Турската пролет пукна баш когато взехме да забравяме зимата на нашето недоволство. Телевизиите редуват репортажи от вдъхновените протести край Босфора с истерики от новия ни парламент. Угнетяващ контраст. И повод да сравним двете събития.

На „Таксим“ излязоха за ценности. По повод няколко дървета. Оказа се – по повод свободата. У нас зор-заман излязохме подгонени от сметките. Повикахме, поскачахме, пък се прибрахме.

В Турция сме свидетели на трогателни примери за солидарност. Барикади от павета с усмихнати емотикони, лекари доброволци. Ятаци бележат вратите си, за да знаят къде да се крият уличните партизани. У нас – мнителност. Достатъчно бе политтехнолозите да подметнат, че протестите обслужвали някого, и народът се разотиде.

В Истанбул млади и стари играят хора, свирят, бистрят филми и четат книги из парковете. У нас повечето трибуни на протеста и кандидат-лидери са прочели по-малко книги, отколкото са дали интервюта. Досущ като казионните плямпала. Оттам и тъпоречието.

На „Таксим“ агитките на местните футболни грандове носят заедно националния флаг. На „Орлов мост“ феновете бяха наети да опорочат протеста. И срещу някой лев свършиха мръсната работа. Повандалстваха с бира в ръка. Впрочем и бирата у нас е платежно средство за главяване на хулигани, а в Турция визитка за свободолюбие, но това са детайли.

В Истанбул оставят храна и напитки на партерните первази. За да нахранят воините на демокрацията. Социалните мрежи ги подкрепят. Полицията арестува трийсетина блогъри. У нас половината „Фейсбук“ стори мило и драго да изкара демонстрантите комунисти, чегеваристи, наемници или просто глупаци.

На „Таксим“ рамо до рамо са всякакви радикали: националисти и кюрди, сексуални малцинства и мустакати традиционалисти, комунисти и кемалисти. У нас на всеки протест се озъртаме за чужди тела. Защо ли? Защото всяка кауза се приема като поименна акция за получаване на политически дивидент. Но поне тази ревност взе да отминава.

Край Босфора артистите излязоха с хората. Чухме Памук, Недим Гюрсел, Пинар Селек. От години филмите на Йешим Устаоглу подготвят почвата. Дори актьорите от турските сериали, икони на Турция от епохата на Ердоган, открито подкрепиха протеста. У нас артистите захлебиха с поредната предизборна кампания. А множеството дреме пред въпросните турски сериали. Струва си да отбележим едно достойно изключение: документалния филм „Витоша“ на реж. Любомир Младенов.

В Турция властта плаши, бие, лукави, но стои на поста си. У нас офейка. От ден за други. Стана традиция. Навремето Софиянски заряза София в смет до колене.

А сега внимание: какъв е резултатът? „Таксим“ е сериал с неясен край, но вече стана ясно, че молът пропадна. Паркът „Гези“ бе спасен. Властта се видя принудена да надмогне своето високомерие и търси да се погоди с улицата. У нас – пълен триумф на статуквото. Проблемът с монополите виси, а политическата класа, която бе отхвърляна ан блок от февруарските шествия, се трудоустрои в новия парламент без нито един пробив в системата. Народът се кротна пред телевизорите. Зяпа „Клиника на жълтите павета“.

На „Таксим“ се имат за европейци. Според мен се подценяват. В Истанбул изживяват пик на обществена солидарност, безкористност и политическа поезия – все неща, залинели в Европа, която страда от сковаващ егоизъм. „Файненшъл таймс“ сравни събитията в Турция с френския май 1968-а. Уместно. У нас флаговете на ЕС се веят над всяко кметство. И какво от това?! Българи всякакви. Едни европейци, други ориенталци, но общият знаменател са фатализмът и примирението. Малцина убягват на тези две чуми.

У нас с думите и делата стана също като с валутата. Нея за стабилност я вързахме към еврото. При курс две към едно. Така и с думите. Стандартът не струва пукната пара пред звънкия евростандарт. Дори помислихме, че еврокрацията може да опекунства и замести атрофиращата ни демокрация. Просветените турци нямат тази илюзия и сами излязоха за правата си.

Американската соул джаз легенда Гил Скот Херон пееше The Revolution Will Not Be Televised („Революцията няма да бъде излъчена по телевизията“). И не само революцията, но и всяка значима промяна. Там най-много да видите как в Монтана замерят един водещ с екскременти. Слаба утеха, ще признаете.

Иво Христов

segabg.com