В ранното утро на 21 август 1968 година войските на СССР, Полша, Унгария, ГДР, България, обединени във военния съюз, наречен Варшавски договор, нахлуват от пет страни в Чехословакия. Формалният повод: призивът за помощ от страна на дейци на ЧКП, притеснени от политиката, която води лидерът Александър Дубчек. Истинската причина обаче е, че страната е поела път на либерализация, говори се за социализъм с човешко лице и отваряне към Запада. Съветският съюз на Брежнев не можеше да приеме този курс. Чехословакия е окупирана по най-брутален начин и т.нар. контрареволюция е потушена. Известната журналистка Калина Андролова е сценарист на филм за тези събития, който се снима в момента.

– С какво случилото се преди 45 години може да заинтригува някой, който тогава дори не е бил роден?
– Енергиите на бунта винаги са интригуващи. През 1968-а и на Изток, и на Запад младите хора правят радикален опит да пропукат системите. Едната революция е антикапиталистическа, другата – антикомунистическа. Но и двете в същността си са едно и също – бунт срещу статуквото, натиск за радикална промяна, ненавист и гняв срещу несправедливостта. Френските студенти, например, имат някои лозунги, които са направо комунистически призиви: „Университетите – на студентите, заводите – на работниците, властта – на всички!“ Разбира се, измежду двете революции комунистическата система е далеч по-абсурдна и тежко репресивна, затова и светът отбелязва предимно събитията в Чехословакия, а за събитията в Париж, Рим, Берлин и Чикаго мислим в особени арт категории, студенти протестират срещу войната във Виетнам, о, колко приятно пацифистко, чернокожи протестират срещу дискриминацията, казваме си, о, колко човешки вълнуващо! Но в Прага нахлуват съветските танкове! Прага е опитът на Запада да пробие комунистическия блок. На идеологическо и културно ниво този опит е напълно успешен, което още тогава показва, че комунистическата система е напълно несъстоятелна. Чехословакия е обсебена от нов политически дух на откъсване от комунизма. Практически обаче битката е загубена. Не с толкова кръв, колкото в Унгария през 1956-а, но все пак с дълбоки психологически травми. С режисьорката Анна Петкова правим документален филм за събитията в Прага през 1968-а и по-конкретно за участието на България, за рефлексиите у нас, защото едно историческо събитие не е просто студена и безчувствена геополитика, то е низ от разбити човешки съдби. Продуцент е компанията „Гала филм“. Филмът може би ще бъде готов до края на годината.

– С какви хора се срещнахте по време на писането на сценария за филма?
– С различни хора. Едните са преки участници в събитията, тоест български войници и ръководен състав. Другите са пострадали заради инакомислие, за това, че са протестирали срещу инвазията в Прага. Сблъскахме се с разрушени животи на хора, осъдени за държавна измяна. Както и с български войничета, чиито емоции са сложни, те хем са изпълнявали своя дълг към родината тогава, хем днес се налага да преосмислят прочита на събитията. Не е лесно да разбереш, че си бил употребен в голямата игра между две враждуващи системи, и в крайна сметка истината не е тази, която ти се е внушавала тогава, а е тази, която се разкрива сега: Окупирана Чехословакия иска да напусне комунистическия блок и да премине в западния свят, но не й е позволено. Поривът на Чехословакия е насилствено смазан. Българските войници тогава, както и цялото българско общество, живеят и мислят в заблудите на пропагандната инвазия, че нашият „идеален социализъм е в криза и сме длъжни да го спасим от империалистичните злосторници“. Не бедността, а именно лъжата е основният порок на комунистическата система. Лъжата е това, което не може да бъде простено! Да държиш в подчинение и заблуда, в дълбока лъжа, толкова много хора, които да пропилеят животите си. Ето това е престъплението на комунизма. Има много диктатури по света, някои от тях са зверски репресивни, но никоя не е толкова мащабно лъжлива…

– Кое от тогавашните събития ви се струва най-интересно?
– За мен е най-интересно как се натрупват промените в Чехословакия. Шефът на Чехословашката компартия Александър Дубчек е силно човек на СССР, той е завършил партийната школа в Москва и е доверено лице на Брежнев, който дори се обръща към него с галеното Саша. Но Дубчек има много слаб характер, няма авторитарен стил и това позволява свободата на словото да бъде „изтървана“. Днес го определяме за герой, но истината е, че той не успява да разчисти враговете си в Политбюро, които започват да водят опозиционна кампания срещу него и много по-късно Дубчек ще признае, че това е неговата „велика“ грешка. Дори личният му шофьор е негова „опозиция“. Либералното мълчание на Дубчек отключва освобождение у чехословашката младеж, която постепенно започва да припознава Дубчек за реформатор, а той е просто бездействащ партиен бюрократ и в никакъв случай не е антикомунист. Той просто не намира сили да се справи със ситуацията. Разбира се, „свободата“ е започнала още при предишния секретар на Чехословашката компартия Антонин Новотни, който след свалянето на Хрушчов е недолюбван от Брежнев, има слаба подкрепа от Москва и започва курс към отпускане на примката, чешката интелигенция пътува на Запад, цензурата е слаба и докато целият комунистически блок празнува 1 май, младежите в Прага през 1965-а избират Алън Гинзбърг за „крал на месец май“. Няколко дни агентите на чешките служби го следят по улиците на Прага, след което го депортират. Забележете обаче, че след завръщането си в САЩ Алън Гинзбърг е вкаран от ФБР в списъка с хора, застрашаващи сигурността на страната. Това е пример за безумно смешното еднотипно поведение на двете системи по време на студената война. През 1968-а студентите шестват спокойно по улиците на Прага, носят американски дрехи, имат дълги коси, водят дискусии за промяна и искат да живеят с културните знаци на Запада. Москва с тревога следи ситуацията, а в КГБ валят дописки от следния вид: „В Чехословакия се появиха безотговорни елементи, които искат да бъде създадена „официална опозиция“, има предложения за някакъв особен чехословашки път към социализма, прави се опит да се промени външнополитическият курс на страната и се подчертава необходимостта от „самостоятелна“ външна политика. Чуват се призиви за създаване на частни предприятия, а в редица медии се пропагандира „пълното отделяне на партията от държавата“ и превръщането на Чехословакия в „отворено общество“.

– Имахте ли среща с някой от ръководителите, взели решението България да участва в инвазията?
– Хората от висшия ешелон, с които разговаряхме, не мислят ретроградно, техният поглед е трезв и интелигентен. Трудно се съгласяват да говорят пред камера, защото трябва да признаят сервилното ни поведение. Българската държава отново е била най-лакейна сред всички останали в комунистическия блок. Румъния например е против инвазията. Напомням още, че Чаушеску е единственият от комунистическия блок, който след Шестдневната война през 1967-а не прекъсва отношенията си с Израел. Тоест дори в клопката на съветската поствоенна окупация има възможност за самостоятелни движения. Тодор Живков обаче е класически слуга, по-старателен от господаря. Той настоява за незабавна инвазия и разправа с чехословашките „идеологически предатели“. Живков дори предлага, след като се въведе ред в Чехословакия, да се въведе ред и в Румъния, и в Югославия. Показателен факт е, че за разлика от всички други армии на Варшавския договор командването на двата български полка е изцяло под съветско ръководство. Нашият контингент е на директно подчинение на съветските военни.

– Не е ли твърде стара тази история, защо трябва да се занимаваме с нея днес?
– Стара? О, не! Тъкмо обратното. До истината се стига едва когато е налице достатъчна историческа отдалеченост. В политическата история на света няма нищо „остаряло“, всяко събитие разкрива детайли от взаимовръзките, според които се случва голямата политика, в която хората са просто пионки. Едва преди 3 години ЦРУ разсекрети масив от свои документи, от които се вижда, че американското разузнаване е проследило внимателно задълбочаването на кризата между Москва и Прага, както и подготовката за инвазията. Линдън Джонсън обаче отхвърля предупрежденията на тогавашния директор на ЦРУ Ричард Хелмс и Вашингтон не предприема никакъв ход да защити Чехословакия, точно както и Унгария през 1956-а, въпреки че всячески подкрепя идеите на страната за отцепничество. В агентурните сведения на ДС се посочва, че САЩ, както и много европейски страни са уверявали Чехословакия, че ще подпомогнат икономиката и валутата на страната, ако тя се откъсне от опеката на Съветския съюз.

– Нека сменим темата. Защо и как станахте журналист?
– Когато за първи път започнах изобщо в живота си работа, това беше в радиостанция. Явих се на конкурс, тогава гласът ми беше ужасяващо нерадиофоничен, но директорите на частната радиостанция харесаха мисленето ми и решиха да инвестират в моето развитие. За което покорно им благодаря сега през вашия вестник! Така попаднах в една от най-симпатичните среди на журналистиката – радиобранша. А кога прописах? Откакто се помня, пиша нещо. Много хора пишат умни текстове, но едва когато тези текстове се напечатат или изговорят в медия, се превръщат в „публицистика“. Затова интернет е едно от най-революционните и демократични изобретения, защото това е медия, която позволява на всеки да разговаря с целия свят и да влияе на огромни маси от хора, стига да притежава таланта да въздейства. Днес нито един истински талантлив човек не може да бъде спрян. Това е особена крачка по пътя към обществото на бъдещето.

– Казвате, „поех пътя на свободата, най-скъпоструващия“. Как се върви по този път?
– Прекрасно се върви. Въпреки че свободата винаги е по-трудна и сложна от зависимостта или робството. Защото притежаваш необятната възможност на избора. Изборът изисква знание и смелост, и отговорност. Виждате, че много поколения минават, докато една нация се измъкне от „лесното робство“, където всичко се спуска отнякъде, и премине в „трудната демокрация“, при която мнозинството има достатъчна грамотност да избира прогресивния, по-добър път. България още не може да си зададе собствен път, сякаш управниците ни са живели в стаята на прислугата. Трудно им е да вдигнат глава, да бъдат смели, има една приклекнала страхливост, която е много отблъскваща…
– Мислили ли сте да напуснете България?

– Пътувам много, но не мисля да напусна България. Тя трябва да бъде защитавана и променяна отвътре.

– Има ли съвременен български политик, пред когото се прекланяте или ако това ви звучи силно, то тогава когото „оценявате високо“?
– Няма такъв. Не харесвам страхливци. Липсата на дух за велики дела у българските политици управници ме озадачава. Тяхната лична гордост и удовлетворение минава само през натрупването на пари, а не през амбицията да променят съдбата на тази страна. Това е много едноизмерно и евтино.

– Ако вие трябва да сформирате едно правителство, как би изглеждало то? Ще се намери ли в него пост и за вас?
– Бих събрала експерти около обща цел. Не механичният сбор от експерти е важен. Важно е съставянето на дългосрочна стратегия, работата на парче е хаотична и разрушителна. Държавническото мислене е волево мислене в дългосрочна перспектива.  Един премиер реформатор, първо, трябва да знае каква България иска да получи, второ, да състави точния път към тази България, и трето, да обедини енергии, за да преодолее съпротивата и да направи няколко малки, но решаващи крачки в тази посока. Това може да постигне само човек, посветен на България, за който обогатяването вече няма значение. Колкото до „пост за мен“, вие се шегувате, постовете не представляват интерес за мен, аз съм извънсистемен играч. Привличат ме контракултурното и неординерното.

– Докъде ще стигнат протестите? Кое според вас може да се нарече победен край?
– За победен край може да се говори едва след изборите, тогава ще стане ясен победителят, както буквалният, така и задкулисният. Но едно категорично мога да кажа: победители няма да са тези, които сега протестират, те са губещи поначало, само че още не го знаят. За да бъдат победители трябва да не отхвърлят, а да приобщават, трябва да не мразят, а да симпатизират, трябва да не разделят, а да събират. За съжаление те са заложили на губеща формула. Която напълно устройва ГЕРБ и БСП.

– Коментарите ви предизвикват много емоции: от осанна до разпни я. Как приемате нападките?
– Нападките по тези географски ширини са обикновено психологическа помощ за „нападащите“. Така че се отнасям със смирение и разбиране към „терапевтичната нужда“. Между търсене на диалог и „нападки“ има известна разлика.
– Обвиняват ви, че се храните от негативното? Не виждате ли нещо хубаво около вас?
– Подобни оценки ме разсмиват. Нима е полезно за обществото да се пишат панегирици? Не беше ли достатъчно 45 години да се пишат само възхвали за това „около нас“? Поначало, в чисто художествен план, дълбочината на чувствителното слово се захранва от тъгата. И това го знае всеки, който разбира поне малко от литература. В публицистиката не може да има манифестация на една власт, размахване на знаменца и поставяне на венци по главите. Ако има това, значи си придворен текстописец. Нормалната публицистика издирва пукнатините на обществената несправедливост и опитва да ги освети. Нима някой може да открие доволство и добро настроение в световните образци на словото, нима Толстой е някакъв веселяк или иронията на Волтер е манифестация на властта, не мога да си представя някой да търси в писанията на Хенри Дейвид Торо нещо друго освен анализ на несправедливостта, отчаянието и неподчинението. Доволството явно е привилегия на друг вид хора, може би на Людовиците, Цезарите, Мадам-Помпадурите, не знам. Във всеки случай, не на неспокойните творчески умове. Казано политически по-конкретно, критичността е единственият коректив в публичните отношения на властта по време на демокрация. Вие знаете ли друг коректив? Може би очаквате да не говорим, а да сторим военна хунта?!!

– Вярваща ли сте?
– Да. Човек опитва да премерва Бога с човешкото си знание. И това е отчайващо.

интервю на Исак Гозес

standartnews.bg