Докато гледах как сините герои на миналото изпратиха Желю Желев от екраните, нещо адски ми липсваше. Някак си всички пропускаха причината, поради която Желю е Желю. Да, той е добър, земен, мъдър и безсребърник. Но и да не е чак такъв ангел, пак ще е същата историческа фигура. Защото той е човекът, който извади родната псевдоинтелигенция от пещерата. Под “пещерата” нямам предвид Съевата дупка или Дяволското гърло, а философската алегория на Платон в неговата велика книга “Държавата”*. Представете си едни хора, които още от детинство са оковани така, че да виждат само дъното на една пещера. И върху това дъно се разиграва театър от сенки, който едни манипулатори зад гърба им разиграват с помощта на дървени и каменни фигурки. Лаская се да мисля, че ние, журналистите, държахме фигурките и ги местехме. Но пък други местеха нас и така нататък.

Ако някой човек се освободи от оковите, излезе навън и види истинската светлина, той ще усети силна болка в очите и вероятно ще се върне към познатите сенки, пише Платон. Ако все пак преодолее болката и излезе сред природата, отначало ще е заслепен и изобщо няма да вижда истинските предмети.

Според Платон, по-добре е първо да съзерцава във водата отраженията на хората и нещата, а към небето да вдига взор само нощем. И едва след като очите му свикнат, ще може да вдигне очи нагоре, към дневното небе и истинската светлина. И само ако е мъдър, постепенно ще види в края на този познаваем свят идеята за доброто. “Тя едва се вижда, но щом я видиш, става ясно, че тя е причина за всичко правилно и прекрасно”, твърди великият грък.

Но това виждане не е дадено всекиму. Според Платон това е само по силата на философа – другите хора според него не са съвсем хора, не са дарени с разсъдък и затова виждат само материалното, имитацията, феномена. Само философът вижда истинската идея в нейния оригинал.

Желю Желев е именно философ. Неговият път, биографията му удивително напомнят начина, по който мъдрият човек да излиза от пещерата и проглежда – първо съзерцава отраженията във водата, после нощното небе и накрая, след много мъки, пречки и колебания, постига божествената светлина на философската истина. Така е написан и “Фашизмът”. В него се говори за Германия, Италия, Испания, но това е само локвата, в която виждаме отражението на своето общество.

Спомняте ли си каква социална и политическа литература се продаваше в България в началото на 70-те години? Меко казано, никаква. Мухъл от XIX век. Целият XX век бе скрит в професионални библиотеки, където влизаха само научни работници със специален достъп – тези, които манипулираха манипулаторите в пещерите. Но и те едва сричаха английски и френски, поради което се запознаваха с Фуко, Барт, Леви-Строс и така нататък от едни секретни циклостилни издания с резюмета на модерните социални теории. Знам за какво иде реч, понеже за кратко и аз съм им превеждал. Тогава високата интелигенция бе всъщност полуинтелигенция, понеже не бе в състояние да надникне навън и да погледне нагоре.

И ето че в тази мрачна пещера на идеите изведнъж се запали лампа – “Фашизмът” на Желю Желев. Първата книга, която си позволи да разкаже на български високата теория за тоталитаризма така, както тя е представена от Хана Аренд, Оруел, Ленърд Шапиро и всички други прокълнати врагове на пещерното общество.

И тогава светът бе опознаваем за много българи. Но да излезеш на Запад, бе едно, да излезеш извън пещерата, бе трето и четвърто, както би казал Хайтов. Много хора излизаха на Запад и си докарваха дънки, мерцедеси, рокендрол. Много не се завръщаха, но пак си оставаха в пещерата.

Желю не излезе на Запад, но той внесе “по второ направление”** най-високата, философската истина. И той пръв огря с нея тъмнината на ума.

Да, тя бе известна на нашия философски елит. Но той я премълчаваше умно. Да, имаше и богата антикомунистическа литература от рода на “Репортажите” на Георги Марков. Но тази литература се движи по земята като таралеж, тя подскача като жаба през угар, защото вижда само сетивното, телесното, имитационното. Пак повтарям, Желю бе философ. Той разказа високата, нематериалната истина за тоталитарното общество. Толкова нематериална, че може да четеш за Испания, а да разбираш България. Неслучайно Платон смята, че държавата трябва
да се управлява от философите

Но какво се случва, когато просветеният философ се завърне в пещерата? Според Платон в тъмното той ще стане отново сляп и ще предизвика смях сред затворниците. Неговата безпомощност ще ги убеди да си стоят вътре. Ако пък се опита да ги освободи от оковите и да ги изведе навън, те биха го убили.

И точно това видяхме след “боянските ливади”, когато сините кинжали викаха под прозорците му, пожелаваха смъртта на дъщеря му и горяха книгата “Фашизмът”. Горките затворници на духа, те пееха “Вдигни очи”, а гледаха в локвата. Откъде да знаят, че умът им още е вързан в пещерата? Те не са го схванали и до днес. Те смятаха и до днес смятат, че свободата е да боядисаш пещерата си синя.

Тоталитарната държава не е обикновена диктатура. В нея не е достатъчно да се подчиняваш – трябва да го правиш с ентусиазъм, да го вярваш дълбоко в душата си и да го декламираш от сутрин до вечер. Дори и най-малкото различие е държавно предателство. Затова през 1992 г. сините пещерняци приеха една внимателна и бащинска критика на своя президент и създател като предателство, престъпление, бунт срещу тяхната пещера и нейните сенки. Клетите роби, те запалиха точно “Фашизмът” – книгата, която им каза защо не трябва да се палят книги.

Желев обичаше журналистиката и журналистите

Той знаеше, че не сме ангели, но винаги се опитваше да помогне. Веднъж ми дожаля за Владо Игнатов, бившия кореспондент на БТА в Мадрид, който лежеше в затвора още от Живково време. Осъдиха го заради изчезнали служебни пари, но присъдата бе тройно по-жестока заради негови изказвания срещу възродителния процес. Беше лежал 3 години, оставаха му още 20. Написах едно възвание до Желю в “24 часа” и до седмица Владо бе на свобода! Лека му пръст и на него, ако Желю не бе толкова човечен, щеше да почине в затвора…

Сините роби на духа, които мразеха Желю, мразеха и журналистиката. През 1992 г., когато дойдоха на власт и прогониха философите от своите среди, те се опитаха да прокарат един закон за цензура над печата. Той щеше да създаде нова държавна бюрокрация, която да уволнява главни редактори и да затваря вестници по своя преценка. Американското посолство им докара трима стари журналисти, които да им ходатайстват пред колегията. Направиха една среща с журналистиката, на която най-видните седесари се оплакаха колко лоши са медиите към тях и как трябва да им се сложат държавни белезници. Накрая станах аз и обясних на гостите с думи прости три неща. Първо, че СДС има пълно господство в медиите. Американците се заслушаха крайно заинтригувани. Тогава телевизията бе само една, а нейният директор “вървеше с победителите”. Радиото пък подтичваше пред победителите като пърле пред майка си. В. “Демокрация” имаше и влияние, и огромни привилегии в единствената модерна печатница. Какво повече искаха тези хора?

Второ, обясних, че и без специален закон, в Наказателния кодекс има текстове, които осъждат журналистите на ефективен затвор за злепоставяне и клевета. А и че току–що сините са сменили всички съдии. Те се изумиха – ама как така, затвор за журналисти? Това е варварство! Трето, обясних им какъв точно закон предлагат сините “кинжали”. Тогава американците се хванаха за главата и заявиха, че на България в никакъв случай не й е нужен закон за печата!

Ако сините каски на 1992 г. бяха си направили труда да прочетат и да вникнат във “Фашизмът” на Желю, щяха да знаят добре, че техният закон е може би най-важният белег на едно тоталитарното общество. Че мислят като Хитлер, Сталин, Мусолини

И щяха да се засрамят. Но май искам твърде много, как да се засрамят хора, които запалиха “Фашизмът” пред президентството…

Бавен, твърде бавен е нашият път към истините, които Желю не представи още през 1982 година. Миналата година днешният президент пак извади някакъв подобен закон за тоталитарен контрол над печата. На него му е простено, той не е философ. А и отдавна у нас философите не стават президенти.

Сбогом на един велик българин, когото повечето българи все още не са разбрали. Затова той е нужен и след смъртта си, а думите му ще живеят още много десетилетия.

Валери Найденов

24chasa.bg