Захари Карабашлиев е роден през 1968 г. във Варна. Завършва филмови продуцентски класове в Лос Анджелис. С първия си роман „18% сиво“ печели наградата „Цветето на Хеликон“ за 2008 г. и „Роман на годината“ на ВИК. Втората му книга „Кратка история на самолета“ печели наградата „Хеликон“ за 2009 г. За пиесата си „Неделя вечер“ получава „Аскеер“, номиниран е и за „Икар“. Доскоро живееше в Калифорния, САЩ. В началото на тази година се върна в България и стана главен редактор на издателство „Сиела“.
– Г-н Карабашлиев, какво трябва да прави един истински български гражданин в деня за размисъл?
– Каквото трябва да прави всеки ден – да мисли.
– Кого заблуждаваме и кому е нужно лицемерието, наложено от този ден?
– „Ден за размисъл“ е морално остарял жест към демокрацията. Тъпо е във всеки предизборен клип задължително да се казва, че купуването и продаването на гласове е престъпление, след като досега няма един наказан. Значи – или търговия с гласове няма, или я има, но за политиците тя е удобна. Пример: преди няколко дни в сутрешен блок на най-гледаната телевизия в една циганска махала един мъж обяснява, че на последните избори си бил продал гласа за еди-колко си лева, ама не само той – и комшиите му и те. Как мислите, дали някой му е потърсил сметка, дали е бил разпитван след това? Представяте ли си в Германия някой да каже по медиите – абе, аз преди няколко месеца откраднах едно колело, ама не само аз, ами и цялата махала – всички крадохме колелета? Дали няма да бъде им бъде потърсена отговорност? Търговията с гласове обаче не е ромски проблем. Тя е под различни форми и навсякъде. Просто за някои партии е по-евтино да купят гласа на един избирател, отколкото да се борят за това да го спечелят.
– Съгласен ли сте с твърдението, че на българина умът му идва на следващия ден, че денят му за размисъл е след вота?
– (Смее се) Да. Защото какво значи „умът му идва“? Умът на някого може да си отиде за един ден, но не и да дойде за един ден. Въпросът ви ме кара да се замисля, че в езикови структури като „да ти дойде ума“ се крие и отношението на народа ни към ума – че е нещо, което идва отвън, че може да ти дойде наготово и отведнъж. В английския например езиковата структура за „решавам“е make up one’s mind – идва от глагола make – „правя, създавам“ и mind – ум, т.е. ти си създаваш мнение. И така нататък. Та, казвам, ум се трупа, за ум се работи цял живот, той не идва ей така.
– Очаквате ли по-голяма активност на вота сред младите?
– Като цяло никоя политическа формация не успя да енергизира „младия„ вот. Политическият дискурс е чужд на младите. Техните проблеми са други. На тях не им пука кой, кога, с кого, какво е сплетничел, и дали е имал досие в ДС. Те не знаят какво е ДС. За съжаление не помнят вече и какво точно беше СДС. Така че – не, не очаквам по-голяма активност сред младите.
– А сред българите в чужбина, с които поддържате връзка?
– Приятелите ми от Сан Диего, Ориндж Каунти, Лос Анджелис, Ню Йорк и другаде са организирали изборни секции, участват, вълнуват се. За нас изборите винаги са имали значение – аз съм карал по 200 километра в една посока, за да гласувам. Българите в чужбина са важен и според мен сериозно подценяван човешки потенциал. И въпреки че вкарват огромни пари в България, те нямат адекватна репрезентация в българския парламент. Гласовете им се разпределят между партии, които не представляват техните интереси.
– Близо година след трайното ви завръщане от Америка все още ли смятате, че фразите „Тук не се живее“, „Българите са завистливи“, „Децата не четат“ и др., са клишета?
– „Българите са завистливи“ обикновено казват хора, които завиждат. „Тук не се живее“ се чува от хора, на които не им се живее тук или където и да е. „Децата не четат“ – от хора, които или не са деца, или не четат. Трябва да внимаваме с думите. Ние говорим езика, но и езикът говори чрез нас.
– Казвали сте, че най-важното, което имаме, е човешкият потенциал, и около него трябва да се води обществено-политическият дебат. Кои са средите у нас, носители на най-голям потенциал?
– Много як въпрос. Нека помислим. 1) Имаме невероятни „мозъци“ (учени, преподаватели, интелектуалци), които изтекоха навън през деветдесетте, а и след това. 2) Имаме страшно много IT специалисти, които работят къде ли не по света, а за много от тях работното място не е от значение, ако имат достъп до мрежата. 3) Имаме студенти навсякъде по света – учат в сериозни университети, умеят да мислят и работят в екип. 4) Имаме немалък брой магистри и докторанти, които завъшват елитни университети и за тях професионалната реализация е по-важна от заплащането. 5) Имаме огромен брой хора, работили неквалифициран труд навсякъде из Европа – от Гърция до Испания. Мислите ли, че ще блъскат в чужбина за едни 1000 евро на месец, ако тук могат да направят 500 и да си говорят езика и да са си с роднините по празниците? Стандартът на живот е нещо относително. Ако тук покажем, че добро и смислено живеене е възможно, хората се връщат. Сега, след като сме част от ЕС, България може да започне кампания за „привличане„ на тези хора. Голяма част са отдавна установени навън – в Щатите, Канада и Западна Европа. Но има немалк брой, за които знам със сигурност, че биха се върнали, ако условията са по-различни. И не става дума да им се плащат американски заплати. А да им се гарантира върховенство на закона, правила, конкурентни начала и т.н.
– Колкото и вяла да беше тази предизборна кампания, почти всички партии говореха за приоритет на образованието. Вие как си представяте реформата в българското училище? Откъде трябва да се започне?
– Нямам представа. Моят досег с образованието е ограничен, но изключително вдъхновяващ. Това, което видях в училища и читалища в страната – в Карнобат, Ямбол, Враца, Ловеч и др., ме кара да съм спокоен за бъдещето на нацията ни. Срещнах невероятни деца! Там, където директорите са интелигентни и работят с добър екип – училищата са изключителни! Държавата не трябва да пречи – децентрализация, делегирани бюджети, свобода на инициативата и резултатите са налице. Има страхотни примери – пишете за тях! Знам, че убийства и голотии продават вестници, но не оставяйте доброто без глас.
– Какво открихте, след като оглавихте издателство „Сиела„ и влязохте ли вече в кухнята на българското книгоиздаване?
– Открих колко важно е да работиш с хора, които могат да действат в екип, имат вяра и разбират какво е лоялност.
А кухнята на българското книгоиздаване не е толкова интересна, колкото кухнята на вестникарската гилдия (смее се). Но както в кухнята и на най-добрия ресторант – трябва да гледаш в краката си, че не знаеш какво можеш да настъпиш.
– С една книга – „18% сиво“ направихте име. Вие ли използвате популярността си, или тя вас използва?
– Тази книга не ми е дошла насън. Пиша от 20-годишен. Писал съм я дълго и е минавала много редакции. Преди нея имах пиеси, които се играят, разкази, които се четат, статии и есета, които се публикуват, та дори и песни съм писал. След нея имам още книги, пиеси, сценарии. Това, че името ми взе да се чува малко повече покрай „18%„ е добре, но не ми е било цел, а просто така се е случило. А да се оставиш популярността да използва теб е като да се оставиш кучето ти да те разхожда.
trud.bg