Алек Попов е роден в София през 1966 г. Завършил е Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ” и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като редактор, уредник в Националния литературен музей и аташе по културата в българското посолство в Лондон. От октомври 2012 г. е и най-младият член-кореспондент на БАН. Автор е на романа „Мисия Лондон”, който нашумя и като филм, на сборници с разкази, радиопиеси и на сценарии за игрални и документални филми. Алек Попов е един от най-популярните съвременни български писатели и е носител на редица литературни награди. Тези дни излезе новият му роман „Сестри Палавееви”.

– Г-н Попов, тази седмица новата ви книга „Сестри Палавееви” излиза на пазара. Какво да очаква читателят, когато разлисти страниците й?

– Романът има и подзаглавие: „В бурята на историята”. Книгата е много динамична, идеята за нея ми хрумна преди пет години и просто нямаше как да й устоя. Това не е исторически роман в пълния смисъл на думата, макар че обхваща времето на Втората световна война. Разказвам за приключенията на две сестри близначки от заможна софийска фамилия, които решават да избягат от къщи и да се присъединят към партизански отряд. Това е форма на младежки бунт – срещу социалната среда, срещу семейството и установените норми. През 60-те отново ще го видим под формата на студентските протести и хипарското движение. Чисто жанрово, книгата се приближава до приключенските романи, но в нея има и много хумор, и поп-арт елементи. Езикът е съвсем съвременен, което понякога влиза в противоречие с историческата рамка, но това не ме притеснява.

– Звучи малко като „На всеки километър”.

– Само донякъде… Но няма пропагандна функция. Като гледна точка е по-близо до „Ало, ало”, „Гадните копилета”, Монти Пайтън, неща от този род. Както вече казах, романът е много ироничен. Позволих си да работя с този летлив исторически материал без никакви предразсъдъци, без табута, отвъд идеологиите и клишетата. Така че това е един различен партизански роман и не случайно с издателството решихме да го популяризираме, като първия партизански роман, написан след края на комунизма. Т.е. свободно, без цензура. Което само по себе си е малко парадоксално, защото подобен жанр предполага ангажираност… За мен това е голям експеримент, самата книга е написана по един класически начин – с много действие, комични и трагикомични ситуации. Но като съдържание е провокативна. И за мен ще бъде много интересно как ще се възприеме от публиката.

– Не ви ли притеснява малко, че може да се потърси някакъв подтекст, че могат да видят в него носталгия към миналото?

– Винаги има риск нещата да бъдат прочетени по начин, който няма нищо общо с първоначалните намерения на автора. Но това е част от свободната интерпретация – най-хубавото на четенето. Романът разказва за един от най-драматичните епизоди на недалечно ни минало, по което няма и още дълго няма да има консенсус. Което не значи, че трябва да го забравим или да не смеем да посегнем към него. Това може би е и една от задачите на този роман. Независимо че материалът е поднесен по един развлекателен начин, в основата му лежат задълбочени проучвания. Младите хора имат само смътна представа за това минало, ако изобщо имат някаква представа. Романът повдига важни въпроси, които трябва да са част от гражданската култура на съвременния човек. След като го прочетат, мнозина може би ще се заинтересуват – а как в действителност са стояли нещата? Ще потърсят и други източници и ще се натъкнат на разтърсващи факти за тоталитарните режими и в крайна сметка ще формират и собствена гледна точка.

– Би ли могло да се направи сериал по тази книга. Какво е вашето отношение към родните сериали?

– „Положително, макар че не ги гледам”, както би казал Джоуи от „Приятели”. Чисто жанрово сапунките не ме привличат, но човек винаги трябва да е готов за изненада. Не знам дали нашето общество е готово за подобен филм – „На всеки километър”, заснет като „Гадните копилета” на Тарантино… Но кой знае. Българската публика се оказа учудващо толерантна и прие филм като „Мисия Лондон”, който е много саркастичен, по един учудващо цивилизован начин. Това заслужава адмирации. Самоиронията ни е нещо, което определено буди уважение и в чужбина. Писатели от други страни, особено балкански, са ми споделяли, че такава книга при тях не би могла да излезе. Или, ако излезе, ще бъде подложена на невероятна критика. В това отношение ние като че ли сме доста по-разкрепостени, или поне на пръв поглед така изглежда… Нивото на демокрация в голяма степен се измерва именно с това колко сатира и ирония може да понесе обществото. Обикновено най-развитите общества са много по-толерантни и винаги правят разлика между фикция и реалност. Има и общества, в които това трудно се приема и човек трябва да внимава.

– Кой е основният проблем, основните грешки, които допуснахме по време на прехода и които са причината да тъпчем на едно място?

– Лоши инвестиции – не инвестирахме в култура, образование, иновации. Заложихме на чалгата и сивата икономика. Не бяхме достатъчно активни, нито бдителни. Мислехме си, че като падне Берлинската стена, ще се озовем автоматично на Запад. Има много исторически наслоявания, разбира се. Демократичните институции никога не са били особено силни. Ако се обърне човек чисто исторически назад, има едно наследство не само от тоталитаризма, но и консерватизъм, назадничавост, наследени още от времето на Османската империя. Нежеланието да се приеме конкуренцията, отварянето, това, че все още има силни кланови структури, все още се разчита повече на връзки, отколкото на качества – това са все неща, които затрудняват просперитета на една нация.

– А като психология какво ни пречи, много говорим за това какви сме ние, българите.

– Аз не вярвам чак толкова в клишетата на народопсихологията. Хората по принцип са различни. Разбира се, има някои групови характеристики, но трудно могат да се поставят всички хора под един знаменател. Най-видима е разликата между европейския и ориенталския манталитет. Тази културна разлика често намира продължение в политиката и икономиката и за съжаление разделя нашето общество, защото това са малко или повече несъвместими манталитети.

– Това ли е причината да се плашат от нас на Запад, как си обяснявате тези страхове, че ще залеем някоя европейска страна?

– Това са по-скоро вътрешни, популистки политики в съответната държава. Навсякъде съществува този страх от чуждо нашествие, от другия. И да, разбира се, когато в една страна жизненият стандарт е много по-нисък, отколкото в друга, това поражда определени опасения, защото е свързано и с някакви културни различия. Понякога те са основателни, друг път не са, но основната причина е ниският стандарт на Източна Европа. Културните различия може и да съществуват, но те са обусловени най-често именно от разликата в жизнения стандарт.

– Защо толкова дълго се задържа чалга вълната?

– Ако нямаше такова влечение към тези ритми, едва ли щеше да бъде точно така. Едва ли някой би се занимавал и произвеждал нещо, към което няма интерес. Смятам, че в мига, когато интересът към чалгата спадне, и самите производители, и изпълнители ще се отдръпнат от нея. Търсенето определя предлагането. Не може да се сърдим само на хората, които са избрали този начин на препитание. Такива теми, такива текстове, такива ценности може би все още са близки до голям кръг хора. Ако съотношението се промени, убеден съм, че чалгата ще отиде на по-заден план. За това вина носят и медиите – този вид популярна култура има своята ниша и трябва са си стои там, не да шества в праймтайма. Така че всеки от играчите в публичното пространство има своята отговорност. Интересът ще спадне, когато има промени в съзнанието и разместване на културните пластове. Истината е, че в последните години културата и образованието бяха много занемарени и това е резултатът. Колкото по-образован е един човек, толкова повече осъзнава, че този специфичен „културен” продукт е крайно елементарен и не желае повече да се асоциира с него.

– Как си обяснявате поредицата от самозапалвания напоследък, защо отчаянието на някои хора стига до такава крайност?

– Това е трагично за България! Усещането за екзистенциална и социална безизходица не следва да бъде толкова остро в една европейска страна, а според мен и никъде по света. Обществото трябва да предлага социални алтернативи, към които човек може да се обърне. За съжаление самата идея, че човек се нуждае от психологическа помощ, в България като че ли не съществува. Отношението към хората в беда е направо варварско, чудя се как успяхме да изградим толкова нехуманен модел в България. В него хората с проблеми се чувстват изключително самотни, изоставени и депресирани. Човешките същества, дори най-маргиналните, заслужават внимание, но това е нещо, което липсва у нас като философия – и от страна на държавата, и от отделните хора, и като култура.
novinar.bg