Галин Стоев, който от най-крехка режисьорска възраст кръстосваше Европа на 90-те, за да съпреживява и да влиза в международните стандарти, беше за броени дни в София. Известният артист се завърна в Париж, където живее и работи от доста време насам. Театралът от Варна се оказва конвертируемият сънародник в капризно-консервативно-тежкарския афиш във френската столица. Неговият „Тартюф“ в „Комеди франсез“ е анализиран и отчетен като събитие дори от най-претенциозните критици в родината на Молиер. Въпреки това Стоев не се любува на образа си в огледалото – за него най-важни са текстът и актьорите. Това стана ясно отдавна от: „Аркадия“, „Монолози на вагината“, „Археология на сънуването“, „Кислород“, „Малка пиеса за детска стая“, „Приятно страшно“, „Хората от Оз“ – спектакли, за които се говори.

Те са без фокуси за режисьорско самооблажаване и с много чувства – тъкмо това обичат изтерзаните български зрители. Чужденците пък признаха явлението „Стоев“ още през 2007-а – в официалната програма на фестивала в Авиньон с „Битие 2“ на Иван Вирипаев с белгийска трупа от Лиеж. Тогава Галин попадна в един и същи водовъртеж със самата Ариан Мнушкин и немците от „Фолксбюне“. Галин поставя и в Москва, въпреки че бастионът на класиката и експериментите все още не фигурира на предна позиция в графика му.

Всъщност Стоев попада в „Комеди френсез“, естествено, след намигване на съдбата с балкански привкус – заради реч на световния драматург Петер Хандке на погребението на Милошевич. Галин се труди спокойно в Лиеж, когато тогавашната нова директорка на парижките тузари Мюриел Майет – заела скоропостижно поста заради комедия от административни грешки, свързани с отпадане на пиеса от Хандке заради малкия му грях – се чуди с какво да пълни втората им сцена. Човек от екипа й познава Галин и представленията му и ги препоръчва. Когато от „Комеди франсез“ звънят на Стоев, той отначало подозира задявка от типа на скрита камера.

– Галин, подготвяте ли проект в България?

– Да. Казва се „Тайната градина“ – по втората пиеса на Яна Борисова „Приятно страшно“. Тръгнахме от отношенията между четиримата герои, познати на публиката от моя спектакъл в театър „199“, но пренаписахме цялата история за кино. В началото ни се струваше доста лесно да превърнем драматургичен текст във филм, но се оказа, че съвсем не е така. Отне ни доста време, за да трансформираме енергията и да разположим сюжета в градска среда. Всичко ще се случва в София – градът, който се променя, но и градът, който през последните години изгуби доста от своите живописни места. Тук рядко снимат София, която е парадоксална смесица от соцминало, доста тъжно настояще и непредвидимо бъдеще. Заради либералния безогледен капитализъм, с който се развиват нещата. В същото време все още има маргинални и неустановени пространства, в които свободният дух и креативността могат да се движат все още безнаказно – извън статуквото. Иска ми се да покажем всичко това. В нашата история героите се разхождат из града – на пръв поглед той може да изглежда неприветлив и дори грозен, но случващото се между тях му придава уют. Благодарение на тях той изглежда почти магичен – интересува ме тази трансформация във визията. Писането на Яна се гради върху загадката дали нещо се случва, пък дали наистина се случва и дали сме го усетили – драматично напрежение с натрупване на нюанси. А под повърхността, в дълбочина се изграждат или разрушават цели светове.

– Имате ли достатъчно пари?

– В Националния филмов център получихме субсидия за дебют. Сумата, разбира се, не стига, за да дам начало на снимките. С колегите от „Агитпроп“ очакваме и решението на БНТ да се включи, както и отговорите на няколко копродуценти от чужбина. Бюджетът трябва да се бъде заключен, за да започнем – така е в киното, докато в театъра може да репетираш, докато дойдат пари. Затова екипът е на нокти – не знаем кога и как. Но в момента това е положението из Европа.

– Успявате ли да усетите промяната, когато си идвате?

– Невинаги. През лятото всички са във ваканция, а през останалите сезони трябва да свърша конкретна работа и времето не ми стига, за да почувствам пулса. Реалността се изменя – все по-бързо. За хубаво или за лошо. Абсурдът на политическия живот до такава степен се банализира, че съществуваме като в някаква хорър версия на „Алиса в Страната на чудесата“. Но все повече хора започват да се откачат от тази програма на потисничество. Поемат отговорност за собствените си чувства, мисли и постъпки. Откриват стратегии да остават себе си въпреки невъзможността на ситуацията. Изграждат алтернатива на чудовищната реалност, която всички трябва да изтърпяват. Има интересна динамика. Дори в различни интерпретации на случващото се. Разбира се, има и позитивни знаци. Не бива – от моя птичи поглед – да звуча обезкуражаващо. Въпреки всичко.

– Успявате ли да прескочите до родната ви Варна?

– За кратко. Градът и районът попаднаха в ръцете на злокачествен елит, който знае как да събира пари за себе си, но не и да ги инвестира в другите. Но това е така не само там. В парламента винаги е имало и ще има кукли, играещи по свирката на корупционни схеми. Проблемът е, че голяма част от нацията не допуска, че съществува и друга възможност. Липсва й енергия за нещо различно. Това завихря мощна вълна на нихилизъм. Тежко е да се наблюдава. Но не е задължително всеки втори да заминава и да напуска държавата. Важното е да открие или създаде миниобщности, в които с малки стъпки да се случва промяната. Революционните практики не дадоха резултат. Не бива да чакаме схемите да станат други – именно те изсмукват жизнените сили на човека, така че той няма как да разчита на тях.

– Чу се, каза се и се написа, че вашият „Тартюф“ в Париж има огромен успех…

– Това е моя пета работа с трупата на „Комеди франсез“. Текстът е френска класика, която там знаят наизуст. Когато седях на чина с пиесата в ръка – в седми клас в четвърта езикова гимназия във Варна – никога не съм предполагал, че един ден ще я работя в оригиналния й вариант в Дома на Молиер, както наричат театъра. Не успях да устоя на предложението – то се случва само веднъж. И без да имам ясната представа какво точно ще предприема, казах: „Добре“. В „Комеди френсез“ има толкова много история около „Тартюф“ – кой я е поставил, кой е играл, как е направил диалога – че за французина е трудно да понесе цялата тази тежест, да измисля нови неща и да се чувства свободен. Така че за чужденеца е малко по-лесно – той не носи бремето на традицията. Може да бъде малко по-гъвкав, но пък и да се спъне в някоя типично френска подробност. Трябваше да открия баланса – да остана себе си в класическата рамка. Да осветя тези теми в него, които намирам за интересни днес. Предизвикателството си струваше. Получи се класическо представление, пронизано със съвременна чувствителност. Този микс докосна актьорите и публиката.

– Как го виждате стария мошеник – днес и сега?

– Той не се е променил през столетията. Но се опитвам да го разкажа през семейството, което го приема – богати благородници. В отношенията между героите има огромни пукнатини – между съпрузите, между родителите и децата… Сред тях се е настанило почти метафизично Нищо. Те не само, че не си говорят, но не могат да открият една и съща плоскост на чувстване и разбирателство. Това Нищо расте до степен, в която се появява тъмният и мистериозен Тартюф. Той обещава да го запълни, да инжектира вяра и смисъл. Целият проблем е, че героите не подозират страховитата истина – че от едно Нищо са попаднали на друго Нищо. Черна дупка, която засмуква всеки опит за живеене. Тартюф е канибал. Храни се с енергията на другите. Той не просто иска да спи с жената на Оргон – той иска тя да го обича. Той иска не просто да изгони сина на Оргон, а да заеме неговото място. И да се ожени за дъщерята на Оргон, за да завладее дома му. Да придобие цялото наследство – и да се превърне в Оргон. Но не исках да посоча с пръст Тартюф като Лошия. А да кажа, че другите подготвят почвата за неговото появяване. Лъжата, лицемерието и корупционната схема функционират, защото вътрешно сме им казали „да“. Дали сме позволение. В мига, в който поемем отговорност за това, може да очакваме промяна. Затова моят Тартюф е малко зловещ и страшен. Той хипнотизира другите. Опасен е – виждаш го, но не знаеш какво мисли.

– Това ли е голямата драма на съвременния човек – невъзможността да реагира на манипулациите?

– Това е една от драмите му. Манипулаторите обикновено работят с някои от най-виталните енергии. При Тартюф – сексуалността и вярата. Манипулациите успяват в объркани и раздробени общества, в които няма консенсус върху нравствените стойности. В общества, в които моралът и успехът са едно и също. Като в България през последните 25 години – натрупване на капитали, но не и акумулиране на етика и морал. Подобно общество е импотентно в същността си – то не може да произведе бъдеще.

– Екипът, с който сте изработили спектакъла, е доста атрактивен.

– Един от художниците, Албан Хо Ван, е французин с дядо виетнамец, авторката на костюмите е Бианка Сулофаджич от Любляна. А актьорът, който играе Валер, е от Северна Африка. Като дете Незим е бил в България с баща си – шеф на тяхната комунистическа партия и политически изгнаник. Нашето ЦК го е поканило за определено време в София – живели са в парк хотел „Москва“. Той ми разказа тази история, когато започнахме репетициите. Незим е от много интересните млади актьори във Франция. Влезе в трупата на „Комеди франсез“ преди четири-пет години. В състава има още една интересна личност – Анна Сервинка, белгийка, чийто баща е чех, политически емигрант от 70-те години. Тя би трябвало да се казва Червенкова или Цървенкова. Така че сме се събрали доста персонажи със странни имена. Този факт може да изплаши някои хора във Франция. Но пък разкрива реалното лице на тамошното общество – то опазва езика и традициите си, като в същото време инжектира нови жизнени енергии в тях. Преизмисля културата си, като вкарва неочаквани комбинации и националности в нея. Това дава свобода. Самият факт, че българин поставя Молиер в „Комеди франсез“, е достатъчно красноречив. Така че когато на финала на спектакъла пратеникът на краля се появява като божество, за да разреши проблема, за нас, хората от бившите соцдържави, това е иронията към властта. Литературен сътрудник в „Комеди франсез“ обаче ми обясни, че за тях подобно появяване и структурирането на последвалата реч говори за доминирането на монархията над религията. И подсказва за поемането на властта от Краля Слънце. И тук няма нищо иронично. Освен иронията на Молиер към себе си – заради неговото малко лицемерие, за да мине пиесата през иглените уши на цензурата.

– От всичко става ясно, че вие се чувствате в „Комеди франсез“ като у дома си…

– Ако обществото усвои размиването на границите и обменът на енергиите – така, както сме го направили в трупата, то ще получи достъп до нова реалност, в която отговорностите ще бъдат различни. В нея ще споделяме много по-свободно. Без конфронтация. Моята утопия е, че театърът може да служи като модел. Време е да пораснем. Никой няма да го направи вместо нас. Вирусите в харддисковете ни трябва да бъдат унищожени.

– В кой момент на вашето порастване усетихте, че сте готов да хукнете по света?

– Когато резултатите от моята работа заплашваха да станат предвидими – заради театралната ни система, в която бях поне десетина години. В един момент започнах да виждам ограниченията дори в това, което все още не бях подхванал. И си казах, че трябва да се размърдам и да положа усилия – за да не потъна в личното си безтревожно статукво. Не исках да заспивам. А имах и непримиримост към случващото в социалния живот. И понеже не съм от търпеливите, спокойни и разсъдъчни хора, често реагирам много емоционално. Докато бях тук, това ме разнищваше до степен на пълна непоносимост към околната действителност. Единственият начин да се сдобря с нея беше отдръпването. Като се връщам, много повече съм склонен да разбирам и да прощавам. Но не препоръчвам моя модел. Той е за по-глупави хора като мен. Умните се учат от грешките на другите – дори без да стават от стола си. Понеже не съм толкова гениален, трябваше да пообиколя доста. Но пък успях да се конструирам през непрекъсната смяна – на мислене, на правене на театър, на схеми… Осъзнах, че противопоставянето е възможно – и не е необходимо едно да бъде унищожено за сметка на друго.

– Вече не сте толкова радикален, така ли?

– Не. Подхранвам толерантността си непрекъснато. А и с възрастта ставаш много по-смирен. И разбираш, че разбираш много по-малко от всичко онова, за което до вчера си бил убеден, че разбираш. В момента съм много по-несигурен, отколкото когато бях на 20. Но пък отглеждам и уважавам тази несигурност. Тя позволява на мен и на околния свят да съществуваме в хармония.

– А как съхранихте приятелствата си при това ваше номадство – от Русия през Европа до Южна Америка?

– Успях да запазя най-важните хора край себе. И да открия нови. Но това се случва на по-фино и изисква непрекъснати усилия – извън времето и пространството. Всичко си има цена. Понякога те спохождат проблеми с идентичността. Понякога се чудиш на кое място принадлежиш. Понякога се чувстваш като заседнал между етажите в асансьора. Висиш между двата – в безтегловност. Но в един момент цялата тази драма се трансформира – когато успееш да пуснеш собствените си корени в това, което правиш. При мен се случи през работата ми. Не получих спокойствие, но получих усещане за устойчивост. Вече знам много по-ясно какво искам и към какво се стремя в театъра. Докато на 20 бях по-свободен, по-нагъл, по-смел. По-лесно взимах решения. Вече не е така. Но пък и това носи своите прелести. Важното е, че в нашия контекст все по-често се появява енергията на събуждането. Ако мога да помогна, го извършвам без демонстрации. Много съм добър на подривната дейност. Откривам смисъл в нея. А той ме захранва, вдъхновява и осмисля.

– Какво подготвяте за Франция?

– Операта „Сватбата на Фигаро“ – с млади певци, които да се справят с актьорските задачи. След това ще извадя парижка версия на „Хората от Оз“. В един от петте най-големи национални театри проявиха огромен интерес към текстовете на Яна Борисова. Във Франция много рядко се представя българска драматургия – особено съвременна и особено писана от жена. Новата вълна е да промотират жени автори и режисьори.

– Беше ли изненада за вас трагедията в „Шарли ебдо“?

– Беше шок. Може да очакваш атентат. Но не и стрелба срещу невъоръжени художници. Излиза извън човешките представи.

– Държавата Франция оряза ли парите за култура като държавата България?

– Културата винаги е била изключително остойностена в съзнанието на французите. Тя е част от тяхната идентичност. Нацията се гордее с нея. Във Франция са убедени, че културата може да донесе промяна в мисленето и действителността. И за тях това не е абстракция. Върху тази концепция се работи почти школски. Много е важна за живота им.

– Къде пътешествахте последно?

– Във Филипините – много красиви и много бедни. Тепърва започнах да откривам Азия. Там разбираш, че истината няма финална версия. Защото се срещаш с нещо, което отнася главата ти. И отричаш условностите, които ни определят. Свободата трябва да се възпитава. Нас непрекъснато ни плашат – от телевизора и от къде ли не. За да сме несъзнателна маса от хора, която се управлява по-лесно.

Интервю на Албена Атанасова
standartnews.com