Не претендирам за всеобхватност в наблюдението на факта, но дори да има изключение, той е такъв: българските медии доста единодушно, за да бъде случайно, не „пожелаха” да превърнат в тема факта, че България осъди в ООН руската агресия в Крим заедно с мнозинството държави в света. Минаха две денонощия, а на българските медии не им е „интересно” да коментират рядкото изключение в българската история от поне 70 години насам, когато страната ни се присъединява към световното обществено мнение с осъдителна позиция на външнополитически акт на Москва, която е по-самотна от всякога в това отношение от времето на болшевишкото братоубийствено клане в началото на миналия век.

Интервенциите на СССР в Унгария, Чехословакия или Афганистан имаха дежурната подкрепа на съветските васали от т.н. световна социалистическа система и гравитиращите около нея афро-азиатско-латиноамерикански режими, експериментиращи отглеждането на екзотични форми на социалистическа диктатура. Тези дежурни помагачи на СССР бяха достатъчно много, за да му гарантират фалшивото самочувствие, че всяко действие на огромната държава може да бъде обяснено като международно приемливо на базата на бройка подкрепящи го държави.

И да добавя: никога САЩ, с които СССР и Русия обичат комплексарски да се се сравняват, съревновават и оправдават в случаите, когато са нагазили в нечистотиите си и не могат да ги представят за китни цветя, не са се радвали на подобен автоматизъм на подкрепата сред своите съюзници. Ако беше обратното, Рейгън щеше да се наложи на западноевропейските си партньори през 1982-ра, когато буквално ги молеше да не правят стратегическата грешка да се обвързват с доставките на енергоресурси от империята на злото, за което един ден горко ще съжаляват.

Парадоксално и с обратен знак, но Рейгън се оказа пророк, колкото и Ленин, който се подиграваше на лакомия за суровини бясно развиващ се Запад, че болшевишка Русия е готова да му продаде въжето, на което да бъде обесен. Примката днес стана видима за Европа, която с изцъклен поглед се бори да се освободи от нея и се пита със задна дата дали не е било по-правилно вложените гигантски средства в инфраструктурата (за каквато СССР нямаше нито средства, нито технологии) за пренос на течни енергоресурси от СССР и Русия да бяха употребени за алтернативни източници на снабдяване и производство.

В резултат на това проглеждане под натиска на реалностите старата Европа, подкрепена (почти) изцяло от привлечената от нейното добруване Нова Европа, се обърнаха за помощ към… стария съюзник САЩ, осигурил с могъщия си военен чадър възможността на западните демокрации да харчат по-малко за отбрана десетилетия наред и да постигнат чудесата на високия жизнен стандарт на своите народи.

Този висок стандарт всъщност днес е главното оръжие на ЕС срещу бруталността на руската енергийна хватка, с която Москва се опитва да задържи насила в орбитата си колкото се може повече съседни държави. Ще цитирам отново един западен външен министър, който в частен разговор ми каза през февруари следното: Ние от ЕС действаме със силата на примера, а Русия- със сила.

Смея да прогнозирам, че силата на примера ще бъде окончателен победител, защото самите руснаци ще пожелаят това. Но това е друга тема.
Въпросът, към който се връщам, е: как е възможно на българските медии да не им направи впечатление изключително редкият случай, при който България се позиционира в групата на държавите, осъждащи силовата политика на Русия? Ако потърсите коментар по темата в интернет, ще видите невярното твърдение, излъчено по БНР, че нямало изразена позиция от българска страна. Тази лъжа легитимно отлежава в разни сайтове и други медии.

Истината е, че  в ранни зори след гласуването в Общото събрание на ООН в ivo.bg   цитирах говорителя на Министерството на външните работи Ивайло Кашканов, с когото разговарях по телефона. С изричното му съгласие да бъде цитиран от мен написах, че говорителят е обяснил гласуването на България като част от позицията на ЕС.

Не пледирам да съм извършил „журналистически подвиг”. Всяка редакция е могла да вдигне телефона и да се поинтересува от мнението на говорителя, ако не и мнението на по-високо ниво, недостъпно за един самотен блогър, „въоръжен” единствено с надеждата една държавна институция да му обърне внимание. Фактът, че това масово не се случи и продължава да не се случва, може да означава само едно: че темата се смята за „неудобна” в българското медийно пространство. С или без указания за премълчаване, тук безотказно работи автоцензурата!

И знаете ли кое е най-интересното? Мълчанието е издайническо и потвърждава подозренията доколко властта у нас се чувства неудобно пред Москва. И още нещо: онова унизително пропадане на България в класацията по свобода на словото, регистрирано от „Репортери без граници”, още не е дъното. Пропадането продължава. Това е нещо като самоубийството- ако човек много страстно го желае, ще му се получи все някак.

Иво Инджев