Нека поне веднъж подходим към този спор с отворен ум, използвайки аритметиката и географията и ограничавайки се в употребата на прилагателните. Две велики сили са една срещу друга. Едната от тях, Русия, е загубила контрол върху повече от 1 800 000 квадратни километра скъпоценна територия. Другата, Европейският съюз, контролира повече от 1 000 000 квадратни километра от тази площ. Коя от двете сили се разширява? Между тях остава около 800 000 квадратни километра неутрална територия, по-голямата част от която се намира в Украйна. От гледна точка на Москва това е мъчителна и безвъзвратна загуба. Збигнев Бжежински, един от най-вещите воини на Студената война, пише през 1997 година: „Украйна е геополитическа опорна точка, защото самото й съществуване като независима държава помага за трансформацията на Русия. Без Украйна Русия престава да бъде евразийска империя”.

Смалената Русия вече усеща разширяването на ЕС и на неговото въоръжено крило НАТО като удар, насочен към една незараснала рана. Още през февруари 2007 година например Владимир Путин попита намусено: „Срещу кого по-точно е насочена тази експанзия?“. Така и не чух ясен отговор на неговия въпрос. СССР, за да се опълчи на който бе създадена НАТО, не съществува от август 1991 година. Така че каква всъщност е целта на НАТО? Защо изобщо тази организация още съществува?

Няма очевидна причина да се прилага двуполюсната система в постсъветска Европа. Дори и да искаше да възвърне загубената си империя, както някои вярват (убеждение, неподкрепено от сериозни доказателства), Русия е твърде слаба и бедна, за да успее да го постигне. Така че защо да не бъде поканена да се присъедини към големите съюзи на Запада? Уви, това е очевидно за всички, но никога не се казва на глас – тя не може да се присъедини нито към НАТО, нито към ЕС, защото ще ги дебалансира заради своите размери. Има много възможни начини да се подходи към този проблем. Един от тях е зрялото приемане на лимита на човешката сила, съчетано със съобразяване с отражението, което оставят върху Русия претърпените от нея инвазии и това, че границите й са практически незащитими.

Но ние не го правим. Вместо това свикваме шумен псевдоморален кръстоносен поход, който няма да издържи и пет минути, ако му се обърне наистина сериозно внимание. Управлението на господин Путин е, без съмнение, зловеща тирания. Но същото може да се каже и за Турция на Ердоган, която хвърля в затвора далеч повече журналисти, отколкото Русия. Турция е уважаван член на НАТО четиридесет години след като присъедини към териториите си Северен Кипър, който все още е окупиран – почти същото, което прави Русия с Крим. Ако Путин наистина ни отвращава толкова много, то тогава защо и ние, и САЩ сме щастливи да въртим бизнес с Ердоган и да се умилкваме на Саудитска Арабия и Китай?

Противно на общоприетия мит, експанзията на ЕС в бившия комунистически свят не донесе магически всеобщи мир, любов и просперитет. Откакто Хърватия се е присъединила към ЕС, икономиката й все е в рецесия. В много големи части на европейския югоизток корупцията още съществува и не бих казал, че там властва върховенството на закона. Затова идеята, че приобщаването на Украйна към „Запада“ чудотворно ще превърне тази изправена пред толкова проблеми държава в слънчев рай на свободата, почтеността и богатството, е може би леко идеалистична, да не кажа погрешна.

Всичко ще стане малко по-ясно, ако осъзнаем, че в този спор става въпрос за власт и територия, а не за човешки ценности. В интерес на истината, експанзията на НАТО на изток в голяма степен се дължи на първоначалното нежелание на ЕС да приеме изостанали, банкрутирали и корумпирани държави от стария Варшавски договор. Политиката може да се обобщи така: „Ние няма да купуваме вашите домати, но ако това ще ви направи по-щастливи, може да се приютите под нашия ядрен чадър“. Това обещание беше куха застраховка срещу несъществуваща заплаха. Но едно случайно стечение на обстоятелствата се ожесточи до истински сблъсък. Колкото по-бездейна оставаше Русия, толкова по-уверено Западът интерпретираше поведението й като агресия. Борис Елцин позволи западните интереси да изнасилят държавата му и не направи почти нищо, за да отстоява руската мощ. И въпреки че бомбардира собствения си парламент, поведе жестока война в Чечения, вдигна корупцията до олимпийски нива и безсрамно нагласи своето преизбиране, той остана уважаван гост на срещите на най-високо равнище в западните столици. Сходни грехове на Путин обаче са повод да го остракират и да го сравняват – исторически неточно – с Хитлер.

Това е така, защото той възстанови руския суверенитет и независимата външна политика на страната си. Много разправии и боричкания е имало между Изтока и Запада, и не всички са по вина на Русия. Но новата студена война започна фактически през 2011 година, след като господин Путин се осмели да попречи на саудитската – и западната – политика в Сирия. Видният експерт в областта на разузнавателната дейност и сигурността Джордж Фридман смята, че Русия силно подценява силата на американската ярост, която ще отприщи с действията си. И наскоро каза пред московския вестник „Комерсант”: „Точно затова САЩ обърнаха поглед към Русия, замислиха се кое е това, което тя най-малко иска да се случи, и се сетиха – нестабилност в Украйна”.

Господин Фридман (който не е подставено лице на Путин) е напълно съгласен с Москва, че свалянето на украинския президент Виктор Янукович е „най-крещящият преврат в историята”. Той, разбира се, е прав, както всеки безпристрастен наблюдател може да види. Тестът за всяко твое действие е да се запиташ как би се почувствал, ако друг направи същото на теб.

Ако Русия не е разбрала колко ще се разгневи Вашингтон заради Сирия, дали Западът е осъзнал колко яростно ще реагира пък тя срещу Споразумението за асоцииране между Украйна и Европейския съюз и свалянето на Янукович? Може би не. Пред заплахата да изгуби безценната си военноморска база в Севастопол в полза на НАТО, Русия контраатакува. След двадесет и три години начумерено примирение пред Запада Москва в крайна сметка каза „Стига!”. Би следвало всички ние да сме против примирението, затова не трябва ли да приемем като разбираема тази реакция на една суверенна държава, дори и да не я одобряваме?

И може ли някой да ми обясни защо точно Великобритания е в първата редица на експанзията на ЕС и НАТО в тази опасна и нестабилна част на света?

Питър Хичънс – английски журналист и писател, автор на шест книги. Бивш кореспондент в Москва и Вашингтон, продължава да работи в областта на международна журналистика, удостоен през 2010 г. с наградата „Оруел”.
glasove.com