За двайсет и четири часа кариерата на един преуспяващ американски зъболекар се срина напълно. Без значение колко добре му се получават пломбите, колко здрави са зъбните протези, поставени от неговата майсторска ръка и колко красиви, белозъби известни усмивки е сътворил, скоро мистър Уолтър Палмър ще трябва да си търси друга работа. И да потъне вдън земя (доколкото това е възможно след такава медийна известност), за да възстанови някаква част от добрия си имидж, към който отсега нататък винаги ще стои залепено едно смущаващо пояснение – „убиец на лъвове“.

Това накратко се случи, след като общественото мнение в Съединените щати показа практическата си сила и се материализира по всякакви начини – от статуси в социалните мрежи, през медийни коментари и протести, до цяла колекция от плюшени животинки, подредена със свещи и огнени писма пред преуспяващата до този момент клиника на зъболекаря-ловец. Всъщност, точно невинните мекички физиономии на пухкавите маймунки, слончета, лъвчета, тигърчета и мечета пред вратите на работното място на Уолтър Палмър са онзи докосващ сърцето жест, който няма как да остане незабелязан дори от хората, които принципно не са активната част от гражданското общество – по телевизията, онлайн или като постер ще го видят и старците, и децата, и странстващите хипита, и социопатите, и лудите дори.

Резултатът от тази гражданска активност и силата на нейната дума е очевиден и д-р Палмър съвсем скоро ще го усети не само като отлив на клиенти, но и като журналистически натиск и финансови глоби. Най-вероятно ще последват и купища протести и обвинения от страна на световни организации за защита на животните, така че вместо до зъболекарския стол, амриканският стоматолог ще прекарва времето си по съдебните зали, а нищо чудно и в затвора.

Всичко това му се стовари на главата съвсем неочаквано, защото хобито и снимките, в които е ясно, че го практикува, не са от вчера. Този път обаче жертвата е твърде известна, за да мине просто като поредното убито диво животно, за което добре е платено. Лъвът Сесил, оказва се, си има почитатели и подобаваща известност на най-големия лъв на Африка. Тринайсетгодишният красавец има клипове в ютюб, където достойно се разхожда в резервата пред погледите на туристите, като услужливо пазира пред камерите им. На всичкото отгоре животното е част от населението на резерват, така че извеждането му извън защитената територия е още едно престъпление, за което освен администрацията на националния парк в Зимбабве, ще отговаря и Уолтър Палмър.

Прекалено много обстоятелства, които не могат просто да бъдат пренебрегнати от съответните органи. Но най-важното от тях, това, което реално се активира не от закона, а от общественото мнение и неговата сила, е етичната страна на това деяние. Защото колкото и пари да е платил въпросният ловец, колкото и в реда на нещата да са документите за подобен род извратено хоби като ловуването на диви животни, чувствителността на обикновените хора определя кое е морално и кое – не. Там вече прошка, „смекчаващи вината обстоятелства“ и „лека присъда“ няма. Точно затова от зъболекарската кариера на Палмър като спомен ще останат само личните му бели зъби, широко разкрити в усмихнатите му снимки до труповете на убити от прецизните му докторски ръце диви животни.

Покрай този разшумял се случай от вчера се разрових да потърся други подобни истории на известни хора, пактикуващи лов на диви животни. Интернет се оказа задръстен от политици, артисти, знаменитости, милиардерски дечица, щастливо позиращи с по някое и друго красиво мъртво тяло на леопард, слон, носорог или лъв. Една от най-шокиращите снимки за мен беше тази на Ребека Франсис, победителката в риалити шоуто Extreme Huntess от 2010 г., на която тя лежи в цялата си руса красота на земята до мъртвото тяло на убития от нея жираф. Самата Франсис е известна „ловкиня“, която има цяла галерия от фотографии със своите диви жертви – от хипопотами в Мозамбик до мусове в Аляска. Трябва да си призная, че още по-шокиращ от снимките й за мен беше фактът, че такова телевизионно риалити шоу е съществувало и е било част от програмата на телевизия само преди пет години.

Сред известните фенове на убийствата на диви животни е и испанският крал Хуан Карлос. Истина е, че не снимките му с огромния мъртъв слон, подпрян „като за фото“ на дърво и „закрепен“ там чрез собствените си бивни, му отнеха народната любов. Въпреки това обаче те също вляха неприятно чувство у испанците и подкладоха огъня не недоволството към кралската персона и неговия морал.

Бившият губернатор на Аляска, кандидатката за поста вице президент на Америка, „хокейното мамче“ или известната повече с некомпетентността и глуповатостта си републиканка Сара Пейлин също сега цъфна в интернет със компрометиращи снимки. На тях тя е заедно с една от дъщерите си, приклекнала до окървавеното тяло на карибу, убито от самата нея. Е, така или иначе въпреки популярността си Сара Пейлин остава в групата на политическите шутове, но тази снимка сега със сигурност ще й донесе още заслужени минуси в и без това разклатения й имидж.

Между галерията от подобни документирани подвизи са и образите на двете синчета на Доналд Тръмп – Джуниър и Ерик. Отново в Зимбабве те са увековечили улова си на прекрасен леопард, който безжизнено виси в ръцете им. Но тях някак обществото може да съди, но не и да разруши наличността в портфейлчетата им – милиардерски дечица, кво да ги правиш – такива са им играчките, такива са им забавленията…

Всичко това с грозния лов и традиционните снимки на наперени ловци и убити диви животни съществува отдавна. Като че чак сега обаче, покрай известността на Сесил, всички тези „подвизи“ започнаха да излизат наяве и обществеността взе живо да се интересува от тях и шумно да ги порицава. Нещо, което, да, трябваше да се случи много по-отдавна, но когато се случи сега, носи след себе си истински последствия за виновниците.

Обаче пак там, в „онзи“ свят, не и тук, в нашия.

Я сега бързо да си припомним българския принос към галерията на известните личности, свободно застрелващи лъвове, слонове, леопарди, носорози и каквото там мине по-едро пред специалните им пушки и да видим как реагира общественото мнение и какво се случва след това.

Едно време, съвсем екзотично сред проповядваща скромност комунистическата върхушка, с ловна сафари униформа и снимки с изплезени лъвски глави се подвизаваше Пенчо Кубадински. Да, времето беше такова, че тази му слабост нямаше как да бъде осъждана (както между другото която и да е негова или нечия друга високопоставена слабост), следователно другарят Кубадински просто се ползваше и с името на добър отстрелвач. Пък то не е шега да убиеш лъв, нали така? Смелост си трябва, кураж, ехеее…

По-късно, в годините на българското натрупване на капитали, с подобно хоби се славеше и покойният банкер Емил Кюлев. Струва ми се, че ако съдбата наистина има ирония, то тя е проявена чудесно в убийството на въпросния „перач на пари“ (по думите на американския посланик у нас по онова време Джон Байърли, изтекли в грамите на Уикилийкс), когато негов неизвестен „колега“ ловец го отстрелва в сърцето на София през 2005-та година. Е, не си прави снимка с трупа му, но авджийският хъс е налице.

И сега стигам до може би най-известният български ловец на диви животни, чиято кариера не само не се повлия зле от снимките му с убити от него животни, но и даже като че засили имиджът му на мачо, на „бащица“ на нацията – президентът Георги Първанов. Достатъчно е само да напишете в интернет търсачката „Първанов лов“ и ще излязат куп снимки на държавния глава, приклекнал до прясно убития от него рядък вид узбекистански овен архар, отстрелян при това при подобни обстоятелства на тези, при които Палмър уби Сесил. През 2008-ма, когато тази „новина“ гръмва от българските медии (най-вече вестник „Капитал“) обаче тя на никого не прави лошо впечатление. Да, възмутени са група защитници на животните, цъка с език народът по автобусните спирки и в кафенетата, пишат хората, на които им пука за природата огнени коментари, но… Първановият президентски или политически авторитет ни най-малко не е засегнат.

Изненадани ли сте? И аз не съм. Защото тук е голямата питанка! Как така, макар и закъсняла, една силна обществена реакция в Америка може да отнесе нечия кариера и бъдеще за няколко часа, а у нас каквото и да се случи, чудото трае три дни?

Защо там организираната общественост има влияние, а тук цели месеци протести под надслова „КОЙ“ постигнаха само няколко „мижи да те лажем“ промени и размяна на местата, докато плебсът почне отново да диша равномерно?

Какво не ни достига, че колкото и да си грачим срещу някого и нещо, бързичко се уморяваме, сядаме си обратно по диваните и започваме да даваме акъл като на футболен мач?

Къде се крие разковничето на основния ни проблем – тоталната овча порода и поведение на дребни страхливци, които никога не успяват да отидат докрай?

Защо с онлайн протести и статуси и армия от плюшени играчки и свещи един народ може да накаже убиец, като го извади от себе си, а у нас сме склонни да му ръкопляскаме, докато си точи оръжието, за да ни пореже крилцата?

Ей на това не мога да си отговоря. Защото не е въпросът само до ловците на диви животни – става дума за всякакви излизащи от сферата на етиката жестове, с които тези, които уж сами си избираме, ни унижават ежедневно. Предпочели сме да лъскаме оръжието на собствените си убийци и да им сочим с показалец къде да стрелят. Склонни сме дори да тичаме пред дулата им, за да си пробват мерника и когато им е на сгода, да натискат спусъка. Готови сме дори да застанем за снимка с изплезени езици и безжизнени тела, увековечили собствената си липса на съпротива.

И не, не сме като убитите лъвове, мечки, слонове и леопарди, защото те никога не са имали право на избор. И защото те със сигурност биха се съпротивлявали до последно. По-ниско сме от тях, защото доброволно се превръщаме в мечите кожи пред камините на силните на деня и в препарираните трофеи из техните вили, холове и спални.

Така че да не се учудваме – докато стадото спи, ловът ще е съвсем в реда на нещата.

Бееее, уважаеми сънародници!

Мария Касимова

ploshtadslvaeikov.com