Аз бях пълна отличничка. В цялата ми училищна биография има една четворка по български език на класна работа в четвърти клас, която моментално превърнах в шестица за края на срока. Струваше ми една седмица рев от обида и амбиция и две – упражнения в несвяст. Разбира се, че всичко ми се отдаваше лесно. Учех математика, физика и химия насила, но прекарвах задълбочено часове пред учебника, докато не разбера наистина за какво става дума. Не зубрех.

Случвало се е да вдигна температура и да си остана вкъщи само защото не съм се чувствала достатъчно подготвена по някакъв предмет и съм умирала от страх да не ме хванат в издънка.

Единствената причина да товаря себе си така не беше желанието да бъда най-добрата или да получавам похвали. Живеех непосилното битие на отличничката от страх да не се изложа. Просто не можех да си представя, че ме изтъпанчват на дъската, а аз с потни длани ще засуквам краищата на дрехата си, ще се червя и мълча като пукал. Или че ще дърдоря глупости, които влизат в училищния фолклор, докато учителката ме наблюдава укорително над рамките на очилата си, а класът се киска в шепи.

Благодарение на този ужас от излагане завърших гимназия със златен медал. Бонус към него се оказаха очакванията на родителите и преподавателите ми, че съвсем скоро в истинския живот ще се превърна в някакво явление.

Е, разочаровах ги.

Не сбъднах мечтата си да стана актриса. В театралната академия ме приеха едва на третата година, а изправена пред перспективата да раздвижвам кукли зад параван, две седмици по-късно се отказах.

В началото не проработи и резервният вариант с университета. Въпреки отличната диплома, първата година не успях да се класирам дори за предучилищна и начална педагогика, което по онова време си беше голям срам.

Започнах работа в Народната библиотека. Това се оказа следващото място, на което взех да се доказвам като отличничка. За да имам време да уча за кадидатстудентски изпити, ходех на работа в шест и половина сутрин. На ден пренасях с две ръце повече от осемстотин тома. Бях си разработила система, която да оптимизира движенията ми в складовете и търчах между полиците като нервна оса, товарех книгите върху една количка и я бутах из читалните и коридорите на сградата със скоростта на линейка. Усилията ми бяха оценявани с още и още работа, която с усмивка поемах.

Не ползвах почивки.

Желанието ми да се докажа и да поправя разочарованието, което се четеше в снизходителните погледи на близките ми относно моето отличие по всичко, ме мотивираше да бръмча по задачи и да спя малко.

В университета ме приеха, но задочно, което хвърли в смут не само учителката ми по литература от гимназията, но и собствената ми майка. За да си върна поне обожанието в нейните очи, започнах да се занимавам и с голяма част от семейната работа.

Изкарах книжка, за да водя колата на сервиз и да извършвам домашните трансфери из града и до вилата. Орях с прахосмукачката всеки ден, усърдно подготвях панахидите на баща ми заедно с айка ми и дори с първата си заплата купих бойлер.

Манията да не се изложа продължи да ме владее, което беляза не само студенството, но и първите ми журналистически опити. В следващите години интуитивно усетих, че най-бързият път да направиш кариера е да критикуваш. Масово и остро. Безпощадно.

Така се превърнах в яростен театрален критик, чийто статии изобилстваха от огнени думи и посичащи метафори. Вярвах, че след като някой е имал дързостта да създаде нещо и да го сложи пред публика, аз трябва да имам същата дързост да кажа какво мисля за него. В това още вярвам.

Вече не вярвам обаче, че оръжието ми непременно трябва да е масовопоразяващо.

Спечелените битки на полето на общественото ми присъствие не ме успокоиха. Синдромът на отличничката продължи да иска своето и си намери ново поле за изява – новото ми семейство. Трябваше да се докажа и като най-добрата съпруга.

Всеки страничен лев в семейния бюджет заделях за домашен уют. Декорирах с търпение и маниакална прецизност дома си. Отново чистех с прахосмукачка всеки ден; докато си миех зъбите, ръсех препарати из банята; пиейки кафе, бършех прах. Гладех ризите на мъжа си и бебешките дрешки на децата, докато гледах новините вечер, за да „няма празно“.

Редях изгладените ризи по цветове в гардероба и обувките по големина в коридора. Готвех всеки ден, постоянно връщах на определените им места някакви разместени от домочадието предмети и мърморех под носа си, че няма ред.

Канех гости, като готвех сложни ястия и правех маси като за списание. Разбира се, чистех преди гостите и след тях. Създавах приятна атмосфера, като палех свещи и ръсех майтапи, а след като затворех вратата след тях, пусках пералня, за да мога на сутринта, щом стана, да простирам. Така за вечерните новини си имах какво да си гладя.

Бях и отличната майка.

Приех като личен провал физическата ми невъзможност да кърмя децата си повече от двайсет дена. За сметка на това се натоварих да им готвя всеки ден чиста и полезна храна, да затварям бурканчета с пюрета от селски зеленчуци и да цедя сок от моркови през марля. Търпеливо ги хранех така, че нито една капка от храната да не изцапа дрешките им. Разхождах ги всеки ден, бутайки количките им в парка със скоростта на панорамен лифт. Полузаспала им четях приказки на заспиване в промеждутъка между гладенето по време на вечерните новини и гладенето по време на късните новини.

Приготвях им следващата храна точно преди пералнята да изпере и ставах час преди тях, за да овършея къщата, да направя кафе и с усмивка на уста да изпържа филии или да врътна някоя баница. В осем нула, нула бях напълно готова и в нисък старт за поредния ден на отличничка.

Домашните ми старания обаче не доведоха до очаквания резултат и след няколко години се оказах със статут „разведена“.

И ето ти още едно поле за изява!

С охота приех малкото останали „мъжки“ задължения в разпадналото се семейство и така неусетно за шест години направих седем различни ремонта. Водех преговори с майстори, собственоръчно товарех плочки в колата си, дори един път сама поправих ютия.

Пазарувах ежеседмично, като оптимизирах пренасянето на торбите, окачвайки по една на всеки пръст на ръцете без палците. В асансьора натисках копчето на етажа с брадичка, а после отварях вратата с точно премерен шут и успявах да се измъкна от кабината за секундите, в които желязото се набираше да се тресне обратно.

Пътувах сама с децата си на морета и курорти и навъртах по седемстотин километра за един ден. Междувременно се грижех за възпитанието им, като подбирах внимателно музиката в колата, разказвах им приказки и водех разговори за живота, хората и бъдещето.

Имах купища приятели, към които проявявах същото старание в отношенията, спестявайки им често някои искрени мои разочарования от действията им. Полека се превърнах в YES person.

Не знам какво точно обърна нещата.

Може би порасналите ми деца, на които хич не им дреме, че съм им варила пюрета от екологични зеленчуци и съм ги пазила от лекета по дрехите. Ми да не съм го правила – не раждаме децата си, за да има кой да ни е благодарен цял живот! Може би някои признания, жегнали изведнъж част от приятелите ми, които откриха зад „добрата и възпитана Мария“ една „истинска хиена“.

Може би минаващите през живота ми мъже, които възхваляваха отличните ми качества и след това си тръгваха, следвайки някоя средностатистическа и в края на краищата съвсем нормална, човешка посредственост.

Може би осъществилата се кариера, която в най-неочаквания момент ме постави в позицията на много високо оценена и… много ненужна. Може би домът, който така и така си остаряваше, въпреки ремонтите и усърдното чистене. Може би все по-застояващите се в хладилника манджи, все по-безсмисленото гладене и все по-самотните ми курорти. Може би дори торбите, висящи от пръстите ми, които неизменно се превръщаха в боклуци и тоалетно съдържимо, докато пръстите ми посиняваха безжизнени, а вратата на асансьора вече отдавна ме изпреварваше и нагло ми удраше един по задника, преди да успея да се изсуля от кабината.

Така отличничката си отиде.

Днес ставам, когато се наспя. Има кой да ми направи кафе и да ми нареже плод и не се опитвам да му отнема тази инициатива, за да докажа колко съм отлична. Разнасям се лениво из хола, без да преглеждам местата на предметите и мимоходом да забърсвам прах. Гладя рядко и с пренебрежение подминавам купчината изпрани дрехи, подредени на дъската за гладене. Всъщност вече и нея наричам сърф. Готвя за удоволствие и бавно.

Когато не мога да направя нещо днес, отлагам го за утре и не усещам никакво чувство за вина. Не пиша театрална критика. Карам по-внимателно и по-бавно и оставям стотиците амбициозници зад волани да ме подминават. Доставям им с удоволствие това удоволствие.

Казвам на останалите си приятели това, което мисля, и днес имам най-точните и проверени хора зад гърба си. Изисквам малко повече от другите и много по-малко от себе си. Мога да казвам НЕ и го харесвам как излиза от устата ми.

Приемам спокойно провалите си и съм убедена, че са добра инвестиция. Разделям се с хора и ситуации, които не мога да понеса и не си причинявам нищо насила. Радвам се на нищо-не-правенето много по-често. Не бързам и винаги стигам навреме. Не се превърнах в явление. ОК съм с това. Днес съм убедена, че е по-добре да ми е подредено в душата, отколкото в хола.

Аз съм типичната страдала от синдрома на отличничката.

Познавам още много като мен. Нас никой не ни кара да правим чудесата от храброст, които правим. Или поне не чак толкова настоятелно, колкото на нас ни се струва. Ние си самопоставяме високи бариери, които да прескачаме и се самонаказваме, когато се спънем в тях.

Гледаме на себе си като на ходещи саможертви и не можем да разберем и приемем неуспехите си – та нали сме направили и непосилното всичко да е по план. Натегнали сме се до червено, превърнали сме се в пример на съвършенство, самопостроили сме си паметник. Чудо голямо…

Всъщност най-отличното постижение на отличничката е моментът, в който решава да не е отлична. Моят настъпи. Помислете за себе си.

Мария Касимова

webcafe.bg