Варненският митрополит дядо Кирил беше противоречива личност. Той прояви инициатива и ремонтира и изгради над 70 църкви и манастири в епархията си. Беше деен духовник, имаше позиция, но не успя да накара свещениците си да не мънкат откъси от Новия и Стария завет по време на службите си. Варненските свещеници, с малки изключения са се превърнали в мениджъри, които имат висок стандарт на живот благодарение на освещавания, кръщенета, погребения и сватби. Те не са за оплакване. Дядо Кирил също прояви мениджърски замах и преотстъпи църковен имот на скандалния Георги Агафонов, като в замяна получи владишки комплекс. Опита се да включи църквата в мащабно строителство в балчишкото село Рогачево, но не успя да реализира бизнеспроекта си. Той спечели съдебно дело и принуди Музея на Възраждането на Варна да се премести на тиха уличка, където едва ли някой турист ще го намери. Но тези факти остават в историята. Митрополитът си отиде и не мога да разбера докога медиите ще се ровят в паметта му? Удавил ли се е? Убили ли са го? Къде били златните му кръстове? Човекът остави след себе си свършеното, само Господ може да го съди за несвършеното и греховете. Най-малко медиите можем да го съдим и ровим в паметта му, защото го сатанизирахме заради онзи Линкълн. Дядо Кирил не заслужаваше да го разпъваме на кръст, заради една кола. Друг е въпроса дали трябваше да ръси миряните от нея. Но нека оставим митрополита на мира. Паметта му заслужава това.

Иво Югов