Той наистина е успешен. Той е ударник на успешните. Той е успешник. И нещо повече от успешник. Той е знак, превъплъщение, образ и олицетворение на българския успех. Българският успех, не успехът в развитите и напреднали държави.

Там успехът е друг. Там успехът е инакси разбиран.

Там образците, знаците, иносказанието и олицетворението на успеха са инакви.

Ето една общоприета /класическа/ картина на тамошния успех. Изправя се тамошният успешник посред градини, поля, лозя и нивя, величествено обсочва с ръка пълната с благини шир и гордо произнася : „ Преди да дойда аз, тук беше пустиня !” Всичкото това изобилие се дължи на моя на моя труд, на моите знания, на моите умения, на моята предприемчивост и на моята воля. Затова съм успешен. / Свободен преразказ от книгата„Къщата на духовете”/

А сега си представете, че на мястото на достойния и незабравим консерватор от същата тази книга /по нея и добър филм се получи/, се беше изтъпанило някое шишкаво момченце за да рече : „ Вижте пък на мен мама какво ми подари за двадесетия рожден ден. Още на двайсет години съм успешен, значи. Срамно ли е това ?”

…

Чуйте свободния, непринуден, гръмогласен смях на Бил Гейтс. Смях не присмехулен, не обиден, не самодоволен. Просто смях на човек, на когото от нищо не му пука, защото е успешен и е горд със своя успех. А е горд, защото може да го обясни така :  ето какво съм измислил и сътворил, ето моите произведения, целият свят г ползва, съответно си плаща и затова аз съм милиардер, затова не ми пука от никого и от нищо, / най-малко пък от прокуратурата/. Същото би могъл да каже и за покойният Стиф Джобс.

Образците на тамошният успех.

…

А сега си представете образците на нашия успех. Веселият, свободен и непринуден смях на Тодор Батков или на Цветан Василев – нашите успешници. Или пък веселият, свободен, заразяващ смях на успешното шишкавото момченце, получило от майка си тлъста пачка за рождения си ден. Някак не иде, обаче. Весел и свободен смях у тия двамата, или  тримата е нещо трудно въобразимо. Най-многото, което може да си въобрази човек за тях е някоя крива усмивчица под мустак.

Тамошни прокурори да разследват  Бил Гейтс или Стиф Джобс  пак е трудно въобразимо. Би било необикновено събитие, политическа разправа, или някакъв закъсняла проява на Маккартизъм.

Но пък човек лесно може да си въобрази как прокурорите се захващат с нашите успешници. И би възприел това като отдавна чакано и заслужено възмездие. Защото те няма как да обяснят или оправдаят своето богатство с нещо, което са направили, произвели, или сътворили.

Те могат да го обяснят другояче.

С това, че са се уредили. Или че някой ги е уредил. Майката, връзките, мафията,  партията.

И никак не е сигурно, че това уреждане е незаконно. Но пък е сигурно, че е безнравствено и несправедливо.

…

Чудно как не се намери един журналист, наблюдател, или какъвто и да било умник, от ония, които шестват по медиите, който да рече на шишкавото богаташче, дето попита дали е срамно да си успешен на 33 години :

„ Ами срамно е, мойто момченце. В твоя случай е срамно. И най-вероятно подсъдно „

А това, че никой не му го рече би могло да се обясни с едно явление толкова присъщо за българските обществени, политически и битови нрави, че вече дори не впечатлява, камо ли да предизвика възмущение..

Уреждането.

…

Между другото председателят на ДСБ Радан Кънев засегна заговори все пак за това явление в едно телевизионно предаване. Единствен измежду всички политици. И пак между другото, не че в уредените държави няма тарикати, които придобиват пари с далавери и тарикатлъци, че и с престъпления. Само че те минават за успешни само пред курвите си и аверите си. И не се осмеляват да се репчат по стъгди, мегдани и медии с незаслужените си милиарди, нито пък се пънат да стават депутати, политици и началници в държавни служби.

…

Било е така и още при създаването на новата българска държава, пред да ни натрапят комунизма още. Идва нашата партия на власт и всичката родА на новия министър висва на опашка за назначение пред служебните му чертози.  И той започва да назначава. Да урежда роднините си, близките си, приятелите си и верните си хора. На места, където ще пада кьораво. Най-близкият авер – на Солунската митница  примерно. Той после ще се отблагодари. Така всякакви  хаймани, нехранимайковци и непрокопсаници тутакси се превръщат в успешници. Като най-големият успешник е оня, назначен на солунската митница. Той става милиардер.

През това време другата родА, тоест другата шайка чака своя час. Бори се срещу първата. С пинизи, с тарикатлъци, с тояги, лъжи, с клевети, или пък с провал на кворуми в Народното събрание. Ако победи и вземе властта уволнява и разгонва падналите от власт. Пък те от успешници и пинизчии се превръщат в  некадърници, а често и в пандизчии. И всичко това дълго време се е приемало като естествен политически живот. И сега така се приема. Защото и сега е така. БСП разгонва успешниците на ГЕРБ, за да назначи своите си хора на доходни служби. Също както преди няколко години правеше и ГЕРБ.

…

В някогашна България е било възможно все пак човек да се замогне и да бъде успешен без да зависи от държавата, тоест от овластената шайка. Не и при Соца, обаче. При него шайката е една единствена. Никой не може да направи каквото и да било, ако не е част от нея. Ако не й служи и ако не й се подмазва. Ако е част от нея, ако служи и ако й се подмазва, пак нищо не може да направи без нейно разрешение.

При социализма човек можеше да бъде успешен само чрез шайката, като част от шайката или с благоволението на шайката.

Затова основната житейска цел на социалистическият човек беше да се уреди. Да се уреди с вила, с кола, с апартамент, със служба, с екскурзия в чужбина, с банани, с дънки, с чорапогащи, с профсъюзна карта за море, с месо, с джиджавка от Кореком, с членство в съюза на писателите, с членство в съюза на композиторите, с членство в съюза на художниците… Това какво ще напише, нарисува, или съчини един творец  беше въпрос вторичен. На първо място беше уреждането. Едно обаждане по телефона и най – добрата творба отиваше в небитието. Още едно обаждане по телефона и най-голямата тъпня се превръщаше в шедьовър.

„Синчето вече порасна – думаше на приятелите си загриженият баща по време на Соца – имаш ли връзки, да го уредим някъде”…

Мен искат да ме гледат милиони хора –  гордо заявява западната секс бомба – затова съм богата и успешна.

Мен Тодор Живков ме уреди с апартамент – дума гордо българската секс бомба – и  аз съм много благодарна на другаря Тодор Живков / Това не е измислица, това са думи на оная артистка, как й беше името…дето я обявиха за българска секс бомба…/

…

Всички сегашни български богаташи се уредиха с телефонни обаждания, с партийно покровителство и с всякакви  връзки. И понеже най-много връзки имаха агентите и доносниците на Държавна сигурност, те най – бързо се уредиха. И продължават да се уреждат с поредното овластяване на БСП.

„ Аз разпределям фондовете, а не депутатите, вие какво си мислите…” – гордо заявява Ахмед Доган – може би най-успешният политик на прехода. Според българските показатели за успех. Това казва Ахмед Доган и знае какво говори. Никак не се притеснява, че камерите ще го заснемат и цяла България ще чуе приказките му.

Няма от какво да се притеснява. Той отправя едно много въздействащо политическо послание. „ Аз се уредих, ще уредя и вас” – казва Ахмед Доган на избирателите си. Те го разбират и го избират. Такова е и политическото послание и на Делян Пеевски, такива са предизборните му приказки и речи.

Няма как Пеевски да осъзнае, че уреждането му е срамно и че политическите му действия са срамни, доколкото са политически разбира се. И че въобще всичко това е един голям срам.

„ Ами нали нашата партия взе властта, значи имаме пълно право да изгоним хората на чуждата шайка, дето ни страхуваха и на тяхно място да назначим хора от нашата си шайка, та ние тях да страхуваме. А това най-добре може да стане, ако съм началник на ДАНС. Какво срамно има тук ?”- чуди се Пеевски.

И не само той се чуди. Чудят се неговите съпартийци, чудят се аверите му от съуправляващата партия, чуди се Сергей Станишев, чуди се и не може да се начуди и премиерът на република България Орешарски. Всички те се чудят. „Нали уволнихме Пеевски – какво още иска тоя народ ?” – чудят се те.

А народът, тоест не народът, разбира се, а онази част от него, която не ще да се примири с българо-балканската и  родово- шайкаджийската политика, иска друго. Иска съвсем друга политика. Съвсем друга България. Но същата тази БСП, която се отказа от Пеевски уволнява и назначава също като в началото на 20 век. И също като при Соца. И връща комунистическите ченгета на държавна служба.

А водачът на другата шайка просто се надява негодуванието на най-будната част от народа / хайде нека не обясняват как нямало количество и качество и как всички сме били равни и еднакви/ пак да го докара на власт. За да направи същото, което прави и БСП. Което обяснява пълната липса на каквито и да било истинска политика у ГЕРБ, както и непоследователното, причудливо, безмислено, че понякога дори и налудно поведение, което без да премахва политическата корист й притуря шаренията на маскарлъка като балкански превод и разбиране на маскарада.

…

След всички укори и упреци сякаш е редно да се сочат пътища и възможности , изход някакъв да се сочи и да се изброяват условия при които нещата могат да се оправят.

С едно изречение само – България ще тръгне напред и ще стане развита европейска държава, когато нейният министър председател започне да се нарича Радан Кънев.

Ама защо така, как така и откъде накъде – това количеството тепърва ще трябва да го мисли, премисля, осмисля и осъзнава. Което ще отнеме не малко време, разбира се. Ако въобще стане.

 Иво Беров

ivremena.com