Дебатите във фейсбук не влияят на властта, самозалъгваме се, че променят нещо, твърди Явор Гърдев в интервю пред Копринка Червенкова и Христо Буцев във в. „Култура“. Според режисьора има тежък разлом между вируалност и реалност. „Българското общество и особено грамотната част от него, тази, която ползва компютри, се пренася в един виртуален свят, където постоянно тече дебат и се изказват мнения за всяко действие на управлението, – казва Гърдев, – но мненията не предполагат действия и не ангажират с действия. Мога сега да си отворя Фейсбук профила и да начаткам един политически статус, който виртуално да отреже главата на управлението, да си генерирам така временно нарцистично удоволствие от политическата си безкомпромисност, но в същия момент няма да съм променил социалния контекст ни най-малко. Просто ще съм го виртуализирал още повече. Защото виртуалното политиканстване е работа на кучета, които лаят, но не хапят. Изглежда ни, че активно участваме в политически дебат, но реално не променяме почти нищо. Стоим разкрачени между виртуалното и реалното действие, но в повечето случаи си оставаме на сигурния бряг на първото, понеже се самозалъгваме, че то е достатъчното.“

„Самозалъгването, самонахранването с илюзорни представи е нещо, което се случва от страх, – продължава режисьорът. – Ние сме много страхливи хора. Българското общество го е страх да предприеме реални действия спрямо себе си, а страхът бива виртуално преборван със заклинания срещу страха. Който има страхове, той ги изтласква чрез заклинание. Българското общество стои в агресивно-дефанзивна позиция. Дуе се, а нищо не предприема. Стои в глуха защита, а симулира, че атакува.“

„Виртуализацията на средата създава някои изкушения, – смята театралът. – Например, забелязвам много жертви на привидността, че собственият им профил в социалната мрежа се е разраснал до медия с огромно влияние, от която ежедневно трябва да изтича порция окончателни истини за този свят. Разбирам това, защото ако преди години трябваше да свикваме пресконференция, за да обявим едно ново представление, сега това вече не е необходимо. Сега можем да достигнем до 60-70% от зрителската таргет група само със собствен ресурс в социалните мрежи. Това е възможно само в малки страни, но то би могло да ни подлъже за размера на директното ни влияние върху аудиторията. Медията сякаш става заобиколима.“

У българина има много прикрита агресия и злоба, които са резултат от страх, казва Явор Гърдев. Завистта според него идва от страх: „Завистлив би могъл да те направи страхът, че те няма. Страхът, че не съществуваш като смислено същество на този свят, подклажда завистта. Всяко друго същество, от чието съществуване има смисъл, става твой враг и трябва да се пребориш с него. Завистта към другия е страхът, че аз не мога. Примерно, някой може да пише стихове, а мен ме е страх, че не мога, но пък много искам да бъда поет. Тогава завиждам. Този страх се пренася в социалната сфера. Службогонството, да кажем, е такъв феномен.“

Гърдев твърди, че базовата вяра у нас е, че нещата се случват по втория начин и първият не е възможен. „На това му казват ментална корупция, – казва той. – Тя не задължително е свързана с пари, а по-скоро със собствената непоколебима вяра, че нещата се случват само по втория начин и че всичко е омаскарено, поради което и ние трябва да действаме така. Там има и вътрешно самооправдание: „Аз съм свестен, но понеже всички други функционират по втория начин, и аз трябва да го правя, за да е въобще възможен животът ми“. И понеже всички бързо се посвещават в тази всеобща вяра, средата става напълно корупционна. А когато всички работят по този двоен стандарт, двойният стандарт се въвежда като единствен. В режим на такъв двоен стандарт никой не вярва на никого, че е направил нещо в живота, следователно, никой никога не бива признат. Това е, според мен, основата на липсата на авторитети в нашето общество в момента. Понеже нещата се постигат по втория начин, никой базово не става за това, което прави. Абсурд. Дето се казва, ако се пръкне сега изведнъж голям оперен глас, няма да го признаем, защото ще сме сигурни, че се е пръкнал с връзки. Това бламира идеята за авторитет, бламира идеята за талант, бламира и идеята за професионална компетентност.“

Какво получи Явор Гърдев през изминалите 25 години?

„Получих много познание и – по Еклисиаст – много тъга, – отвръща той. – Не мисля, че общественото признание е крайната точка на удовлетворение от това, което правиш. Крайната точка на удовлетворение е неговата споделеност, то да бъде почувствано и разбрано. Това е много по-важно… Въпросът е, че тази споделеност остава периферен феномен, който не допринася за възможността работата да бъде развивана. Тя трябва да започва винаги от нула. Всеки нов проект е сякаш старт от нула… От гледна точка на общественото признание важи феноменът на изключително късата памет. Тук последното ти нещо е единственото, по което се съди за теб. Защо? Защото предпоследното вече отдавна е забравено. Това, бих признал, има и отрезвяваща роля. Дългата памет е твърде голям аристократичен комфорт. На късия пазар най-новата ти работа е и единствената. А след последната – забрава.“