мъже, наобикалят ме и най-якият ми казва: “Здравей, моето момче! Как си?”. Отговарям, че съм добре и здравенякът, изпивайки ме с поглед продължава със сладострастен глас: “Пиленце, искаш ли да ти кажа какво ще стане довечера? Ти ще бъдеш Червенато шапчица, а аз Кумчо Вълчо. Съгласен ли си?” Разбрах, че ме мислят за нов затворник, но реших да продължа играта и отговорих: “Да, защо не? А не може ли да е обратното?” Усмивката на бабаита замръзна, той ме погледна със смразяващ поглед, но в този момент в стаята влезе надзирателят и ме представи, като репортер от вестник “Черноморие”. Ченето на здравеняка увисна, лукавият му поглед помръкна за миг, а от другите затворници се чу протяжна въздишка на неосъществени желания. Кумчо Вълчо изви жален глас: “О-ооо, извинявай много! Обърках се г-н репортер, много съжалявам, моля да ми простиш!” Да ти простя ли !?  Не ми се мислеше какво щеше да стане, ако наистина бях нов затворник и тази банда ме бе приклещила през нощта! В един глас всички питомци започнаха да ми разказват историите си, искаха да пиша че са невинни, но това се оказа синдром, който развиват почти всички в затвора.
Правих репортаж за баба, 100- летница, която вече не виждаше, но пипнешком взе чаша с ракия, отпи няколко глътки и ми сподели тайната на дълголетието си: “Не ям месо, не се ядосвам и си пийвам ракийка”. Желязна житейска философия, която много българи спазват само в последната й част. На пръв поглед журналистическата професия изглежда интересна и благодатна, но моето мнение е по-различно. Да, срещал съм се с колоритни личности, научил съм много от общуването си с тях, отразявал съм събития от обществено-политическия живот, но и наблюдавам какво се случва с по-възрастните колеги. Ежедневното препускане от събитие на събитие, постоянното писане на материали, амортизира мисълта, претоварва ума и ги превръща в уморени хора. Рядко може да видите журналист над 50 г., който да има свеж вид, като според мен амортизацията е по-голяма при жените, част от които нямат време за личен живот, разведени са или сами. Журналистиката е жестока професия, в която работния ден е ненормиран, новината може да те намери навсякъде, а с навлизането на новите технологии, практически сме на работа постоянно. Има два вида журналисти – за първите професията е призвание, начин на живот и шанс за себеизразяване, за вторите е просто занаят, който трябва да вършат. Признанието за нас идва, когато благодаранеие на написан или излъчен материал се реши обществен или личен проблем, разкрият се случаи на корупция или социална несправедливост. За съжаление в България журналистиката не е четвъртата власт. Бил съм свидетел как излизат десетки материали за корумпирани политици, чиновници, самозабравили се бизнесмени без да има никаква реакция от началниците им или компетентните органи. Трябва някой да направи огромни гафове, да се омотае зо гуша в корупция, за да му бъде потърсена сметка за далаверите. Десетки материали се изписаха за пътищарските герои на прехода – Велико Желев, Ангел Дерменджиев, за безумните строителства на Даниел Славов-Дънката, за босовоте на контрабандата, за корумпирани политици – резултатът е една голяма нула. В подобни случаи се чувствам зле, защото все едно наливам вода в каца без дъно и усилията ми отиват на вятъра.
Пределно ми е ясно, че хората с финансови възможности си купуват публикации, медии, влияние, власт и се мислят за недосегаеми. Знам, че истината винаги куцука след лъжата, измамата и далаверите, но в един светъл ден си проправя път и хората я научават. За тези “герои на прехода” за които сме писали с колегите, рано или късно ще дойде Видов ден, големият въпрос за мен е: Защо в България всичко се случва толкова бавно? Защо някой политик трябва първо да напусне поста си и едва тогава медиите да извадят кирливите му ризи? Защо някой местен феодал трябва да се самозабрави до степен да заплашва, пребива и взривява хора, за да му бъде потърсена сметка от МВР, прокуратура и медии? Нима те не са знаели какви ги вършат цар Киро, братя Галеви, Гриша Ганчев? Знаели са, но са мълчали услужливо, защото са били част от корумпирана схема, в която всеки е зависим от някого. Тъжно ми е, когато пиша тези редове и дано не обезкуража по-младите журналисти, които живеят с идеали за справедливост, истина и чест. Факт е, че сега се полагат усилия да се размъти блатото, в което живеем трето десетилетие, но виждам колко трудна задача е това, как октоподи, съдии, мутри се съпротивляват на възмездието, което заслужват да ги застигне. Те няма да избягат от него, но времето минава и обикновените хора продължават да имат ниско качество на живот, борят се за оцеляване, не за просперитет, докато дерибеите продължават да живеят охолно за тяхна сметка. Нямаме избор освен да чакаме справедливостта да дойде, но и да не спираме битката с корумпираната и оядена шайка, която ни отне правото да водим нормален живот.
Наскоро разговарях с таксиметров шофьор, който ми припомни народната поговорка: “Мечката скача според тоягата”. Според него мечката е народа, а тоягата я държи държавата. Когато тоягата е къса и мечката подскача, държават си казва – защо да не удължа тоягата, да видим какво ще стане? Удължава я, а мечката /народа/, продължава да скача и държавата продължава с упражнението, защото знае психологията на българина, на който му стигат вода, храна и покрив, за да е щастлив. Колко истина има в тези ръзсъждения си давам сметка едва сега, когато виждам какво правят хората в Гърция, Испания, Франция – страни, където държавата щом увеличи тоягата и мечката престана да скача и излезе на протест. Това в България не знам кога ще се случи, може би когато водата и храната свършат и ни застигне абсолютната мизерия. Защото в момента живеем мизерно, безхаберно, затворени в черупките на собственото си оцеляване, обладани от егоизма на бедния, който не иска да помогне на още по-бедния.
Като млад репортер написах репортаж за просяците във Варна, които бяха една от тъжните атракции на родната демокрация. Мой познат ми разказа как веднъж дал 5 лв. на един просяк, отминал, но се обърнал случайно и видял как несретникът вади кутия “Марлборо” и пали цигара. Тази гледка вбесила моя познат, който по това време пушеше “Фемина”, той се върнал взел си 5-те лева и теглил една псувня на просяка. Разказвам тази история, защото и голяма част от просяците ни се оказаха фалшиви, като демокрацията. Спомням си и думите на дядо Гаро, който през 50-те години на миналия век отишъл в Щатите, работил здраво, преуспял и на стари години идваше да почива във Варна. Той казваше, че 99% от просяците сами са виновни за съдбата си, мързи ги да работят и така им е по-лесно. Колоритен човек е дядо Гаро, видял е много от живота, обичаше жените и ми разказваше как неговите работници любели съпругите на американските мениджъри, които от напрегната работа не можели да изпълняват задълженията си в спалнята. Старият арменец повтаряше, че най-важният период от живота на човека е старостта и най-голямото нещастие е, ако я прекараш без спътник в живота и в бедност.
Най-вълнуващото ми преживяване, като репортер са разговорите с мъж заразен от СПИН, част от които описах в новелата “Копнеж за живот”. Бях отишъл да пиша за хората носители на HIV, запознах се с д-р Даниела Маркова и предложих, ако някой от тях прояви желание да ми се обади. След време един мъж ме потърси по телефона и така започна нашето общуване. Няма да преразказвам думите му, ще кажа само, че никой здрав човек си няма и бегла представа какво е да си заразен от СПИН и да не знаеш дали утре ще живееш или не. Този мъж все още е жив, от 23 години е носител на вируса, а преди няколко години имах преживяване, което разтърси душата ми. С него говорехме по телефона, той не пожела да се видим, не знаех името му, но разбрах на колко години е, че работи и други лични неща. Мой познат ми каза, че в техния блок е починал мъж, заразен от СПИН, имаше съвпадения с информацията, която имах за моя човек и помислих, че е той. Вървях към блока, за който ми казаха и през ума ми преминаха всички разговори, които водих с мъжа носител на HIV. Бяха тежки, трудни разговори, той премина през фазите на самосъжаление, омраза към живота, пиянство, агресия, примирение, но намери сили да продължи. Вървях и се молех да не е починал. На вратата на блока имаше некролог, но без снимка и после разбрах от д-р Маркова, че не е моя човек. От разговорите си с този мъж разбрах колко жестоки са българите, когато разберат, че си заразен от СПИН, как гледат на теб като прокажен, дори лекари са му отказвали да го прегледат, да не говорим, че заради бюрократични пречки принуждаваха носителите на вируса да пътуват от Варна до София за лекарства. Д-р Маркова беше приела работата си с тях, като лична кауза и се бореше с бездушните чиновнически души за правата и нормалното обслужване на носителите на HIV. Накрая през 2011 г. Кожната клиника към болница “Св.Анна” бе закрита и това беше апогеят на чиновническата простотия, която победи.
Истината е, че в България обществото не се е променило от Освобождението насам по отношение на различните хора. Само се говори, че ги разбираме и приемаме, но всъщност дълбоко в себе си българите сме закостенели хора, които не мислят модерно. Има една фасада зад която се крие бездушие, страх, комплекси и пренебрежение към заразените от СПИН, психичноболните, малцинствата, хората с различна сексуална ориентация. И тези които се бият в гърдите и се правят на на широкоскроени не биха прегърнали или пили кафе с носител на HIV. А и не трябва, защото ще го гледат със съжаление, от което той няма нужда.

Много пъти съм се питал, ако има Бог, който е милостив към хората, защо ни изпраща такива нечовешки изпитания, защо умираме в страшни мъки, защо си отиват деца, невидели нищо от жвиота? Досега нямам отговор на този въпрос. Обяснението, че Бог изпраща най-тежките изпитания на тези, които обича не го разбирам и приемам. С какво мръсниците и подлеците са заслужили да живеят дълго, да се радват на земните удоволствия, а невинното дете да си отиде?

Промяната

Животът ми даде шанса да практикувам различни професии – сервитьор, барман, продавач на цигари, работил съм в кметство, в заложна къща и няма да крия, че не винаги съм обичал това, което правя. Научих много от тези професии и разбрах, че ако човек не обича работата си по-добре да не я върши. Така измъчва себе си и околните, а ако сте забелязали около нас гъмжи от хора, на които им личи, че работят без желание. Намръщени лица, кисели усмивки, от които ти се отщява да влезеш повторно в магазин или питейно заведение, като истината е, че тези хора не обичат не само работата си, но и себе си. Имал съм стотици случаи, в които съм искал да кажа: “Сменете работата си, вие не я обичате!”, но ако го направя едва ли някой ще ме разбере. Тези намусени хора не се виждат отстрани, работят, за да изкарат някакви пари, но не влагат себе си в работата, а отбиват номера. Те не работят върху себе си, някои от тях се опитват, но не достатъчно и само малка част от нас българите живеят и работят пълноценно. Това е тъжната истина и никой не ни е виновен, че не обичаме работата си, но според мен основната причина за това е, че не работим върху развитието на личността си. Не четем книги, не се самоусъвършенстваме, не се учим от грешките си и я караме на принципа “Ден да мине самун да загине”. От опит знам, че за да започне да се променя човек има два варианта – количествените натрупвания в личността да прерастнат в качествени или да ти се случи нещо, което да те разтърси из основи и да те накара да преосмислиш живота си. При мен се случи второто и съм благодарен на съдбата, че ме срещна с книгата “Вашите слаби места” на Уейн Дайър. До събитието, което се случи през 1999 г. бях чел книгата, но явно нищо не бях разбрал от нея, защото вече я четях с други очи. И разбрах, че няма такова понятие като “човешка природа”, че който го използва се оправдава пред себе си и другите, че не желае да се промени.
Ако човек иска да се промени може да го направи, но е нужно постоянство, воля и упоритост. От книгата разбрах, че личната ми самооценка не трябва да се влияяе от мнението на хората, научих се да обичам себе си, да не търся одобрението на околните и да не разстройвам, ако не го получа, да не изпитвам вина за минали събития и безпокойство за бъдещи такива. Научих се да не отлагам нещата, които трябва да свърша, да не изпитвам психическа зависимост от други хора, да не се гневя и да поддържам отношения с хора, които носят негативна енергия. Но промяната идва трудно. Вече 13-та година работя върху себе си и виждам колко бавно се променят стереотипите ми на поведение. Не е лесно да се освободиш от грешния начин на мислене, да бъдеш независим в поведението си, защото постоянно има хора и обстоятелства, които те принуждават изпадаш в зависимости и подчинение. И ако нямаш твърдо изградени житейски принципи, не работиш върху себе си много лесно ще паднеш в техния капан и няма да живееш пълноценно. Има и хора, които успешно играят ролята на жертви, засипват се с личните си проблеми, манипулират те да станеш техен изповедник и ти предават негативните си емоции. Тези енергийни вампири задоволяват прищевките на егото си, правейки се на страдалци и така се превръщат в център на внимание. Понякога е трудно да се отскубнеш от задушаващата им прегръдка, но е задължително ако не искаш да слушаш с часове за личните им проблеми. Нагледал съм се и на хора провалили живота си поради своя егоцентризъм, суета, гордост, алчност, завист или злоба. Няма спор, че голяма част от мъжете и жените си пробиват път в живота водени от своето его. Когато то е в нормални граници и не се изражда в егоцентризъм – добре, но има наперени човешки екземпляри, които не биха се спрели пред нищо, за да постигнат целите си. Мачизмът е разпространен в България и когато се съберат мъже на маса, най-често употребяваната дума е “Аз”. “Аз снощи изпих еди колко си ракия!”, “Аз бях с еди си каква жена!”….”Аз, аз, аз, аз…” Преди се дразнех от тези трапезни мачовци, но вече са ми смешни и забавни. Имах един познат, който постоянно изтъкваше колко пари изкарал, какво си купил и макар да се опитваше да прикрие превъзходството си, то напираше като къртица изпод земята и бързо ми стана досаден. Подобни хора не са ми интересни, отбягвам ги, но много жени в България са принудени след втората ракия да слушат за “подвизите” на мъжете си, които всъщност са обикновени самохвалковци. Познавам успели българи, които никога не са се изтъквали пред мен, а са постигнали много повече от трапезните мачовци.

През 1995 г. започнах работа, като сервитьор в “Парк хотел Москва”, почивна станция, в която идваха туристи от съветските републики. Работата не беше лека, кухнята се намираше под нивото на ресторанта и се налагаше да носим храната качвайки се по стръмни стълби. Когато готвачките, миячките на съдове и другите сервитьори разбраха, че съм журналист изпитаха задоволство, че интелигенцията е дошла в техния свят, но тази малка победа на работническата класа не ми попречи да се сприятеля с тях. Беше ми приятно да подреждам сутрин масите, да обслужвам гостите, с изключение на мъжа на едната от управителките, който се правеше на важна персона. Въпросният човечец, окрилен от мисълта, че жена му е шеф, идваше с горда стъпка в ресторанта, сядаше на масата си и поръчваше, но все нещо не му беше наред – или храната не беше хубава или виното не беше изстудено добре. Сезонът беше в разгара си и една от шефките ми съобщи, че трябвало да остана да спя в хотела /за да работя повече естествено/. Ползвах малка стаичка с мивка в нея и попитах няма ли да имам нормални условия с баня, тоалетна, на което тя отговори, че нямало как да стане. Беше по обяд, когато разбрах, че следващите два месеца ще се къпя в морето и тази перспектива ми преля чашата. Преди вечерното сервиране отидох при един приятел, който имаше кръчма наблизо, пийнах, хапнах и към 23 ч. в чудесно настроение се запътих към хотела, за да си прибера нещата и да съобщя, че напускам. В ресторанта заварих апокалиптична гледка – масите бяха отрупани с чинии, чаши, бутилки, а на столовете седяха колежката сервитьорка, двете управителки и мъжът на едната, който се правеше на важен. Оказа се, че следобяд дошла нова група туристи и нашите герои се наложило да сервират –  задача която ги беше поизморила. Казах на шефките, че напускам и да си намерят някой балък, който няма да ползва баня два месеца, при което мъжът ми се изрепчи как съм могъл да напусна работното си място. Дочух и някаква заплаха, при което пердето ми падна и казах на човечеца да си затваря устата, ако не иска да му стоваря един стол по главата. Настана тишина, мъжът млъкна умърлушен, а едната управителка изправена пред угрозата да загуби единия от двамата си сервитьори простена: “Хайде да не се караме! Поразмисли до утре, няма да напускаш, ще измислим нещо за банята!” Но вече беше късно за пазарлъци, прибрах си багажа и напуснах хотела, изпратен от думите на колежката сервитьорка: “Ама ти си тръгваш като победител!”  Тази история показва как диво експлоатираха хората в България през 90-те години, без нормални условия на труд, без осигуровки и ниско заплащане. С днешна дата нещата са променени в положителна посока и едва ли ако отида отново в “Парк хотел Москва” ще ме оставят без баня и тоалетна, но ако управата е същата не се знае.

Завистта, Вярата

Не считам, че съм постигнал кой знае какво в живота, но обичам работата си, не съм продал душата си на дявола и свободно изразявам позиция та си. Правих издание за мениджърите на Варна, после създадох две медии в интернет, обичам да пиша анализи по актуални теми и да правя интервюта с интересни личности. Не съм забогатял от професията си, не искам да се продам на някой безхаберник с пари, защото ако го направя няма да мога да се погледна сутрин в огледалото. Имам своите политически и личностни пристрастия и не ги крия за разлика от някои колеги, които не можеш да разбереш какво харесват и какво не. Поради това, че сам се боря в живота бързо усещам парашутистите, мамините детенца, снобите и тези, които разчитат на покровители, за да успеят. Когато правех интервюта с мениджъри веднага разбирах кой от тях сам е изградил себе си и бизнеса си и на кого партиите, мама и татко или някой друг са дали летящ старт. Парашутистите в живота не са ми приятни и не крия какво мисля за тях. Имах един познат, чиято жена се беше опиянила от мисълта, че бизнеса на мъжа й е сътворен от нея и тя го управлява. В разговор с въпросната дама тя се държа нагло и се наложи да й кажа, че без мъжа си е кръгла нула и такива като нея, които обикалят козметичните салони и се мислят за бизнесдами са ми ясни. Тя се обиди от думите ми, но мъжът и каза: “Много хубаво, че й припомни кой изкарва хляба в къщи!” Израсъл съм в сурова среда, без глезотии, с прилагане на желязна дисциплина и ред. Още от първи клас майка ми започна да се грижи за образованието ми, всяка вечер ме изпитваше по различните предмети и това продължи до седми клас, когато се увери, че се справям сам. Баща ми е с твърд, дори тежък характер и също не ме остави да проваля заложбите си, като намесите му бяха редки, но ефективни. Когато бях във втори клас съсед ме издаде на нашите, че пуша и отнесох здрав пердах, като резултатът беше, че запалих отново цигара в девети клас. Преди матурата по математика в средното училище, баща ми след като разбра, че съм до кривата круша ме затвори две седмици в къщи, което доведе до оценка 5 и потвърждение на максимата, че с труд всичко се постига. Ходехме на ранчото почти всяка събота и неделя, изкопахме 6 кладенеца /без да намерим вода за съжаление/, построихме вила, копаех дупки, риголвах земята и въпреки, че не обичам физическия труд си създадох трудови навици. Това дължа на баща ми, който ме научи да държа на думата си и да не лъжа. Това не беше лесен процес, защото се оказа, че обичам да хитрувам, но в зрелите си години проумях, че който лъже, краде и мами рано или късно си получава заслуженото. От майка ми съм наследил добротата, желанието да помагам на хората и артистичността. Сега от позицията на времето мога да кажа, че българите смятаме тези, които помагат безкористно за балъци и колкото повече помагаш на един човек, толкова повече ти се качва на главата, че и казачок може да играе на нея. Научих се да “разтърсвам” глава и навлеците да падат от нея, но майка ми продължава да помага на кого ли не и после да съжалява, когато я изкарват виновна.
Силната си фотографска памет дължа на по-големите момчета от махалата, които измислиха оригинален начин да ни измъчват, без да подозират каква услуга ще ми направят за в бъдеще. До един от блоковете имаше ограда с метални пръчки, които със сила се разтваряха и имаше място за малките ни ученически глави. Нашите мъчители ни нареждаха на оградата, даваха ни да четем вестник и отиваха някъде. Ние трябваше да запаметим статии от вестника, после ги разказвахме на големите и който не знаеше го наказваха. По улицата минаваха хора, виждаха ни наредени на оградата, като врабчета и искаха да ни освободят, но ние отказвахме, защото при бягство щяхме да ядем бой. Повтарял съм многократно упражнението на оградата и развих силна памет, която ми е изключително полезна в работата и живота. Края на 70-те и началото на 80-те бяха безгрижни години, повечето хора бяха с равни финансови възможности, с изключение на партийците и тези, които пътуваха по корабите. След 1989 г., когато в България започна класовото разслоение, завистта избуя с пълна сила. Предприемчивите българи започнаха да се занимават с бизнес, на някои партията-столетница даде пари, а тези които преходът изненада не успяха да се приспособят и се превърнаха в аутсайдери. Мои съученици от механотехникума, които не блестяха с особен интелект започнаха да се занимават с търговия и просперираха, което ме наведе на мисълта, че в този див капитализъм умът, знанията и морала не са в полза на притежателя им. Ценности, като взаимопощ, състрадание, етика, доброта постепенно изчезнаха и отстъпиха място на новия Бог – парите. Помня, че завиждах на мой познат, който от търговия правеше добри пари, купи си нов апартамент и кола, а моя милост караше на заплата. Но през годините разбрах, че не всеки е роден да прави бизнес и моите силни страни са другаде и трябва да ги развивам. Защо хората завиждат? Защо вместо да се тормозят с успехите на другите не се опитат да живеят пълноценно, да създадат нещо, да работят това което могат? Защото така е по-лесно. Завистта е оправданието пред самите тях, че са неспособни да постигнат нещо в живота и когато изместват фокуса към успелите, не мислят за собствения си провал. Завистта обединява хората и часове наред те могат да обсъждат някой – каква къща имал, каква кола карал, къде почивал, каква любовница си намерил.
Когато правих изданието за мениджърите на Варна научих интересни неща за тяхната психология. Голяма част от бизнесмените изпитваха неудобство и чувство на вина от това, че са богати в бедна страна и не демонстрираха просперитета си. Много от тях ми казаха, че най-трудното нещо, с което не могат да се преборят е завистта. Лек срещу нея няма – тя разяжда душата, изкривява ценностната система, поставя отпечатъка си върху лицето на притежателя й, като бръчките стават повече с всеки успех на другите. Преди време разбрах, че двама мои приятели ми завиждат и се изненадах, защото имат добра работа, семейства и са интелигентни хора. Скоро пътищата ни се разделиха, не ги попитах за какво толкова ми завиждат, а и вече не ме интерсуваше. Всеки подрежда сам живота си и това, че някой друг благодарание на качествата си, шанса, нечие покровителство или други фактори е успява не трябва да ни демобилизира. И аз искам да водя токшоу по Ен Би Си, но явно нямам необходимия талант, воля и късмет, за да го направя. Сега да завиждам на Дейвид Летерман ли? Напротив, уча се от него и от другите големи в журналистиката, защото в нашия занаят има много хора, които са еталон за професионализъм. Или да завиждам на режисьора Галин Стоев от нашия драмсъстав, който направи кариера в Европа и е първият българин поставял спектакъл в Комеди Франсез? Напротив, гордея се с него и се радвам на успехите му.
Завистниците умират по-малко с всеки успех на другите. Да вземем Слави Трифонов. Когато Любен Дилов-син ги запознава с Бойко Борисов им казва, че България ще се окаже малка за егото им. Излезе прав, те вече не са приятели, но забележете колко злоба, жлъч, комплексарщина излива Слави срещу Борисов? От километри личи, че му завижда, защото бившият му приятел е във властта, а Трифонов отдавна има желание да влезе в политиката, но не му стиска. Преди време шоуменът се опита да направи депутат едно момиче от Варна, на което казах, че нейната работа няма да стане, защото варненци не обичат парашутистите от София. А при Слави завистта към Бойко прерастна в омраза и е жалко да го гледаш как всяка вечер иронизира и обижда човека, с когото са били приятели. Тъжна и жалка история, която показва как нараненото его, грандоманщината, самозабравянето, липсата на морал превръща един човек в ходещ плювалник. Подобен е случая и с популярния телевизионен водещ проф.Юлиян Вучков. Преди 10 ноември 1989 г. той беше главен редактор на официозното списание “Театър” и с рецензиите си и властта, която имаше можеше да даде летящ старт на даден творец или да го прати в забвение. Не са малко хората, които обвиняват днес Вучков в мракобесни методи, но има и друг момент, който обяснява тоталната жлъч, която се лее от устата му. Днес, той няма никаква власт, телевизионен водещ е, който често става обект на подигравки и основен герой в предаването “Господари на ефира”. Това незавидно положение  го изкарва извън релси, защото Вучков няма мъдростта на един Левчев, който въпреки, че е бил на много по-високи позиции по времето на социализма не изживя така тежко раздялата си с властта. Но Любомир Левчев е голям поет, а Юлиян Вучков е театрален критик, който след промените загуби почва под краката си. Никой не отрича значението на книгите, които е написал, оценките му за някои наши политици и общественици са точни, но да изливаш кофи с помия върху творци като Невена Коканова, Цветана Манева, Ваня Цветкова, Мария Каварджикова, Тодор Колев, Валентин Ганев, Васил Михайлов е чиста проба завист и комплексарщина. Жълтите вестници използват вътрешната неудовлетвореност на Вучков и публикуват неговите пасквили, но колкото и змии и гущери да бълва устата му по адрес на големи  актьори, режисьори, музиканти и писатели в Златния фонд на нашето кино, театър, музика, поезия и проза ще останат техните изпълнения и творби, а не злобните му коментари. Той е архаична отживелица от миналото, която подхранва чувствата на злоба, омраза и завист у българите, чувства които за жалост са част от нашата народопсихология. Заглавията на жълтите медии са винаги с отрицателен знак, търси се лошото, негативното, пошлото, но хората ги четат, защото докосват първичните им инстинкти и предизвикват радост, че и богатите и известните също страдат. Но масовата публика, трябва да е наясно, че щом харесва такива статии значи вижда собствения си живот в подобна светлина и колкото повече чете жълтите издания, толкова повече затъва в блатото на собствената си неудовлетвореност. Сигурно и другите народи завиждат на успелите хора, но в България беднотията, оскотяването, липсата на перспектива, съчетани с народопсихологията ни утежняват нещата. Ние от години чакаме възмездие, за тези които ограбиха държавата, но такова няма и ни остава да се радваме, че фолкпевицата Х я изоставили, а на Вихра й спрели издръжката. Истината е, че съдебната ни система не работи ефективно, хиляди престъпници са на свобода, други получават условни присъди за убито дете на пешеходна пътека /!?/ и в хората се натрупват ненавист и омраза, че справедливост няма. Не може пияният Максим Стависки да не лежи в затвора, след като уби хора – това в бяла държава няма как да се случи !!!
За съжаление в България продължава да важи правилото: “За кокошка няма прошка, за милиони няма закони” и не знам какво трябва да стане, за да се вдигнат “кокошките”, за да защият правата си. Мозъците, които програмираха прехода явно добре познават психологията на българина и знаят, че той търпи до последно – докато ножа опре до кокала и започне да реже и него. Няма да дочакаме и покаяние от тези, които присвоиха държавата, доносничеха, съсипваха човешки съдби, мачкаха инакомислещите. Дори не ми се пише за българската църква, за владиците-доносници, които не намериха сили да кажат, че са сгрешили, за охранените свещеници, от чиито бради капе мас и вино. Преди време правих телевизионно предаване за различните вероизповедания във Варна и с очите си видях какво правят другите църкви и какво нашата. Свещениците ни мънкат под носа си цитати от Стария и Новия завет, нямат никаква връзка с миряните и основната им дейност е да прибират пари от сватби, кръщенета, освещавания и погребения. За разлика от тях, пасторите от другите църкви разговарят с хората, храмовете им са уютни и предразполагат към общуване, работят активно с децата и са като едно голямо семейство. Какво прави нашата църква? Напада Мадона, гейовете, владиците тънат в разкош, няма часове по вероучение в училищата – с една дума нищо. А вярата в Бог е важна за нас хората, защото ни прави по-силни, помага ни да преодоляваме житейските трудности, учи ни на смирение, прошка и любов. Православната ни църква абдикира от поста си и даде шанс за сектите да заемат мястото й – това е голямата й грешка, която има време да поправи. Защото народ без вяра е като кораб без кормчия – вълните ще го люшкат накъдето си искат.

Обикновени хора

Допада ми идеята, че по време на криза е хубаво да погледнем на света през очите на човек от когото се възхищаваме, обичаме или уважаваме. В моя живот има такива хора, а детските спомени, които са най-силни запечатаха добротата, благородството и големите сърца на дядо Руси и баба Дана. Тя почина на 86 години и не съм я видял да стои със скръстени ръце, постоянно шеташе, хранеше животните, копаеше, плевеше, поливаше, готвеше. От нея съм запомнил няколко важни житейски приниципа – да деля всичко по равно с половинката си, да уважавам родителите й, да бъда честен с хората и да си върша съвестно работата. Баба Дана ми разкваше как, когато е работила в в ТКЗС – то, всеки ден им давали по едно лукче, което тя носела в къщи, разрязвала го на две и давала едната половинка на дядо ми. Винаги си спомням тази история  в моментите, когато съм на път да проявя егоизъм и да лиша близките си от нещо. Първите 5 години от детството си прекарах на село и създавах много грижи на баба Дана и дядо Руси, като често се налагаше да бъде вкарвано в употреба “правото на пръчката”. Изработих си трик да викам силно, още преди баба да ме е ударила, но и това не ме спасяваше от справедливото наказание. Бил съм на 3-4 години, когато съм разровичкал с пръчка кошерите с пчели, в резултат на което 30-40 от тях ме нажилиха жестоко. Баба Дана ме взела на гърба си и ме носила до съседното село, където има лекар, който й казал, че ако малко се била забавила съм щял да предам Богу дух. В друг случай моята братовчедка кака Жуля и нейни приятелки решиха да ме люлеят на клона на дюлята, но краката ми се изхлузиха и си ударих главата в една тенджера. Рукна кръв и в паниката кака Жуля намери някакаъв ликьор, намаза ми главата с него и по живо и здраво се прибрах в къщи. Бяха ме инструктирали да не казвам на баба Дана за инцидента, но всяка вечер тя ме къпеше и след като отказах да вляза в коритото се усъмни. Наложи се да призная за случката и отнесох няколко шамара за профилактика, а тенджерата се изкриви леко, за да ми напомня, че не трябва да ме люлеят на злополучната дюля. Бях контактно, приказливо хлапе, което говореше много и талантът ми на репортер се прояви, когато съседката баба Минка дойде в къщи и шепнешком разказа как зетят им се напил, замахнал с нож да я прободе, но се подхлъзнал и пробил килима. След време в бабини Минкини имаше помен, бяха поканени много хора, моя милост влетя в стаята и извика: “Я да видя къде зетя е пробил килима!” Гостите млъкнаха и в тягостната тишина се чу приглушения глас на баба Минка: “Дано, Дано кой го пусна тука това дете?”
Баба готвеше най-вкусната каша на света, която ядях с огромни къшеи хляб и често от лакомия се задавях. Когато пораснах се опитах да сготвя “бабината каша”, но не успях – нямаше я старата тенджера, подправките и майсторлъка на баба Дана. Нейната доброта беше толкова силна и осезаема, че я усещах с цялото си същество. Не че майка ми, баща ми и дядо ми не ме обичаха, но любовта на баба Дана бе неповторима и до сега никой не се е грижил за мен, както тя. Майка ми е изключителна жена, почтена, искрена, честна до болка и винаги е била до мен в трудните моменти. Но е Водолей, а те са особени хора, които не обичат да показват чувствата си, а когато го правят е по технния си начин – с кратки изблици на обич, внимание и загриженост. На майка ми също не й беше лесно да се оправя с мен, постоянно правех бели, говоренето и шамарите не помагаха, но тя прояви изключително търпение, за да ме вкара в правия път. Мама Пепи е нежна и благородна душа, която е готова да се жертва за близки, приятели и познати. Обичам я много, но ако й го кажа ще отвърне: “О-ооо Иво, я стига с тези глезотии!”
Баща ми Тодор е от врачанското село Чирен и е израсъл в сурова среда. Дядо ми Иван под възпитание е разбирал боя и на баща ми се е налагало да търпи изстъпленията му. За щастие само няколко пъти ме е шамаросвал /и то с основание/, но това което ми е липсвало е, че много рядко съм получавал похвала от него. Едва когато станах журналист, започнах да издавам книги и хората му казваха за тях, усетих бащината гордост, че съм постигнал нещо в живота. Но сдържаността му е типична черта на българите от по-старото поколение, които не разглезваха с похвали децата си и бяха сурови, твърди и понякога жестоки във възпитанието им. Липсвала ми е бащината обич, добрата дума, погалването по главата, но не го виня, защото е нямало кой да му покаже какъв трябва да е любящият баща. С майка ми бяха много млади, когато съм се родил, бориха се да пробият в големия град, нямаше и книги за възпитанието на децата, но им благодаря за всичко, което са направили за мен и сестра ми. Мисля, че се изградихме като почтени хора, които знаят мястото си в обществото, не лъжат, не крадат, лоялни са и държат на думата си.
Сестра ми Ралица е борбена натура, която от години живее в Румъния, където управлява 60 души. Преди това пътува по корабите, където показа жилавия си характер, а днес се доказва като мениджър и то в чужда страна. Сестра ми е моят коректив да не летя в облаците, винаги е безпощадно критична в оценките си и никога не ми спестява неудобните истини. Тя действа като истински приятел, защото за мен това е основният смисъл на приятелството – да се казва истината в очите, да се критикува, да се дават житейски съвети. Познати и приятели за маса има много, но когато ножа опре до кокала е нужна истинската подкрепа и знам, че винаги ще я получа от сестра ми. Като типичен Овен понякога е грубичка в приказките си, но има добро и любящо сърце, готова е на жертви за близките си и помага на хора изпаднали в беда. Обичам я и се гордея, че успява да развива качествата си на боец в частния бизнес, радвам се че обича работата си и има страхотен партньор в живота – Сорин. Той е румънец и успява да укроти огнения й нрав, двамата се допълват чудесно и се борят заедно с живота.
Нина е жена, за която искам да ви разкажа, жилава натура, директна и искрена в поведението си. Тя държеше хранителен магазин до офиса ми, работеше по 13 часа на ден без почивка, но никога не съм чул да се оплаква. С нея сме си говорили много за живота и научих, че човек трябва да се бори за щастието си, да търси причините за това което му се случва първо в себе си, да не обвинява другите за нещастията си, да вярва в Бог, да обича и да не приема нищо като даденост на този свят. Нина е загубила мъжа си и веднъж я попитах защо не си потърси друг. Тя ми отговори, че няма да срещне човек като него и духовната им връзка е била толкова силна, че не може да се повтори. Учудих се, защото хората се женят, развеждат, срещат нови любови, а Нина вярваше, че това което е преживяла със съпруга си е уникално и няма да срещне друг човек, който да й го даде. Тя истински вярва в единствената любов и тази чиста вяра озаряваше лицето й всеки път, когато говорехме за починалия й мъж. Твърда жена, която приемаше философски живота, с искрящо чувство за хумор, Нина много пъти ме е подкачала, да не овесвам нос, когато парите не стигат, работата не върви или любовта не ме е докоснала. Сега си давам сметка, че на нея и е било стократно по-трудно, отколкото на мен и моите “тревоги” са били детски грижи в сравнение с нейните. Веднъж я видях да разхожда болната си майка, Нина я крепеше с ръка, те бяха като две дървета – по-младото помагаше на по-старото. От двете жени струеше взаимна обич, която можех да пипна с ръка. Никога няма да забравя тази гледка, също и Нина – добрата, опърничава, жилава българка, която ме научи да приемам живота с усмивка. Милена е момиче, което се среща рядко. Весела, жизнена, непринудена и чиста душа. Ведър характер, чаровна и винаги усмихната, от нея научих да гледам на живота като на приключение с неясен край. Милена дойде веднъж в офиса ми и каза, че трябва да го боядиса, после го направи така, както се усмихва – непринудено. Внезапно преди време, моята приятелка заболя от автоимунно заболяване. Няма да ви описвам за какво става дума, ударът беше тежък, но Милена не загуби присъствие на духа и запази своята жизненост и чувство за хумор. Веднъж ми каза: “Имам две години, за да разбера каква е тази болест и да свикна с нея!” Склонен съм към сантиментални изблици и желание да помагам, но скоро тя ми написа, че няма нужда да правя, каквото и да е. Написа ми, че за нея е важно да знае, че ме има и ако съм щастлив става верижна реакция, която се предава на нея. Това ме успокои, но всяка вечер се моля Милена да се оправи, защото ако има Бог тя трябва да се излекува. Доброто е на изчезване в нашите отношения, добрите хора се броят на пръсти. Това, че сме бедни не ни оправдава, че сме зли. Познавам бедни хора с огромни сърца и богаташи със сърца, колкото грахово зърно. Забелязвам, че преди бях по-духовен и състрадателен, но материалното ме променя към лошо. Борбата за оцеляване бавно и невидимо ни води към оскотяване и ако нямаме твърди житейски принципи лесно политаме към бездната, в която властват низките отношения. Както споменах, когато правих изданията си за мениджърите на Варна, повечето от интервюираните ми споделиха, че не могат да се преборят със завистта на хората. Българите не обичаме успелите хора, търсим тъмни петна в миналото им, говорим как им дали куфаригте с пари и така тръгнал бизнеса им и т.н. Не е лъжа, че част от нашите бизнесмени са получили мощно рамо, за да стартират, има много партийни отрочета, мамини детенца, хора от бившата Държавна сигурност, но има и мениджъри, които са успели без чужда помощ. Ние обаче не полагаме достатъчно усилия, за да постигнем техния успех, а предпочитаме да хленчим как държавата, кризата или началника са ни виновни за положението, в което сме. Факт са ниските ни заплати, факт са постоянно повишаващите се цени, хиляди хора изнемогват да плащат сметките си, но и не правят нищо, за да подобрят живота си. А истината е проста – трябва да знаем какво умеем да правим и какво не. Преди години направих личната си инвентаризация – разделих един лист на две части и в едната написах какво обичам да правя, а в другата какво не обичам. За два часа научих, че обичам да пиша статии, да общувам с хората, да чета книги, да ходя за риба и още 15-на неща. Също разбрах, че не обичам да ми заповядват, да бездействам, да завися от някого, да нямам пари и пр.
Личната ми инвентаризация ми помогна да разбера, че най-добре за мен ще бъде да работя за себе си, защото съм свободолюбив, че работата ми трябва да е свързана с творчество, а не с търговия, чиновничество или преподаване. Много хора са нещастни с работата си, защото не знаят какво умеят и се захващат с първото им попаднало предложение. Не правете така, а разберете какво обичате да правите, превърнете го в своя професия и я работете с ентусиазъм.

Журналистите

Странно племе сме журналистите – недолюбвани, хулени, но когато имат нужда от нас хората рязко сменят тона и молят: “Случи ми се еди-какво си, ще напишеш ли нещо?” Вярно е, че има колеги, които са срам за професията, говорят и пишат неграмотно, използват вулгарни изрази, търгуват с влияние, пишат поръчкови статии, но в кое стадо няма черни овци? Просто в журналистиката всичко е на показ и не можеш да скриеш гафовете си, както в други професии. Нашите глави са пълни с информация, която жадуваме да споделим и по тази причина, когато се срещнем с колеги започва размяна на такава. Започва игра на пинг-понг от думи, непонятна за страничния наблюдател, но както е известно информацията е по-ценна от парите и е интересно да се наблюдава как се “търгува” тя между пишещи братя и сестри. Да си журналист в България, особено извън София е тежко и неблагодарно занимание. Работата е нископлатена, търчиш от събитие на събитие, пишеш всеки ден, на много места те посрещат с неприязън, и ако не си приел професията си като призвание е по-добре да се откажеш. Преди години се занимавах с частен бизнес и срещнах случайно Хачо Бояджиев, заговорихме се и му споделих, че писането ми липсва. В типичния си откровен стил Хачо ми каза: “Като имаш бизнес защо ти е изобщо да се занимаваш с журналистика?” Започвам да си мисля, че е бил прав, защото средната заплата в бранша /без София/ е 500-600 лв., а това за интелектуален труд, изпълнен с лишения, заплахи, ненормиран работен ден е обидно и срамно. Когато беше пика в строителството пиех сутрешното си кафе с работници по строежите, които получаваха надници от по 50-60 лв. на ден и ме беше срам да кажа колко получавам. Сега не е по-различно – не може в белите държави журналистите да са високо платени, само в България да работят за мизерни пари. Повдигнах въпроса сред колеги и не получих никаква подкрепа, а реплики от рода, че няма да забогатея, като не ми харесвало да сменя професията и пр. Аз не искам да забогатявам, искам нормално заплащане за труда си, искам да живея нормално без да мисля как ще изкарам месеца. Но журналистите не сме сплотени, ние няма да излезем на улицата и да търсим правата си, камо ли да го направят някакви кухи съюзи и профсъюзи. Истината е, че не се уважаваме помежду си, завиждаме си, търсим повод да се уязвим, клюкарстваме помежду си, влизаме в безмислени лични войни. С тази психология и нагласа никога няма да постигнем нещо и след 100 години ще работим за жълти стотинки на поредните собственици на медии. Въпросните собственици добре познават пазара на труда, знаят че за едно място чакат много хора и държат журналистите на прага на мизерията. Трябва ли да се учудваме тогава, че някой колега вземал пари, за да напише поръчкова статия или търгува с влияние? Това въобще не ме учудва, не одобрявам тази порочна практика, но понякога безизходицата е по-силна от съвестта, което е жалко, защото човек загубил достойнството си е тъжна гледка.
Не разбирам и завистта между колегите. Ние сме един отбор и трябва да си помагаме, не да си пречим, както го правят лекари,инженери, работници, спортисти. Забелязъл съм, че лекари, зъболекари, икономисти, компютърни специалисти много рядко казват нещо негативно за свой колега, при журналистите не е така. Кажи името на някого и стой и гледай колко клюки ще се “изсипят” върху бедната му отсъстваща глава.
Това явление се наблюдава и при артистите, но те се борят за роли, за изява, за популярност – ние за какво се борим? Кой по-добре пише и прави репортажи от другия ли? Това могат да го кажат само читателите и зрителите – не ние и в този смисъл завистта сред нас е абсолютно безмислена. Трябва да си създадем работещ профсьюз, който да защитава интересите ни, да си извоюваме адекватно заплащане на труда, защото не е нормално в другите страни от Европейския съюз журналистите да са сред най-добре платените, а в България да сме на опашката. За отрицателното отношение на обществото, мизерните заплати, ниския прсетиж на професията сме си виновни само ние. От вестниците още през 1991 г. тръгнаха жаргонните изрази, които изместиха книжовните, много журналисти станаха поръчкови, имената на някои са нарицателни за вземане на пари под масата, обслужване на властимащите и тъмни сделки. От медиите започна грозната практика, когато се случи трагедия с някого, репортерите да обсаждат дома и роднините му, да ги разпитват, да ровят като бесни псета в мъката. Как искаме да ни уважават при това положение? Отделен въпрос е, че повечето от издателите на медии имат друг бизнес, който обслужват чрез вестника или телевизията, които притежават. Те не са никакви издатели, но от това страдат журналистите, които са принудени да пишат поръчково, да се смразяват с колеги, които работят за конкурентен “издател” и да тръгват срещу принципите и съвестта си. По тези причини за политиците сме едни “драскачи”, които стават особено важни по време на избори…. и толкова. По тези причини хората не ни обичат и ни наричат с презрителни епитети. И ако искаме да върнем достойнството на професията си трябва да заклеймяваме публично поръчковите колеги, да се обединим за достойно заплащане на труда си, да се уважаваме помежду си, да бъдем толерантни, да проумеем колко отговорна е професията ни и да не търпим случайни елементи попаднали в нея. Борбата с издателите ще е по-трудна, но ако имаме работещ профсъюз и стачкуваме, както го правят колегите по цял свят ще постигаме целите си. В противен случай ще си стоим сврени, като мишки в ъгъла и който свари ще ни обижда, унижава и подценява.

Приятелството

Понякога се шегувам, че мога да изнеса лекция за приятелството, но животът постоянно ме учи и ми дава да разбера, че някои неща свързани с човешките взаимоотношения не са ми ясни. Например, че хората се шегуват помежду си по различен начин и ако не разбереш хумора, иронията, сарказма на другия проблема е твой, а не негов. Наскоро имах случай с мой познат, който си направи грубичка шега с мен, не я разбрах и стигнахме до словесен конфликт, който можеше да бъде избегнат, ако по-рано бях стигнал до тези прозрения. Зодия Везни съм, приятелството за мен е нещо свято, но се случи така, че загубих част от хората, които съм считал за свои приятели. Като се замисля, те не са ми били истински приятели, но вина имам и аз, защото не съм лесен характер, трудно прощавам грешките, понякога вземам навътре случайно изтървани реплики и това са недостатъци, които трябва да променя. Всички хора грешат в даден момент и ако думите или действията им не са умишлено насочени срещу нас, трябва да прощаваме. В противен случай рискуваме да останем без приятели и познати, самотни в огорчението си, неразбрани и по-добре да отидем в Тибет, където да медитираме на воля. С Даниел се познаваме от деца и реших да му направя един тест, който беше доста драстичен, но ефективен поне според авторите му. Казах на моя приятел, че съм се сдърпал с някакъв дядо във входа ми, бутнал съм го по стълбите, той паднал и умрял на място. Прибрал съм трупа в къщи и помолих Даниел да помогне да заровим дядото някъде. Той без колебание се съгласи, но с уговорката, че няма лопата и да не превозваме трупа с неговата кола. Този тест ми показа, че мога да разчитам на моя приятел в екстрена ситуация, което според авторите е сигурно доказателство за лоялност.
Като ученик имах друг приятел, който ме изуми с наглата си постъпка. Тогава имах приятелка, с привлекателна външност, отивам на гости на моя човек, започваме да разглеждаме снимки и какво да видя – изчезналата от в къщи снимка на моето гадже, а на гърба вместо “За спомен на Иво”, поправено неговото име. Този човек днес е кинорежисьор и раздава морални присъди, този крадец на снимки със сигурност е откраднал и други неща в живота си. Тази случка може да ви се вижда дребна и маловажна, но според мен хората си проличават що за стока са в малките неща. Радвам се, че нямам такива приятели, защото както ме е предал, измамил, наклеветил като дете, такъв човек ще го направи и като възрастен. Друг един “приятел” ме беше излъгал, че му откраднали куфарчето точно вечерта , когато трябваше да каже две думи в предаването си по радиото за моя книга. Втори път ме предаде и го отписах, защото разбрах, че е непоправим егоист и не му пука за приятелите. Не крия, че съм разочарован от някои мои приятели, 100 % и аз имам вина за краха на нашите отношения, но през годините съм си изградил морални принципи, които се стремя да не нарушавам. Който ме излъже за нещо важно или предаде, който системно не държи на думата си, мами, погазва достойнството на другите, грубиянства, не е коректен в отношенията си – няма място в моя живот. Може да съм краен на моменти, но такава е житейската ми философия и не смятам да я променям. Забелязъл съм, че колкото по-близо до себе си допуса някото в живота си, толкова повече неща си мисли, че са му позволени. И колкото е по-първичен и елементарен, като характер, интелект, обноски – толкова по-бързо се опитва да ми се качи на главата и да извърши някоя глупост. Вече съм напълно убеден, че когато някой извърши гаф, след време прави по-голям, после още по-голям и ако го оставиш в живота си става страшно. По тази причина избягвам вече да давам втори шанс на подобни хора, защото знам, че рано или късно ще ми сервират нова идиотщина, която ще ми вгорчи живота. За мое щастие имам приятели, които не са ме разочаровали през годините /надявам се и аз тях/, няма да им изреждам имената, защото мисля, че за любовта и приятелството не трябва да се говори много. Трябва да се действа, да разбира другия колко много държиш на него, да усеща обичта, а не да я обличаме с думи изпразнени от съдържание. Привърженик съм на теорията, че не трябва да имаш очаквания към приятелите си и да искаш повече във вашите отношения, отколкото могат да ти дадат. Приятелството е крехко цвете, което трябва да поливаме постоянно, да се борим всеки ден за него, то не е даденост, която съществува без нашите усилия. За да бъдем полезни на нашите приятели трябва да се поставяме на тяхно място в сложни житейски ситуации, да поддържаме тръпката на общуването, да се развиваме като личности, да споделяме техните интереси и проблеми. Но ако видим, че ни отреждат ролята на вечните душеприказчици, злоупотребяват с търпението и доверието ни е нужно да им обясним, че това не е нашата представа за приятелство.
Преди години, в социалистическо време баща ми реши да провери приятелите си чрез изпитан метод – поиска на двайсетина от тях пари назаем, за да си купи кола. После ми разказа, че поискал неголеми суми и то от хора, за които знае, че имат финансови възможности, но резултатът на инициативата му се оказа плачевен – дадоха му пари само двама, единият срещу лихва. Истината е, че няма критерии за приятелство – всеки живее с различни очаквания за другите и когато те не се сбъднат се разочарова. Българите сме много силни на маса, след третата ракия всеки може да ни стане приятел, но като изтрезнеем ентусиазмът да помагаме се изпарява. Животът ме научи, че ако живея с по-малко очаквания за хората, ще изпитвам по-малко житейски разочарования. Защото очакванията променят реалния облик на човека, натоварват го с качества, които не притежава и в крайна сметка, ако не ги оправдае вината е в нас, а не в него. Мога да дам пример с любовните срещи в интернет, където след дълго писане, говорене по скайп си изграждаме идеалистична представа за човека отстреща, но когато се срещнем наживо в много случаи оставаме разочаровани. Моя милост имаше големи очаквания за книги, които не е прочел, в ранната си младост, но “Спасителят в ръжта” и “Старецът и морето” ме разочароваха точно поради споменатата причина. Да не говорим за филма “Гражданинът Кейн” – докато го гледах ми идеше да ритам по кокалчетата всички кинокритици, които го бяха обявили за най-великия филм на всички времена и натоварили с огромно очакване в моето съзнание. Отделно хора, които живеят с очаквания могат лесно да бъдат манипулирани и ще ви спестя примери от моя  житейски опит с жените, където съм тръгвал с голямата кошница, а съм се прибирал с малката. Поради наивност и дълго чаканата любов някои мъже остават и без кошница /недвижима/, но това е друга тема за размисъл. Според мен разковничето за поддържане на истинско приятелство е да не очакваме от другите да бъдат винаги предани, честни, коректни и изрядни спрямо нас. Хора сме, всеки от най има своите лоши моменти и може да бъде заядлив, да ни поизлъже, да прехвърли ядовете си на нашето рамо, да не спази дадената дума, но ако държим на него трябва да го приемем с недостатъците му. Ако има такива, които не ни понасят и не можем да се преборим с тях – свободни сме да поемем по своя си път, приятеля по неговия. Но да очакваме, че до нас ще имаме идеални хора е пълна заблуда и това важи за брака, любовта и работата.

Доверието

Разочарованията се преживяват, грешките не се повтарят, но споменът за излъганото доверие остава. Балтазар Грасиан е прав, когато пише, че доверието е най-скъпото нещо, което човек има и не трябва да го дава на случайни хора. Няма човек, който да не е бил предаван, но когато си чувствителен, искрен, доверчив и дори наивен боли повече. В своята същност животът не е справедлив и да хленчим, че някой ни разочаровал и предал доверието ни няма смисъл. Добрият ход в подобен случай е да си направим необходимите изводи, да видим къде сме сгрешили в преценката си за човека и да внимаваме следващия път. Има хора-хамелеони, които така умело прикриват намеренията си, че са нужни специални усилия, за да ги разгадаем. Макар и малко късно проумях, че в основата на човешките взаимоотношения стои завистта и това ми дава предимството по-бързо да разбирам хората край мен. Оказа се, че част от моите приятели ми завиждат, но са прикривали умело разяждащото ги чувство. Сега ми е по-лесно, защото усетя ли, че човека отсреща проявява признаци на завист моментално го изключвам от списъка на бъдещите ми приятели. Вече мога да се доверя само на хора, които живеят пълноценно, доволни са от работата и личния си живот, не ламтят за материални придобивки, духовни са и надграждат себе си. За съжаление в бедната ни страна, такива хора се срещат рядко, но това е животът – бягане на дълго разстояние, в което не знаеш какво ще те зарадва и какво наскърби. Допадат ми хора, които не желаят успеха на всяка цена, не са обсебени от амбиция и див материализъм. Тези хора знаят цената си и не можеш да ги излъжеш какво представляваш или да се направиш на “голямата работа”. Те са естествени, земни, открити, вършат си работата, грижат се за семействата си, не се оплакват, забавляват се. Когато усетят, че някой хвърчи в облаците, меко, с ирония го приземяват обратно на земята, но не го обиждат за временния му полет. Обикновените хора не парадират с нова кола, къща, плазма или любовница – тези хвалби не са част от ценностната им система. Биха се похвалили ако са хванали голяма риба, любимият им отбор победи, видели за красив залез или децата им са постигнали нещо в живота. Тези хора са спокойни и в очите на някой надут баровец сигурно са неудачници, но за тях хорското мнение е без значение. Те живеят в своя си свят, чувстват се пълноценни и щастливи в него, но имат една голяма мъка, която продължава вече 23 години. Тази мъка се нарича преход и също не ми дава мира, като знам какви хора го направиха и какъв е моралът им.

Преходът

Много неща мога да напиша за така наречения преход, на много абсурди се нагледах през тези години, но ще се опитам да бъда кратък и да не ви отегчавам с “подвизите” на неговите герои. Във Варна буревестниците на лесно направените пари бяха момчетата от студентските кооперации. Тези юнаци под вещото ръководство на патроните си от София, започнаха да търгуват помощите, които пристигаха – сухо мляко, превръзки, консерви и какво ли не. В махалата се размотаваше с кучето си един Борко, който направи пари от помощите и дори стана съсобственик на радио “Галатея” /?!/, на друг му дадоха за жълти стотинки печатницата в “Златни пясъци” и той прояви мениджърски замах, като я експлоатира до последно и израстна в мастит рекламен бос. Имената на тези неслучайно попаднали във водовъртежа на прехода хора не са важни – вместо Пламен, Радул, Борко можеха да бъдат Иван, Петкан или Боян. Това, което разбрах след години, че тези хитри момченца много бързо усетиха вятъра на промяната и осребриха повея му. За 23 години във Варна се налюбувах и на некадърни протежета предвождани от любимеца на Костов, Добрин Митев, който днес е подсъдим и избяга в Нова Зеландия. От НДСВ назначиха за шеф на РИОКОЗ една девойка от драмсъстава, която се взе на сериозно дотам, че да се прави на велика. Как да й обясниш че, какъвто и пост да заема, колкото и пари да направи, няма да израстне като личност, ако не иска- но за подобни хора и тази отметка е много. За съжаление случайниците във властта ощетиха много съдби и никой не може да ме убеди, че кадровата политика на управниците ни е добра. Оказа се, че дори при безкръвните преходи от един строй към друг, отгоре изплува мръсната пяна, а бистрата вода е затисната отдолу. Не си и струва да навлизам в подробности за зулумите на Добрин Митев и подобните му комплексирани типове, които облечени във власт се превръщаха в самодоволни местни велможи. Справедливостта макар и бавно си пробива път във Варна, но има нови герои на прехода, които още не знаят, че ще ги застигне възмездието й. Те дерибействат и крадат на воля, оплетени в схемите си, но и за тях ще дойде Видов ден, когато ще плащат за своеволията си. Техните имена също са известни на варненци, които стоят в очакване на Годо, който идва много бавно и все по пътя от София.

Както споменах много отмъстителна енергия се е натрупала през годините у нас българите, но няма къде да избие. Над 20 години чакаме доказани мафиоти и корумпирани политици да влязат в затвора, но това не се случва. По върховете така са се оплели като свински черва, така си пазят гърбовете, че чак да им завидиш. Много рядко “изгаря” някоя дребна риба, колкото да се замажат очите на хората и толкова. Показателен е примера с бившия главен прокурор Никола Филчев, който в типичния си безпардонен стил намекна за стара история със Соломон Паси. Посланието му беше: Знам много, знам неудобни неща за всеки от вас, не ме закачайте! И никой не го закача, въпреки подозренията за нерегламентирани отношения, Филчев е недосегаем за правосъдието. Не виждам смисъл да навлизам в подробности по темата, нещата са кристално ясни и дори не желая да давам мнение как да се разбие тази порочна схема. Достатъчно е да дам няколко примера от съдебната ни система, от които става ясно как парите са просмукали закона и отварят вратички недостъпни за всеки. Убиецът Максим Стависки, убиецът на Лора от Варна….убийци с условни присъди, престъпници с 20-30 висящи дела, които се разхождат на свобода, политици за които се знае, че стандартът им на живот на отговаря на доходите с Ахмед Доган начело, ако започна да изреждам имената им ще запълня няколко листа.
Давам си сметка, че българите нямаме сетивата да видим и оценим хубавото в живота, очите ни са вперени в негативното и това сякаш ни помага да живеем по-добре. Това е илюзия. С какво ще се подобри живота ми ако знам, че известна певица има лични проблеми? С нищо, но публичното обругаване на успелите и злорадството от нещастията им е защитна реакция да не се вгледаме в собствения си живот. Да се погледнем отстрани, да осъзнаем, че не живеем пълноценно и не правим нищо, за да се променим. По време на прехода не успяха най-умните и начетените, а гъвкавите, предприемчивите, тези които умеят да рискуват. И никой не ми е виновен, че такива като Николай Банев, Васил Божков, Гриша Ганчев са се озовали на гребена на вълната и със спорни средства и методи са успели. Моята предприемчивост се прояви в началото на 90-те години, когато реших да преподавам по книгите на Дейл Карнеги в частен клуб нает от мен, но след разговор с баща ми се отказах. Той ми обясни, че българинът не обича да му дават акъл и смята, че знае всичко за живота – максима, която след 20 години потвърждавам напълно. Наскоро издадох книгата си “Забранено за жени” и говорих с няколко мои познати, които имат проблеми с мъжете, но кагото им предложих да им дам платени съвети не се съгласиха. Българите обичаме безплатните неща, дори и да са съвети.

Бях решил да не пиша за групировката ТИМ, споменавал съм я достатъчно в свои статии, но ще засегна два момента от съществуването й. Първият, че подобно на “Мултигруп” се превърна в “държава в държавата” и втория е нездравословния респект, който изпитват варненци при споменаването на трите букви. Не е нормално в началото на 21 век в модерен град като Варна да има страх от икономически субект, но е факт. Факт е също, че ТИМ не позволиха на родни и чужди мафиоти да създадат позиции в града в бурните години на прехода и създават хиляди работни места. В този смисъл съществуването им е противоречиво, но щом държавата е решила да ги има и гражданите не протестират срещу това – какво да направим ние журналистите?

Варненци

Варненци са интересни хора. Те не обичат показността /с редки изключения/ и дори когато се разхождат по гезмето /централната улица/ не вървят по средата му, не са шумни и оставят тази привилегия на гостите на града. Трудно можеш да разбереш как се чувства варненецът, когато срещна мой познат и го попитам “Как си?” – получавам отговора “Горе-долу” и с това се изчерпва темата. Варненци обичат да обсъждат материалните постижения на другите, но рядко говорят за своите и в това откривам желание да изместят фокуса от себе си, за да не разберат събеседниците им какво притежават. Това поведение според мен е вид комплекс да не им завиди някой за придобивките или не дай Боже да им ги отнеме. Иначе моите съграждани са предприемчиви хора – във всеки блок има помещение, където се развива дребен бизнес, отделен въпрос е дали държавата помага на варненци да развият начинанията си. Не е лесно да разбереш какво мъчи варненеца, той ревниво пази проблемите и мечтите си и по-вероятно е да ги научиш от трето лице.  Варненци имат и друга характерна черта – признават някого ако успее в София или в чужбина. Смятам, че ако Мариус Куркински с целия талант, който притежава ако беше актьор от Драматичен театър “Стоян Бъчваров” едва ли щеше да напълни зала 1 на ФК. Не знам на какво се дължи комплексът, че това което идва от столицата е по-качествено от това във Варна, но е факт. Нашият град има талантливи поети, писатели, актьори, художници, певци, но впечатленията ми са, че те не получават признанието, което заслужават. Ако актьорът Симеон Лютаков не беше снимал сериала “7 часа разлика” много варненци нямаше да знаят, че е актьор от местния театър. Това е жалко, защото има негови колеги, които играят не по-лошо от гастролиращите с комерсиални постановки софийски творци. Във Варна отсъства местният патриотизъм характерен за други градове, протестите срещу неуредиците в града също са редки и трябва ножът да опре до кокала /както стана с дупките по улиците и Морската градина/, за да да излязат варненци на улицата. Личният интерес е разковничето към душата на варненеца. Той е трудолюбив, предприемчив, влага средства и сили в бизнеса си и когато някой се опита да му създаде пречки надига глава. Протестният вот по време на избори е запазена марка на Варна, но той показва колко плахи и неуверени сме в защитаването на гражданските си права, за да изпозваме гласа си като единствено средство за изразявене на мнението си. Тъжна картинка, на фона на потъналия в мръсотия град, с разбити улици и тротоари, неосветени улици и олющени блокове и къщи. Варненци правят жертви, за да осигурат семействата си, пътуват с месеци по корабите и какво получават насреща? Занемарена инфраструктура, мръсни градинки, ужасна крайбрежна алея – това ли са заслужили за лишенията, на които се подлагат? Прави ли нещо държавата, общината, за да задържи тези хора на сушата? Не мисля. И със съгласен с колежка, която преди време написа, че от Варна никога няма да започне революция, защото сме свикнали да търпим, да търпим, да търпим. Каквото и да сервира живота го приемаме, мърморим малко, но не се обединяваме, за да се преборим с несправедливостта. Нямаме хъса, гордостта и колективното чувство на гърците, няма и кой да ги възпита у децата ни. Няма кой да ни каже, че когато постоянно, методично се вдигат цените на всичко, а заплатите не мръдват ТРЯБВА да протестираме, НЕ ТРЯБВА да допускаме да се понижава и без това ниския ни стандарт на живот. А варненци, които са известни с пресметливостта и търговския си нюх преди да направят нещо винаги си задават въпросите: “Какво ще спечеля от това? А какво ще загубя?” Как да очакваме от такива хора да участват масово в протест? През последните 20 години в града се заселиха хора от други места, които промениха облика му и вляха свежа енергия. Но тъй като Варна не е родния им град, те нямат сантимент към него, не го възприемат както варненци и не се грижат за чистотата и благосъстоянието му. Факт е, че хората от други градове се подкрепят помежду си, за разлика от варненци, които сме индивидуалисти и гледаме по-лежерно на живота. Тъй като получаваме жилище, бизнес или работа наготово, живеем в град, който предлага повече възможности от другите, ние имаме високо самочувствие, но не сме достатъчно борбени и упорити. Във Варна години наред най-често употребяваната дума беше “далавера”, но вече не е така. Секнаха много далавери и който иска да успее трябва да работи здраво, иначе конкуренцията ще го смаже и прати в миналото. Привърженик съм на теорията, че жителите на всеки град имат своите характерни особености, но специално във Варна едва ли са останали и 1000 кореняци, така че няма да е сериозно да правя генерални заключения. Личните ми впечатления са субективен барометър на промените, които настъпиха в живота на моите съграждани и нежеланието на много от тях да се адаптират към промените. Морската столица не е тази, която беше преди 25 години, хората вече са други, темите за разговор са различни и който не желае да приеме този факт се превръща в мълчаливеца, който стои в края на масата.

Чувствителните хора

От този свят първи си отиват чувствителните хора. Те по-трудно приемат предателствата, подлостта, лицемерието, пошлостта и сърцата им не издържат. Ранимите знаят, че другите им завиждат за таланта, за моженето, за силния дух, но нищо не може да ги спре да постигнат себе си. Познавах археолога Иван Иванов и поетът Атанас Стоев – двама широкоскроени мъже, талантливи, големи, които живееха сред орда лилипути. На Иван дребните души му завиждаха за Варненския некропол, без да знаят колко усилия му коства да го запази от домогванията на софиянци. Атанас беше великолепен поет и учител по литература, който преподаваше с огромна любов и нестандартна мисъл стиховете на Ботев, Вапцаров и Дебелянов. Завидяха му, че е талантлив и той отиде да преподава в Молдова, където днес едно от училищата носи неговото име. Преживе Иван ми е казвал, че иска да направи добро без да бъде забелязан. Винаги весел, усмихнат, изпълнен с положителна енергия, с тънко чувство за хумор, той стърчеше над сивата маса и сега разбирам какво му е коствало да живее сред нея. Атанас беше по-сдържан, вглъбен в себе си, но когато преподаваше се променяше и пламъкът на думите му озаряваше класната стая. Той ми е споделял, че за него битката с мръсниците, подлеците и интригантите не е свършила и продължава да я води чрез словото, дори с мълчанието си и видимо презрение към негативните неща в живота. Поетът смяташе, че в края на краищата тази битка я печели животът, ние си отиваме победители или победени, той остава. Според Атанас има зло и добро, но злото е по-агресивно, по-нахално и безкрупулно, затова и по-жилаво. За него днес да бъдеш добър означава да бъдеш и наивен, но няма нищо друго за което си струва да живееш. Иван беше стигнал до подобни прозрения и ми е казвал, че има хора които се опитват да направят впечатление с това, което са постигнали, като че ли всяко впечатление което оставя човек след себе си е добро. Преди над 10 г. археологът ми каза, че си е представял и се опитвал да направи неща, с които да допринесе за промяната на даден човек, събитие или факт. Но не иска да се изтъква, а тайно да изпитва гордост, че го е направил. Вече не срещам хора, които да разсъждават като тях. Простащината, агресията, лицемерието е завладяла обществото и не виждам какво ще ги премахне. Днес да си груб, нахален и безкрупулен се счита за нормално и вече рядко срещам скромни хора, които не парадират със себе си или материалните си придобивки. За Иван Иванов и Атанас Стоев щеше да е много трудно да живеят сред меркантилни хора, които се кланят на парите, нямат морални ценности и душите им са празни. На мен ми става непосилно да общувам с подобни същества – алчността им ме изморява, безмислените разговори какво са придобили или искат да имат е омагьосан кръг, в който са попаднали и няма да напуснат никога. Празни хора, с желание да се ядат, напият и хвалят – имам чувството, че броят им се увеличава, а духовните личности не могат да вземат думата от тях. Имам наблюдения как действат елементарните и ограничени хора, когато се сблъскат с интелигентен човек. Когато усетят, че нямат неговото ниво, те първо се опитват да го достигнат, но когато разберат, че е невъзможно се озлобяват и търсят начин да го уязвят. Това е висша проба комплексарщина, от която страдат хиляди хора в България, когато се сблъскат с някой ограничен индивид. Опитвам се да избягвам срещите с подобни хора, но не успявам напълно – те са навсякъде и усещам биенето на малките им сърчица и полъха на дребните им души. Празник за мен е, когато общувам с интересни, широкоскроени личности, тогава загубвам представа за време – духовната тръпка от разговора е неописуема, радостта, че си срещнал сродна душа също. Приел съм факта, че такива хора не се срещат често и преобладават бедните духом, но нямам избор. Дядо Гаро ми беше казал веднъж да общувам с човека в зависимост от това дали е малък, среден или голям. Притежавам тази способност и си мисля, че големите личности се открояват сред масата, защото са малко. А цената, която плащат чувствителните хора, за да живеят у нас е висока – разбити нерви, инфаркти, инсулти, безпаричие, унижения, но кого го интересува това? Дебелокожите, тарикатите, простаците, партийците са се оплели помежду си и си помагат, а духовният човек, който не е агресивен, нахален и прост е заврян в ъгъла. Ще цитирам Мартин Карбовски: “Защо стана така? Защо същият човек през прехода работи първо за куфарчетата на кредитните милионери, после за полковниците от Държавна сигурност, които разпределиха пазара, после за мутрите, после за откъсналите си опашката “добре облечени бизнесмени”. И от живота му не му остана едно парченце да работи за себе си.” Да работи? Духовните хора в тази държава работят, за да оцелеят, а шайката разбойници присвоили незаконно капиталите и ресурсите й живеят охолно, дори се правят на благодетели. Какво остава за финния, чувствителен човек в тази абсурдна и жалка ситуация? Да стиска зъби, да твори, да се затвори в своя кръг от приятели и там да изразява позицията си. Защото кукловодите на прехода умишлено не позволяват създаването на силно гражданско общество, тяхната стратегия е интелигентните хора да са разделени на групички. За съжаление тази тактика успява досега и спорадичните протести на младите срещу вандалщината, която се извършва срещу природата е капка в морето. Няма справедливост за облечените във власт, има разединена, бедна и продажна интелигенция, която чака подаяния и по-добре да я няма. Продължават да ни навират в очите стари муцуни от социализма. Докога?

Нацията и Европа

Нацията ни няма водачи. Няма личност, която да каже: “23 години търпяхме, време е за промяна!” Няма българи от калибъра на Мартин Лутър Кинг или Нелсън Мандела, които да поведат хората към нещо ново. Често съм се питал защо в новата ни история няма личности като Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Раковски и още нямам отговор на този въпрос. Нацията ни е стадо без водач. Няма морален стожер, който да посочи кое е добро и кое зло. Няма ценностна система. Има анархия, чалга в мисленето, всички се кланят на парите и силните на деня. Залъгват ни с някакви европейски ценности, предизвикателства, някакви еврочиновници идват периодично и размахват пръст, поучават ни, хокат. Карат ни да се чувстваме като двойкаджии изправени пред дъската, на които Европа чете поредното конско. Това ли заслужаваме като нация? Ние балканците нямаме общо с възпитанието и манталитета на западните общества –  други хора сме като темперамент, индивидуалисти, трудно работим в екип, обичаме да хитруваме понякога. Западният човек не може да ни разбере и ми е странно защо въобще ни приеха с Румъния в Европейския съюз. Искат да имат беден роднина, на когото да подхвърлят подаяния ли, мечтата за обединена Европа ли да спасяват, когато е видно, че не може изкуствено да обединяваш държави, които имат огромни различия помежду си. Все ми е едно вече, за 5 години не съм видял положителна промяна в живота си дошла от Европейския съюз. Само забрани, наредби, ограничения, простотии, които българите трябва да спазваме, само защото някакви чиновници решили така. Ние обичаме да се веселим, да хапваме и пийваме, да говорим на висок глас, да слушаме музика, да се събираме в компания – какво общо има това с европейския манталитет? Не че приветствам житейска философия основана на яденето, пиенето и секса, но за съжаление голяма част от българите я споделят. Мъжете се хвалят колко са изпили предната вечер, а жените им какъв парцал са си купили – класика ! Не упреквам масата, че живее по този начин и изпитва духовна радост от някой скеч в “Шоуто на Слави” – във всяко общество първосигналните хора живеят по-леко. Интелигентите са тези, които страдат, творят, съпреживяват, но в България интелигенцията е на обидно ниско ниво. С малки изключения творците ни са посредствени, обсебени от егото си и жаждата за слава. Почти всеки поет, музикант, писател, журналист, художник се мисли за велик и когато получи заслужена критика се прави на обиден. Но имаме автори като Виктор Пасков, които една алкохолизирана глутница около Мартин Карбовски се опита да принизи до собственото си ниво, но не успя. Имаме световен драматург като Христо Бойчев, оценен в Европа, но е и у нас. Имаме и художника Кристо, който е обиден, че не познават творчеството му в България, имаме гениални оперни певци, музиканти. Но нямаме самочувствие, вяра в собствените възможности, завиждаме на успелите и се опитваме да принизим таланта им до нашето бездарие. Това сме ние българите – силни в критикарството си, но неспособни да погледнем в своята градина, да видим неможенето си, мързела, липсата на идеи. Имаме ярки индивидуалности, които са оценени по света, но пренебрегвани, когато са творили у нас. Имаме и агресивни бездария, които се опитват да задушат таланта, но ако е истински той успява.

Любовта

Винаги съм обичал. Близките, приятелите, жените в живота ми. Обичам жена ми Меги за невероятните мигове, с които ме дарява. Тя не знае, но когато спи я гледам и цялото ми тяло се облива с топлина – това е любовта за мен. Известно е, че когато човек е влюбен става по-добър, но защо да не бъде такъв към всички хора? На думи е лесно, но в действителност е трудно, но не приемам оправдания, че се борим за оцеляване, изнервени сме и пр. Виждал съм бедни хора, които проявяват щедрост и любов и богаташи със студени сърца, които никога не биха помогнали на човек в беда. Не е до имането, а до това искаме ли да бъдем добри и да обичаме. Допада ми следното определение за любовта – да оставим на човека, когото обичаме да бъде себе си и да не се опитваме да го променим. Страдал съм от любов. Като ученик стоях до купа с учебници в къщи и вместо да уча гледах в една точка и си мислех за възлюбената. Когато се разделях с момиче, пишех стихове и те ме спасяваха от страданието. По-късно разбрах, че стиховете ми предсказваха какво ще се случи във връзката ми с жената пленила сърцето ми. Не ми се пише трактат за любовта, защото разбрах че истинската идва, когато си готов за нея. Преди да срещна Меги имах дълга връзка, но не съм бил готов за любовта и трябваше да чакам години преди да се появи отново. Страдах, впусках се във флиртове, изпитах тежестта на самотата, отчайвах се и когато най-малко очаквах – любовта дойде. Вече знаех, че има крехки любови, които се огъват под натиска на обстоятелствата, не издържат и се разпадат. Човек е роден за да обича и който ви каже “Сам съм, но не съм самотен!” не му вярвайте. Самотата, дори и при духовно извисените хора тежи. Имаш работата си, книгите, филмите, приятелите, музиката, но ти се иска някой да те погали, да ти каже нежна дума. Шопенхауер е прав, че човек е свободен единствено, когато е сам, но ако я няма любовта за мен всичко губи смисъла си. Ето сега чакам Меги да се прибере у дома, копнея да целуна измръзналите й бузи, да чуя гласа й, да вдишам мириса й, да я прегърна и целуна! Ако бях сам какво щях да очаквам?  За какво щеше да тръпне сърцето ми? Нищо не може да замени любовта, тя е дар Божи и трябва всеки ден да я подклаждаме, но не с пръчки, а със съчки – така ми каза преди години мъдър човек. Делникът, битието, рутината, несгодите се опитват да прогонят любовта, но ако е силна и истинска тя устоява на всичко. Никога не съм обръщал внимание на разните психолози на душата, които ни учат как да обичаме. Да даваш съвети за любовта е безмислено занимание – тя идва когато не я очакваш и си отива, ако не си готов за нея.
Не е лесно да обичаш една жена 20-30 години, но според Балзак е възможно. По времето, когато той е живял средната продължителност на живота е била 40-45 години и един брак е траел по-кратко, но днес ситуацията е друга. Живеем средно до 70-75 години и много двойки са заедно по 40-50 години – как да обичаш толкова дълго време? Мъжът и жената опознават характерите си, недостатъците, омръзват си. Психолозите на душата дават хиляди рецепти за удължаване на интереса един към друг, но личният ми опит показва друго. Общите интереси и занимания, изненадите в кухнята и спалнята, романтиката, подаръците не са достатъчни и трудно изпълними в бедна страна, като България. Дали на жената преуморена от работа, със задължения към домакинството и децата ще й хрумне да облече еротично бельо, за да изненада мъжа си в спалнята? Дали главата на семейството, който е изнервен от безпаричие, проблеми в службата и несигурност ще му дойде на ум да направи вечеря на свещи на жена си? Тези средностатистически българи, които подклаждат любовта си по този начин са герои, защото знам какъв стрес е парите да не достигат, да има сметки за погасяване и тогава въобще не ми е било до романтични изненади. Според мен разковничето в запазването на любовта е другаде – освен уважение към партньора е нужно да наблюдаваме как се развива той, като личност, да споделяме желанията и целите му. Примерно когато жената реши да започне курс по чужд език, мъжът не трябва да се мръщи, а да започне да учи заедно с нея. Или ако половинката ви е амбицирана да започне свой бизнес, трябва да я подкрепите и да помогнете, с каквото можете. Българският мъж трудно приема, че жена му иска да израстне в живота и някакав вроден комплекс за малоценност, че ще бъде изместен от “пиедестала” на мачовския му трон го кара да я препъва в осъществяването на желанията й. Имам позната, която започна собствен бизнес и разцъфна пред очите ми. Придоби самочувствие на делова жена, работеше много, създаде си нова среда, но не получи подкрепа от мъжа си. Той предпочете да остане в битието си на търговец на дребно, не я подкрепи в начинанието й, започна да й завижда и пътищата им се разминаха. Бракъм им се разпадна, а двамата са имали голяма любов, която си отиде заради амбицията  на жената да се развива и нежеланието на мъжа да го направи.
Много връзки се разпадат по тази причина и според мен вината е в този, който от леност, липса на амбиция и воля не желае да постигне нещо в живота и не помага на партньора си. А за да я има любовта са нужни чувство за хумор, самоирония, необходим е интелект в общуването и провокиране заложбите на другия. Наблюдавам сериозни типажи, които крачат в живота с вечно намръщени физиономии и си представям как се превръщат в скучни съквартиранти, които вечно мърморят и недоволстват. Как да обичаш подобен човек? Как да му дадеш любов, когато той мрази себе си и целия свят? Имам познати, които до такава степен са намразили себе си, че общуването с тях е мъчение. Те излъчват негативна енергия, постоянно се заяждат и стават досадни в дребнавостта си и желанието да наложат мнението си. Избягвам да общувам с тях, те ме натоварват психически и по-добре да бъдат оставени да живеят в свят, където другите са виновни за нещастието им. Предпочитам да съм сред хора, които се шегуват, разказват весели случки, иронизират, провокират интелекта ми. Ако живеете с такъв човек шансовете любовта ви да се запази са големи. Има един израз, който ми допада – че животът е едновременно много прост и много сложен. Според мен същото важи и за любовта. Ако си честен, искрен, имаш въображение, поставяш се на мястото на другия, уважаваш желанията му, развиваш се като личност ще запазиш любовта. Ако си дребнав, тясноскроен, завистлив, не можеш да приемеш успеха на партньора си, няма да се радваш на истинска любов. Защото в началото да обичаш е лесно, по-трудно е да запазиш любовта през годините, да се бориш за нея и да не си помислиш, че е даденост, която ти се полага.
Милиони страници са изписани за любовта, но според мен тя не може да се обясни и анализира. Тя идва, когато пожелае, разтърсва душите ни, пленява сърцата и често си отива. Учените смятат, че е биохимичен процес, гадателите че е карма, хората че е случайност. За мен любовта е велика и необяснима. Тя дава силна енергия на ума и тялото и е вълшебна омая, която ни кара да бъдем по-добри. Само любовта може да ме провокира да напиша този стих посветен на Меги:

“Вървиш пред мен – стройна, с бухнала черна коса
и те обгръща вятъра в пелена от сапфир
След теб омагьосан вървя и се моля на Господ да спреш
търсих те в много жени, без да знам, че са частица от теб
мъката давех във стихове и се молех на Господ да дойдеш
а той е знаел, че те има
Сега вървиш пред мен. И трябва само да те стигна

Разочарованията

Хората не обичат да говорят за грешките и разочарованията си – обяснимо предвид човешката природа. Всеки от нас си изгражда собствен свят, в който иска да живее необезпокояван, но това е невъзможно. Хората сме различни по възпитание, манталитет, характер, чувство за хумор и когато различията ни се сблъскат се учудваме защо не разбираме другия. Ами, защото е различен от нас и ако не притежаваме необходимата интелигентност да го разберем влизаме в ненужни конфликти. Разбира се има хора, които сами не разбират себе си и няма земна сила, която да им помогне, те трябва да се избягват задължително. Имам своите разочарования в живота, които се дължат на това, че съм открит, допускам хората до себе си и по-късно част от тях разкриват особености на характера си, които ме отблъскват. Трудно преживявам обаче предателствата от приятели и по тази причина съм свел броят им до минимум. През годините разбрах, че българите сме двулични – пред даден човек сме възпитани, правим му комплименти, а зад гърба му го обсъждаме, присмиваме се, изтъкваме недостатъците му. Не правя изключение от масата и едва ли ще успея да изпълня експеримента, който ми предложи сестра ми – в един ден да не обсъждам други хора. Мисля, че говоренето зад гърба на другите измества фокуса от нас самите, помага да не признаваме грешките си, заблудите и недостатъците си. По тази причина уважавам хора, които казват истината в очите без да се интересуват дали на другия му е приятно или не. Истината боли, но при мен има ефект, защото веднага се опитвам да променя поведението си, ако преценя, че има основания за това. Наоколо е пълно с лицемери и се улавям, че и моя милост злослови за хората, недоволства от техни постъпки, а правилният ход е да им кажа какво мисля за тях в очите. Ако го направя сигурно ще остана и без добри познати, но съвестта ми ще е чиста, защото това обсъждане зад гърба ми идва в повече и е безмислено. Имах случай с познат, който се заяждаше с мен, изказваше се пренебрежително за работата ми и реших да му отвърна със стихотворение посветено на него. В присъствието на други хора го прочетох и за моя изненада момчето издържа саркастичните строфи и след това ограничи заяжданията си и дори започна да чете материалите, които публикувах. Странен е този феномен – когато се държиш добре с някого, обикновено ти се качва на главата, а когато  го  поставиш на мястото му и покажеш, че е прекалил, започва да те уважава. Това важи и за работата – според психолози, българите разбираме само от санкции, а милото и приятелско отношение на шефа към подчинените води до ниска производителност. Смятам, че разочарованията са добър учител в живота, стига да извлечеш поука от тях и да не повтаряш грешките си. Ако не подхождаш с големи очкавания за хората и си наясно, че могат да те разочароват ще живееш полъноценно. Всеки сам избира до каква степен може да изтърпи недостатъците на другия и е свободен да не споделя присъствието му. Но според мен е задължително да не даваме доверието си на някого, преди да сме сигурни, че го заслужава. Ако търсим приятелство, близки отношения, трябва да сме знаем, че най-скъпото нещо, което притежаваме е доверието и не можем да го подарим на първия срещнат. Правилото си има и изключения, защото мой приятел от 20 години успя да ме изуми с некоректна постъпка, но такъв е живота.
В България не знам на какво основание се изживяваме като съдници на постъпките на другите, ровим се в животите им и не знам какво търсим да намерим. Мисля, че можем да живеем по-лесно и пълноценно, ако спрем да съдим хората и се вгледаме в себе си, защото ще имаме време да се концентрираме върху съдбата си. Малко от нас опитват нови неща, боят се да рискуват, предпочитат да се носят по течението и не развиват потенциала даден им от природата. А за да се разочароваме по-малко според мен е нужно да нямаме очаквания за хората, защото всеки човек избира какъв да бъде и поведението му е различно всеки ден. Опитвам се да приемам другите такива, каквито са, с техните хубави и лоши страни и вече не очаквам да се променят заради мен. Има три вида хора – първите работят върху себе си и успяват да се променят, вторите също го правят, но не толкова успешно, а последните не полагат усилия това да стане. През годините разбрах, че най-трудно ми е да простя на човек, който ме е разочаровал. Понякога минават дни, седмици, месеци преди да простя на някого, в други случаи не успявам да го направя с години. Явно съм устроен така, че когато наранят сърцето ми е нужно време раната да зарастне, но не ми достигат сила на духа и воля това да става по-бързо. Смятам обаче, че когато някой умишлено с действия или думи ми причини зло, дори и да му простя не бива да го допускам отново в живота си. Допада ми и мисълта, че когато изпитваш гняв към някого все едно пиеш отрова, от която искаш той да умре. Трудно е да не се ядосвашза нищо, но нищо не печелим, когато сме фрустрирани – само изхабяваме нервите си и натоварваме другите. Същото правят и енергийните вампири и ще ви разкажа за един от тях – чичо Радко. Този ярък образ е пенсиониран механик на кораб, разведен, с изсечени като с длето черти на лицето и хитри очи. На корабен език чичо Радко го “беше ударило желязото”, което означава, че дългото пътуване по корабите е дало съответните леки отклонения в психиката. Пример: влиза нашият герой в бар “Магнолия” /където се събирахме/ и пита барманката Веси – “Каква марка е музикалната уредба?”  Тя отговаря: “Сони” и продължава да си върши работата, но след 10-на минути, чичо Радко повтаря въпроса си. Получава същия отговор, но след малко потретва въпроса, при което Весито му изкрещява: “Сони е марката, не запомни ли!” Бар “Магнолия” беше като бар “Наздраве”, където разнородни типажи се появяваха и на кафе или питие споделяха проблемите си с бармана Росен. Но щом по улицата преминеше зелена кола всички изтръпвахме – това можеше да е хондата на чичо Радко, а никой не искаже да попадне в мъртвата му хватка. Когато енергийния вампир влезеше в барчето наставаше гробна тишина. Росен свеждаше глава и забърсваше вече полираните чаши, Красьо Цимента обръщаше поглед към прозореца, приказливия Тео притихваше като коте на бара, а аз забивах глава във вестника. Чичо Радко прекрачваше прага, оглеждаше обстановката с малките си очи и набелязваше жертвата, с която да започне. Ако жертвеното агне бях аз разговорът протичаше така: “Как е” – невинно пита чичо Радко. “Добре е” – отвръщам, но коремът ми вече е присвит, защото знам, че няма сила, която да ме спаси от вампира. “Пишем ли, пишем ли?” “Да, пишем” – отвръщам, но тук чичо Радко започва с конкретните въпроси от вътрешната и външната политика от които измъкване няма. Отговарям кратко и стигаме до двата основни проблема на вампира – намирането на жена и отдаването на помещение под наем. “Ей, една рекламка не искаш да ми пуснеш в твоя сайт! Че си търся жена и давам магазин под наем.” – започва тирадата си чичо Радко. “Ти искаш да стане безплатно, а няма как” – отвръщам. Но нямаше как да откажа на морския вълк, когато се появи в офиса ми и каза, че иска да го регистрираме в сайт за запознанства. Сложихме снимка на чичо Радко в парадна морска униформа и за един ден той получи стотици писма от цяла България. Жребият беше хвърлен. Нашият герой започна национална обикола в търсене на своята изгора, но все не успяваше да я намери. Оказа се, че избраничките, които му пишеха имат дефекти, които той не може да приеме. Но не щеш ли дама от Добрич успя да привлече вниманието му и бе поканена във Варна за опознавателна среща. Забравих да спомена, че морският вълк беше стиснат и когато добруджанката акостирала в морската столица той решил да мине по-тънко. Предложил разходка в Морската градина, с обяд на крак включващ хамбургер, но гордата учителка казала, че отдавна не е ходила в курорта “Св.св.Константин и Елена” и иска да го види. Получила обаче смразявщ отговор от чичо Радко: “Ти знаеш ли колко бензин ще изхабя дотам!” и се кротнала. Не така станало след разходката, когато двамата отишли да напазаруват за вечеря в “Пикадили”. С жални нотки в гласа чичо Радко разказа как добруджанката отишла на щанда със скъпите колбаси и посочила с пръст: “Искам от тези, тези и тези!”. После картината се повторила при скъпите вина, ядките и сладкишите. Морският вълк се разминал със 150 лв., вечеряли у тях, правили, каквото правили и на сутринта чичо Радко намерил снопче косми на възглавницата си. Като изявен чистофайник попитал учителката: “А тези косми кой ще ги махне?”,  но получил бърз отговор: “Как кой? Ти естествено!” Тук чашата на търпението почти преляла, но чичо Радко запазил самообладание и решил да даде още един шанс на жената. Той отиде до Добрич, но се върна разочарован, защото изгората му го почерпила само кафе и сода в квартално барче. Авантюрата приключи, но морският вълк не се отказа и се появи в бар “Магнолия” със симпатична жена на средна възраст, с руса коса, тънки устни и решително изражение на лицето. Преди да успеем да изкажем мнението си чичо Радко обяви, че е влюбен и за няколко месеца изчезна от полезрението ни. Но когато се появи не приличаше на себе си – гласът му трепереше, беше отслабнал, влюбеният поглед го нямаше. Оказа се, че синеочката след като го дарила с невероятен секс, изведнъж поискала да припише на нейно име малко магазинче, за да се чувствала сигурна. Въпросният имот чичо Радко даваше под наем, продажната му цена не беше малка и в душата на нашия герой беше започнала неравна битка между любовта и материята. “Как да й го припиша, бе момчета? Тя чува ли се какво говори!” – стенеше морския вълк. От своя страна любимата му, докато миела чиниите в кухнята сама се навивала: “Няма да му се дам! Какво си мисли той, няма да му се дам така лесно!” Ситуацията беше сложна и ние казахме на чичо Радко, че е жертва на стандартна женска хитрина, при която жената първо те оплита в мрежата си и после измъква нещо. Но беше късно за съвети. Той беше влюбен, а синеочката скоро се изнесе от тях и започнаха великите чичо Радкови мъки. Морският вълк искаше да я следим, да разберем къде работи, но удари на камък, защото не бяхме детективи и му отказахме. После нашият герой изчезна, но скоро го мярнах със същата жена, което ме навежда на мисълта, че е жертвал магазинчето в името на любовта. Каква ирония на съдбата – енергийният вампир чичо Радко срещна по-хитър вампир, който го изманипулира да изпълнява желанията му. Но такъв е животът.

Песимизмът, страхът

Най-големите песимисти, които съм срещал са в родното село на майка ми Градинарово. Тези хора винаги очакват най-лошото от живота и когато то се случи, с победоносен тон отсичат: “Аз казвах ли ти, че така ще стане!” Да предвиждаш черния сценарий има и своите предимства, защото ако нещата се развият добре ще изпиташ положителни емоции, но постоянно да си настроен, че ще те сполети беда или неуспех според мен е чист мазохизъм. Ние българите обичаме да се оплакваме един на друг от всичко – държавата, високите данъци и цени на стоките, началниците, половинките, роднините. С жалваниията си постигаме двоен ефект – превръщаме се в център на внимание и изпускаме напрежението за сметка на събеседника ни, който се натоварва с нашите проблеми. Получава се огромен кръг от оплаквачи, които се натоварват взаимно и по тази причина, ако някой започне да ми се жалва му казвам да отиде на гробището. Не твърдя, че животът ни е лесен, напротив става все по-труден, но с оплакване нищо не се постига. Ако е вярна максимата, че песимистът е добре осведомен оптимист, в България би трябвало да знаем всичко. Защо тогава на пръсти се броят ведрите хора, с позитивен поглед към живота, които срещам? Защота такава е народопсихологията ни, която предполага да хленчим пред трудностите и другата причина е бедната държава, която обсебена от алчни политици постоянно вдига данъци, цени, такси и превръща живота ни в оцеляване. Но защо хората в Индия, които живеят стократно по-бедно от нас са спокойни, не мислят за утрешния ден и са доволни на малкото, което имат? Ами защото имат друга култура, друга нагласа към живота. Българите постоянно сме недоволни от нещо – злорадстваме, завиждаме, мърморим, клюкарстваме и това явно ни държи живи. Все по-често срещам хора, които не обичат себе си и за да не признаят омразата си я насочват към другите. Вярно е, че сме свикнали да оцеляваме в естремни условия, обичаме да ни е трудно, но докога? Като население сме, колкото един голям град, но не можем да си оправим къщичката толкова години. Освен, че обичаме да преодоляваме препятствията в живота ние не обичаме да спазваме правилата и това е национална черта. Няма да давам примери, защото са безброй, ще спомена стадното чувство, което ни владее и показва липсата на самочувствие и лична позиция. Чакаме някой да поеме инициатива за нещо и едва тогава го следваме, като овце. Не мисля, че трябва да търсим корените на това в османското робство, социализма и къде ли не. Такива сме си – празнодушни, отдадени на инерцията, търпеливи до безкрай, примирени към несправедливостта. Цяла България бе наясно с ментетата-алкохол на цар Киро, с арогантността му, но трябваше негов роднина да убие човек, за да предприеме съдебната система нещо и село Катуница да се вдигне на протест. Същата ситуация е и при необезопасените кръстовища, където трябва да прегазят някого, за да има реакция от живеещите наблизо. Песимизмът ни, съчетан със стадно чувство и липса на позиция ни превръща в аморфна, сива маса, която може да изтърпи всичко. Да споменавам ли как действат гърци, румънци, испанци, французи, когато държавата не изпълнява обещанията си или орязва социалните придобивки? Няма смисъл, но по-лошото е, че не виждам светъл лъч в българския тунел, не виждам силно гражданско общество. Смятам, че властимащите у нас умишлено пречат да има гражданско общество, има държавна политика да сме разединени на малки групи, защото разединените и бедните са по-лесни за манипулация. Страхът е дълбоко заложен в хората живели по времето на социализма, когато авторитарната власт го използваше, за да ни държи в подчинение. По времето на прехода страхът от репресии бе заменен с финансови механизми, които ни държат в друг вид робство – икономическото. Защото само финансово независимият човек е свободен, бедният е уплашен, мисли за оцеляването си и няма да му дойде на ум да протестира за нещо. От сутрин до вечер медиите бълват апокалиптични новини за икономическата криза, за високите данъци и сметки, за фалирали фирми, самоубийци и пр.
Политиците пригласят, че нищо добро не ни чака, бедността е на всеки ъгъл – кой нормален човек би живял пълноценно в такава ненормална обстановка? Виновниците разграбили страната са на свобода, хващат някоя дребна риба, за да хвърлят прах в очите на хората, докато едрите риби се измъкват невредими от правосъдието. А изтерзаният от лишения българин търпи като вол и това е, което ме дразни в моите сънародници. Мачкат те, тъпчат достойнството ти, а ти стоиш като пън и мълчиш. Имал съм много случаи, когато чиновници са се опитвали да ме унижат, но не им се получи. Знам правата си и ги казвам, но ако това не е достатъчно вдигам скандал, викам началниците им и проблемът се решава. Но защо трябва да се стига до скандал, за да получиш услугата, за която се плаща на този чиновник? Тези хора са се самозабравили до такава степен, сраснали са се с постовете си, нямат началници, които да следят за работата им – с две думи мъка. Някъде прочетох, че у нас вежливостта се среща толкова рядко, че хората я приемат като флирт. Признавам, че когато имам проблеми не съм усмихнат и вежлив, но ако работата ми го изисква ще си го наложа. Българите не сме лоши хора, но слагаме намусената маска на лицата си, за да прикрием добротата си, страховете, нуждата от съчуствие, комплексите си. Не е лесно да запазиш достойнството си в наши дни. Така е устроен света, че ако си различен от другите, казваш какво мислиш и вървиш срещу течението, ще се опитат да те повалят на земята. Силен характер, воля и вяра в себе си са нужни, за да онстояваш принципите си и да не се огъваш под натиска на хорските предразсъдъци и комплекси. Но си струва, защото човек, изневерил на себе си е жалка гледка. За мен е важно, когато сутрин се погледна в огледалото да не се срамувам от това, което върша. Лишенията, пропуснатите удоволствия, суетата са без значение.

Послеслов – Варна ме опроверга. Вдигна се на протест, за да защити гражданските си права.

Иво Югов