„Не мога да кажа нищо позитивно за болестта, от която страдам, но тя ме научи да не се оплаквам, защото има хора, които са по-зле от мен, а и имах щастието да се занимавам с това, което исках да правя. Самосъжалението е безсмислено и е загуба на време. Истина е, че сега съм по-щастлив, отколкото преди да се разболея.“ казва Стивън Хокинг е интервю.

Стивън Хокинг е роден в Оксфорд, Англия, през 1942 г. и получава образованието си в същия град. На двайсет години той е младеж от средната класа с изключителни математически способности, много добър студент, макар и не най-добрият от випуска. Не е типичното дете чудо. Нищо не подсказва, че по-късно ще стане един от най-големите учени на XX век. Всъщност в университета той е известен повече с привързаността си към черната бира, отколкото със способностите си за науката.

Въпреки лудориите и студентските купони Хокинг взима и последния си изпит. На вечерята на Бъдни вечер същата година родителите му празнуват успеха на сина си, както и приемането му – на косъм – в другия голям университет в Англия, Кеймбридж, за да следва докторантура по… космология!

– Ще отворя тази бутилка, която пазех за дипломирането ти. За Стивън! – казва баща му. Налива на седналите до него и подава бутилката на сина си, който е срещу него. Стивън я взима и понечва да си налее. Внезапно осъзнава, че не може да контролира ръката си – тя трепери и той успява да напълни едва една трета от чашата. Останалата част се разлива върху покривката и образува голямо червено петно.

Присъстващите млъкват, но бащата бързо възкликва:

– Да пием за Стивън! – и всички вдигат чаши, прикривайки тревогата си от липсата на координация на момчето.
Същата вечер бащата на Хокинг, който е лекар, кара сина си да обещае, че ще отиде да си направи изследвания в Лондон. Причината е, че през същата тази последна година от следването Стивън е започнал да изпитва странни двигателни смущения, които прогресивно се засилват – блъска се в мебелите, говори неясно и трудно уцелва ключа в ключалката.

След няколко седмици лекарите го уведомяват, че страда от много рядка болест – амиотрофична латерална склероза (АЛС). Този генетичен проблем предизвиква дегенерация на двигателните неврони и обикновено има фатален край до 2-3 години. Точно когато завършва следването си и целият живот е пред него, Хокинг узнава, че страда от необратима парализа и скоро ще умре.

Самият Стивън Хокинг обяснява, че въпреки всичко отишъл в Кеймбридж, за да започне докторантурата си, но изпаднал в дълбока депресия. В продължение на седмици не излизал от стаята си в университетското общежитие. Родителите му, приятелите и преподавателите се опитвали да му помогнат, но младежът не искал да види никого. Преминавал през характерните етапи на скръбта. Питал се: „Защо точно на мен се случва това?“. Гневял се на света заради жестокостта му и дори отказвал да повярва в поставената диагноза. Вътрешният му свят бил бурен океан от страх и тревожно безпокойство, със силни пристъпи на ярост и отчаяние.

В едно студено зимно утро обаче Хокинг станал от леглото, погледнал се в огледалото, видял дълбоките сенки под очите си и казал: „Стига!“. И не го е казал на света, нито на лекарите, нито на болестта си. Казал го е на себе си, на ума си!

Този млад човек се заклел, че няма да пропилее в самосъжаление малкото години живот, които му оставали, че ще направи нещо стойностно, което ще му достави удовлетворение.

Много години след това самият той обяснява, че през тези седмици на емоционално възстановяване си изградил нова лична философия, която може да се обобщи така: „Самосъжалението е безполезно и е загуба на време. Дори когато се парализирам напълно, ще мога да се занимавам с прекрасни неща. Например да изследвам Космоса“.

Младият Хокинг се обръснал, изкъпал се и излязъл от стаята си. Когато прекрачил прага на входа на общежитието – старинна сграда, в която били живели известни студенти, като сър Томас Нютън, – погледът му бил различен, очите му блестели с непознат блясък. Щял да се възползва от всяка минута, която животът му дарял.

След три години Стивън, опирайки се на бастун, завършил докторантурата си с една от най-блестящите дисертации в историята на космологията. Преподавателите му, световноизвестни учени, били изумени. За пръв път имали пред себе си математическата теория за началото на Вселената, за Големия взрив. И тя била създадена от студент! Било наистина… невероятно. За този период от живота си Стивън по-късно ще каже: „Истината е, че започнах да работя сериозно за пръв път в живота си и видях, че това ми харесва“.

Стивън Хокинг учудил цялата научна общност с размаха на изследванията си. Теориите му обяснявали с невероятна аналитичност и яснота образуването и структурата на Вселената, доразвивали откритията на Айнщайн и описвали за пръв път какво представляват Космосът, черните дупки, светлината, времето… Безброй понятия, обяснени свързано за пръв път в историята на космологията. Понятия, които в действителност малцина можели да разберат, при това само повърхностно. За една нощ Хокинг се превърнал, както казал един английски журналист, в Господар на Вселената.

След този успех и с назначението си за преподавател по теоретична физика в джоба Стивън Хокинг се оженил и скоро му се родили две деца. Междувременно болестта прогресивно се развивала и го приковала към инвалидната количка.
Въпреки парализата общото му физическо състояние било учудващо добро и животът му бил вън от опасност, но той постепенно изгубил почти напълно подвижност, с изключение на мускулите на пръстите на ръката. При всеки напредък на болестта Хокинг си казвал твърдо: „Оплакването е загуба на време“.

През всичките тези години Стивън Хокинг продължава изследванията си и печели награди и признания. Книгата му „Кратка история на времето“ е продадена в над десет милиона екземпляра в целия свят. Най-ценното качество обаче на този мъж, тежащ само петдесет килограма и прикован към огромна инвалидна количка, е позитивността му, посланието му за щастието.

През лятото на 2009 г. Хокинг посети Сантяго де Компостела, където му бе връчена награда за неговата научна дейност. Ще цитирам тук малък откъс от интервюто, което той даде тогава за в. „Вангуардия“:

През 1963 г. ви откриха амиотрофична латерална склероза. Въпреки това вие продължихте напред и направихте блестяща кариера като изследовател. Каква е тайната?

Не мога да кажа нищо позитивно за болестта, от която страдам, но тя ме научи да не се оплаквам, защото има хора, които са по-зле от мен, а и имах щастието да се занимавам с това, което исках да правя. Самосъжалението е безсмислено и е загуба на време. Истина е, че сега съм по-щастлив, отколкото преди да се разболея. Бих казал на всички, които се чувстват зле, че има изход от всяка черна дупка… защото няма по-страшна дупка от тази, в която живея. Надеждите ми бяха разбити, когато бях на двайсет и една години. Лекарите ми диагностицираха заболяване, което в повечето случаи води до фатален край. Казаха ми направо, че няма да живея достатъчно, за да завърша докторантурата си, и оттогава всеки миг ми се струва като ценен дар. Това беше моят тъмен период, бях в депресия, питах се защо точно на мен ми се случва това, но накрая реших да продължа да живея и да се боря. Запознах се с първата си съпруга, имах деца и написах докторска дисертация, която постави математическите основи на Големия взрив. От пълно нищожество, каквото се чувствах, се превърнах в герой.

И до днес Стивън Хокинг продължава да се чувства герой на живота си. Понякога страдаме, защото нямаме партньор, деца, сигурна работа, защото не сме особено красиви или умни, колкото бихме искали… и тогава прочитаме това интервю и се питаме:

„Какво би ни казал Хокинг, ако сега беше пред нас? Какво би ти казал за твоите недъзи, от които се оплакваш?“

Из „Изкуството да не си вгорчаваме живота“ на Рафаел Сантандреу

gnezdoto.net