Интервю на Виолета Тончева със Светослав Борисов – диригент на Държавна опера Варна, постоянен диригент на Камерен оркестър Шьонбрун във Виена, главен художествен ръководител на Камерен оркестър „Con fuoco” в Грац

– На 12 април представихте с огромен успех концерта от програмата на ХVІІ Австрийски музикални седмици, с двама солисти от Виенската филхармония, следва във Великденския музикален фестивал „Веселата вдовица”. Но преди тях искам да Ви върна към онзи незабравим концерт „С музиката на Йохан Щраус”, в който варненската публика за пръв път усети истинския дух на Виена. Оттогава остана и недовършеният разговор за разликата между това да изсвириш и да свириш валс.

– Да, определено съществува разлика. Едно е просто да се изсвирят нотите и съвсем друго да се предаде духа на валса – музиката на Виена. Въпреки че в нотния текст на Йохан Щраус няма сложни за изпълнение пасажи, чужденци трудно постигат автентична стилова интерпретация, близка до музикалната атмосфера на Виена. Сред австрийските музикални среди често може да чуете насмешливата забележка: „Ах, не свирете валс като германците, моля ви!” Всъщност е съвсем разбираемо, че музикалните традиции в Австрия, трупани поколения наред, така дълбоко са залегнали в исторически план, че само човек, израсъл в тази среда, може истински да ги чувства и пресъздава. Във Виенския валс има очарование, финес и елегантност, подчертани с хубава фраза, богат щрих и прецизен детайл. В общото звучене се търси издържана от началото до края хомогенност, която насочва усилията на музикантите в една обща посока и въздейства наистина вдъхновяващо.

– Искате да кажете, че не е препоръчително, дори за германци, да свирят Йохан Щраус във Виена?

– Определено (смее се). Австрийците безспорно имат право на своята претенция. Новия терминал на летището във Виена, откъдето и да пристигнеш, те посреща най-напред не с някакви реклами въобще, а с огромни билбордове на цели партитури от „Веселата вдовица”, „Прилепът” и други значими произведения от австрийската музикална съкровищница. Музиката е важен идентификационен знак, чрез който австрийците възприемат себе си, искат и другите да ги възприемат.

– Все пак, как се справят варненските музиканти? Вие сте диригент на оркестъра на Държавна опера Варна от 2012 година и имате достатъчно основания за една сериозна оценка.

– Държа да подчертая, че варненските филхармоници са добри музиканти. Мисля, че взаимно си допаднахме още от самото начало. Мога да кажа също така, че във Варна се радвам на един емоционален комфорт. Усещам позитивното отношение към мен и това прави работата ми не само приятна, а и ме зарежда с допълнителна енергия. В оркестъра има хора на различна възраст, включително много млади, завършили неотдавна образованието си у нас или в други страни. Това разнообразие създава предпоставка за изграждане на баланс в общността, каквато представлява всеки оркестър.

– Какви са разликите между Варна и Виена в това отношение? Още повече, че кариерата си започвате в Австрия – от 2007 г. като диригент на Камерния ансамбъл „Con fuoco” в Грац, от 2009 г. – на Оркестъра на замъка Шьонбрун във Виена, докато диригентския пост във Варна поехте едва от миналата година.

– Ще започна отговора си на този въпрос с едно музикално сравнение. Ако на варненци им е необходимо време, за да вникнат в същността на Щраусовия валс, то какво ли време ще бъде необходимо на виенчани, за да вникнат в същността на Българска рапсодия „Вардар” от Панчо Владигеров… В този смисъл разликите между Виена и Варна се отнасят повече до манталитетните нагласи, отколкото до всичко онова, което е свързано със света на музиката. Навсякъде по света професионалистите се стремят да постигнат най-доброто. Не може обаче да не отчетем по-високата конкурентна среда в Австрия. Там за мястото на един артист се явяват по 80-90, понякога и по 100-200 души, в зависимост от нивото на оркестъра. Известно е различието в заплащането, което се дължи на различния жизнен стандарт в двете страни и излиза извън обсега на нашите възможности за влияние. В тази връзка дълбоко вярвам, че качеството в изкуството не се измерва във финикийски знаци и това е основно разбиране. Но съм убеден също така, че отношението към изкуството е въпрос на държавна политика и дългосрочна стратегия. За мен инвестицията в музиката, в изкуството, в културата въобще, няма алтернатива.

Що се отнася до конкретните ми ангажименти, наистина съм изградил диригентските си критерии най-напред в Австрия. Основал съм Камерния оркестър „Con fuoco”, близък приятел съм с всички негови членове и няма да сгреша, ако кажа, че за нас „Con fuoco” е въпрос на кауза, не на хонорар. В Австрия някои оркестранти идват на репетиция не само със своя щим за цигулка например, а с партитурата на цялата творба, защото знаят, че успехът на екипа е и личен успех. Ние, българите, мислим като че ли първо за индивидуалната си изява. Така или иначе, във всеки случай, винаги и навсякъде, най-същественото правило за диригента е да работи еднакво добре с всички музиканти и независимо от различните им характери, да ги накара да му повярват и да го последват в посоката, в която той вижда музикалната интерпретация. За мен това са основни принципи, които определят ролята на диригента като интерпретатор на композитора. Защитавайки композитора, диригентът трябва да остане максимално верен на партитурата, а оттам нататък може да чете и между редовете.

– Как обяснявате концепцията си?

– Най-лошото за един диригент е да обяснява концепцията си с думи. Заставайки пред оркестъра, той трябва вече да знае какво иска и как да го покаже, извеждайки в мануалната си техника своята, предварително осмислена концепция като фраза, артикулация, баланс и т.н. Качествата на диригента проличават в умението му да говори с ръцете си, да се аргументира чрез тях. Освен това, не е достатъчно да има гледни точки и изисквания, трябва и да ги предаде по убедителен начин, без да губи човешкото във взаимоотношенията. Да спечели хората, за да направи нещо заедно с тях. То е взаимно даване и вземане. Не е нужно да допълвам, че времето на авторитарните диригенти отдавна изтече.

– Концерт или опера предпочитате да дирижирате?

– Симфоничната музика винаги е била моят свят. Харесвам Малер, Брамс, Хайдн, Бетовен. Ето сега, в рамките на Австрийските музикални седмици, поднесохме с много пристрастие концерт с нелесната Четвърта симфония „Романтична“ от Антон Брукнер, интересния Концерт за кларинет, виола и оркестър, ми минор, опус 88 от Макс Брух и др. Варненската публика е привилегирована, че благодарение на Австрийските музикални седмици има възможността да чуе такива изключителни солисти на Виенската филхармония като виолиста Роберт Бауерщатер и кларинетиста Петер Шмидл.

Преди да дойда във Варна, бях дирижирал опера, но тук за кратко време се сблъсках с много хубави заглавия и преоткрих операта за себе си. Може да се каже, че колкото повече дирижирам опера, толкова повече ми харесва. Операта е едно сложно и многопластово предизвикателство пред диригента, което изисква от него не само да овладее и контролира оркестъра, а да акцентира върху различни детайли, като ги подчини на основната линия и цялостното внушение на произведението. Тук непременно искам да кажа още нещо. Много ми е приятно, че във Варненската опера срещнах моята първа учителка по пиано Жанета Бенун, която безкрайно ценя и с която отново работим заедно.

– Мъчно ли Ви е за тромпета?

– Не непременно. Ежедневно се сблъсквам с тромпетисти, така че тромпетът не ми липсва. Въпреки че имах успехи като изпълнител, диригентството ме завладя и в един момент се наложи да направя избора си. Иначе тромпетът ми е дал много за това, което правя сега. Не е за подценяване и фактът, че оркестърът възприема по-лесно един диригент, който е минал като инструменталист през оркестъра, вече е бил, така да се каже, от отсрещната страна.

– Какво правите, когато не се занимавате с музика?

– Израснах със спорт и продължавам да отделям всеки удобен момент за футбол, плажен волейбол, плуване. Обожавам хубавата, екзотична храна с елегантни вина. Ако питате за перфектното меню, то зависи от компанията. Може да е по-простичко, но с необходимия човек. Обичам италианската кухня и козунак с мляко. Имам предимството да празнувам Великден по два пъти и съм радостен, че за пръв път от 1999 година ще бъда на рождения си ден – 13 април във Варна.

– И все пак, чувствате се повече австриец или повече българин?

– Чувствам се като щастлив човек, който има късмета да се занимава с това, което обича и да бъде на много интересни места, които го вдъхновяват.

– Благодаря за интервюто и честит рожден ден, Маестро!