Ива беше застанала под тръбата с минерална вода, струята обливаше раменете й, разбиваше се в тях и тялото й отмаляваше все повече и повече. Тя не стоеше дълго под водата, защото кръвното й падаше, завиваше се й се свят и виждаше бели кръгове. Стана бавно, боса отиде до раницата си и извади сандвич увит в салфетка. Започна да го яде бавно, като се наслаждаваше на всяка хапка, а челюстите й работеха ритмично, като зъбни колела. Когато изяде сандвича, сгъна салфетката и я прибра в раницата си. После с неуверени стъпки, за да не настъпи някой камък влезе в минералния гьол и легна в дълбоката около педя вода. Тялото и започна да се отпуска, водата достигаше до врата й, на който се открояваше бяла тънка следа. Ива затвори очи и се замечта. Видя се като русалка с огромна опашка, едно око и красива глава. Плуваше в морето, около нея плуваха делфини и опашките им проблясваха над повърхността. Слънцето я заслепяваше, но тя започна да се гмурка под водата и виждаше проблясъците му само за миг. Изведнъж делфините образуваха кръг около нея, започнаха да пляскат с опашки и да я наближават. От плясъците се образуваха вълни, тя спря да плува, дъхът и се учести и глътна вода…Внезапно някой я докосна. Ива отвори очи и видя млад мъж да ляга до нея. Мускулите на гърдите му имаха тъмнокафеникав загар, а кожата на голата му глава беше бяла. Неотърсила се от кошмара с делфините, Ива се усмихна. Явно мъжът дълго време беше носил шапка и затова главата му беше бяла и имаше тен само до лактите и коленете. „За да е изгорял така сигурно е рибар“ – помисли тя и отново затвори очи. Мъжът започна да плиска лицето и гърдите си с вода, загребваше бързо и изпръска Ива. Тя отвори очи, погледна го свъсено и каза: „Извинявайте не може ли по-леко!“ Мъжът спря и ръцете му се отпуснаха във водата като отсечени. Не каза нищо и се излегна по гръб. Ива се почувства гузна от острия си тон и опита да завърже разговор: „Не исках да бъда груба, но тук хората идват, за да релаксират, не да се пръскат!“ Мъжът я погледна, пъстрите му очи бяха влажни и тъжни. Ива видя в тях как нещо скъпо си беше отишло и му бе причинило мъка. Тя познаваше това състояние много добре. Когато преди три години се разведе гледаше хората по същия начин. „Съжалявам, че наруших спокойствието Ви! Дано мъжът ви не е наблизо, за да ми скара и той!“ –  отговори мъжът. „Нямам мъж!“ – рязко отвърна Ива. Настана тягостна тишина. Септемврийският ден беше слънчев, лек бриз подухваше от морето. Здрав като бик младеж правеше упражнения на пясъка, после взе голям камък и започна да го премята в ръцете си. Мъже и жени лежаха в гьола, блажено отпуснали наедрелите си тела. Ива мислеше да си тръгва, когато Светлодар каза: „А може би не ви трябва мъж? Може би така ви е добре!“ Тя го погледна и повиши тон: „Кой сте вие, за да определяте кое е добре за мен и кое зле?“ Мъжът отговори: „Аз съм един нахалник, който преди малко ви изпръска с вода, а сега Ви дава житейски съвети!“ После разговорът между двамата потръгна. Светлодар разказа на Ива как веднъж на гьола куц циганин преметнал коженото му яке през рамо и тръгнал да си отива. Той го настигнал и попитал защо му е взел якето, а циганинът отговорил: „Стана ми студено, затова!“ Ива беше легнала на една страна, подпираше главата си с ръка, а няколко мокри кичура от косата й бяха паднали върху челото й. Тя изучаваше мъжа срещу нея. Светлодар обичаше да разказва и да е център на внимание, но си личеше, че е преживял нещо, което го измъчва. Хората се разотидоха от гьола и скоро двамата останаха сами. „Защо ми разказваш тези истории?“ – попита тя. „Не знам, за да ти се харесам, може би“ – отвърна мъжът. „Но ти си тъжен – личи ти и ти е трудно да бъдеш весел. Защо го правиш?“ – продължи да упорства Ива. Двамата бяха легнали на една страна, един срещу друг, лицата им бяха близо едно до друго. Светлодар сви устни, мускулите около трапчинките на бузите му се изопнаха. „Защото мъката ми е голяма и не мога да я преборя сам. Тя е в мен и ме разяжда отвътре. Но когато започна да говоря за нея ми олеква – малко, но ми олеква. Знаеш ли, че говорих за това на един човек от гьола. Почти не го познавам, но му разказах. И той ми даваше съвети, успокояваше ме. На много познати и приятели съм разказал, може би не е редно да го правя, но го правя, защото искам да оцелея. Искам да се запазя и да продължа напред. Това е моят начин да оцелявам – като споделям.“ Очите на Ива се навлажниха. Тя попита: „Ще ми разкажеш ли какво ти се случи?“ „Ще ти кажа. Тривиална история – приятелката ми ме напусна. Залюби някакъв чужденец …и хвана самолета. Ей, така дойде и ми каза, че заминава за чужбина! Не издържала повече, заплатата й била мизерна, нямали сме собствено жилище, не виждала перспектива пред себе си…Карала ме е да ходим в чужбина, но й казах, че това не е за мен. Не мога да бъда емигрант – обичам си града, морето, приятелите, роднините, работата. И тя накрая замина… Пиша й писма, не ми отговаря, пет години бяхме заедно, не сме се карали, много добре си живеехме.“ „Много добре за теб, а за нея?“ – вмъкна Ива. „Не се е оплаквала. Но преди година тази чужбина като й влезе в главата, няма измъкване. Само за нея говореше. Как ще си оправим живота, ще имаме пари, ще си купим жилище. Прозаична история!“ Ива се изправи, ръката й беше отмаляла да подпира главата й. „Нищо не можеш да направиш. Направила е своя избор, ти твоя. Не сте успели да съхраните любовта си.“ – каза тя. Беше притъмняло, някъде в морето се чуваха гръмотевици. Светлодар също се изправи, облегна се на каменния зид, който ограждаше гьола и потопи ръцете си във водата. „Мога да ти разказвам още, но ще те отегча. Всичко стана изненадващо за мен…Не очаквах, че така бързо ще реши да замине…Мразя я и я обичам едновременно…объркан съм, боли ме…в гърдите ми зейна празнина. А бяхме толкова щастливи, дори я научих да лови риба…“ – продължи мъжът. „Ти си бил щастлив, а тя дали е била? Задавал ли си този въпрос? Вие мъжете не слушате какво ви говорим ние жените. Гледате си живота, приятелите, хобито и пропускате през ушите си какво ви говорим. Твоята приятелка е искала по-добър живот и го е виждала в чужбина, а ти не си рискувал да я последваш. И сега съжаляваш, че те е изоставила…Ами сърди се на себе си! Никой не ти е виновен, че си предпочел сигурното си съществуване тук.“ – натърти Ива. Светлодар не отговори. Подобни мисли му бяха минавали през главата и понякога се обвиняваше, че не е последвал приятелката си. А и сега тази жена с менторски тон му натякваше, че е сгрешил. Гръмотевиците се чуваха все по-наблизо, присвяткаха застрашително и Ива се уплаши. „Ще тръгвам. Беше ми приятно да си поговорим.“ – каза тя и се изправи. „На мен също.“ – отвърна мъжът. „Не оставай тук, защото водата е проводник и някоя гръмотевица може да те удари!“ – загрижено каза тя. „Мен вече ме удари!“ – отговори мъжът. Ива отиде до раницата си, извади хавлията си, избърса грижливо тялото си, свали банския и облече дрехите си. Отпи от бутилка с минерална вода, беше прегладняла и извади втория сандвич от раницата си. Понечи да го захапе, но се спря. „Искаш ли сандвич?“ – извика тя по посока на Светлодар, но той не я чу. Тогава тя отчупи половината и я остави до багажа му. После бавно заизкачва стълбите. Сърцето й туптеше – туп-туп-туп. Искаше да се върне, да остане при мъжа, но не посмя.

Иво Югов