Тези дни видях във фейсбук следното изречение: „По-добре да съм фалирал грък, отколкото успял българин“, пише в „Поглед.инфо“ Петър Волгин. Абсурдността на това изявление е само привидна. Защото фразата е съвсем логична и рационална. От няколко години почти всички медии – по света и у нас – ни заливат с апокалиптични сценарии за съдбата на южната ни съседка. Ако дори една минимална част от тези страхотии се бяха сбъднали, сега Гърция трябваше да изглежда като страна, поразена едновременно от две световни войни. Само че напук на всички черни предсказания тази толкова одумвана държава не е фалирала и, което е особено важно за нас, показателите й продължават да бъдат по-добри от българските. Този факт заслужава специално внимание. Нашите управляващи много обичат да се хвалят с това, че сме били „отличници“. Под това те разбират, че изпълняваме абсолютно точно всичко, което ни бъде сведено от международните политически и финансови институции. Режем заплатите и пенсиите, замразяваме доходите, приватизираме образованието и здравеопазването. Докато виж, гърците, продължават нашите управляващи, били „двойкаджии“. Те изобщо не слушали евроатлантическите началници и не искали нищо да изпълняват. Слушайки тези мъдри обясения, нормалният българин си задава съвсем нормалния въпрос: добре, де, след като ние сме такива отличници, а гърците са такива двойкаджии, след като нашата държава цъфти, а тяхната се скапва, защо ние ходим да работим при тях, а не те при нас? Защо толкова българки са прислужници в гръцките домове, а никой не е чувал за гъркини, които да са домашни помощници в България? И дали в крайна сметка и тук не важи принципът, познат ни още от училище, където обикновено „отличниците“ са скучни и никой не ги обича, докато „двойкаджиите“ се радват на всеобщо одобрение и най-красивите момичета задължително се влюбват в тях?

Няма абсолютно нищо странно в подобно стечение на събитията. И това е не само училищен феномен, той важи и в много други ситуации. Включително и в преговорите с кредиторите. Да, Ципрас, Варуфакис и останалите гръцки преговорящи биват представяни като едни капризни деца, които постоянно имат необосновани претенции и си позволяват да не изпълняват нарежданията на големите. Само че можете да бъдете сигури, че тъкмо тези „капризни деца“ в крайна сметка ще получат това, което искат. Защото знаят как да преговарят. Защото прекрасно разбират, че ако се държат като „yes“-мени, ако се съгласяват с всяко условие, което им бъде поставено, никой няма да ги взема насериозно. Никой не взема насериозно слагачите. Да, потупват ги снизходително по главата, подхвърлят им по някое бонбонче и дотам. Уважение получават съвсем друг тип хора. Тези, които отстояват позициите си, които не се притесняват да имат различни от общоприетите възгледи, които са готови на всичко в името на интересите на страната си.

За съжаление никак не е трудно да определим в коя от описаните две групи хора попадат българските преговарящи. И то при положение, че изобщо някой от големите си даде труда да преговаря с тях, а не им сведе директно поредните указания за изпълнение. Какво има да се преговаря с нашите хора – те винаги са съгласни и винаги се втурват да изпълняват задачите, даже преди господарите още да са ги формулирали. Подобно поведение няма нищо общо със защитата на националните интереси. Държейки се по този начин, управляващите превръщат държавата си в един обикновен протекторат, който дори не се ръководи от тях, а от някакви среднокалибрени брюкселски или вашингтонски чиновници, облечени в еднакво скучни костюми и говорещи еднакво скучни неща.

Много се надявам гърците да излязат победители и при настоящите преговори с кредиторите. Тази победа ще бъде важна далеч не само за Гърция. Тя ще покаже, че в Европа може да има и друг тип политика от тази която налагат всемогъщите международни институции. И няма никакво значение как точно ще наричаме тази политика – лява, радикална, популистка. Много по-важно е друго. По-важното е, че една нормална държава може да се развива и без да прилага остеритетните мерки, без да съкращава заплати, пенсии и социални програми, без да приватизира до безкрай и изобщо без да се държи към собствените си граждани все едно са чужди военнопленници