Гледам по новините репортаж от българско село, в което са приютени бежанци. Изрусена лелка се пеняви срещу обектива:
– Ни ги исками! Да са махат! Ни исками дицата ни да учат в идно училище с тьехните дица… Ако тьехните дица са там, аз няма да пусна на училище мойто. Какво означава изразът “пускам на училище”. През Възраждането дедите ни са изпращали на училище децата си. Сегашните родители ги “пускат”. За тях училището не е ценност, а място, където да “пуснеш” детето си. За да не ти се пречка вкъщи. Гледам лицето на изрусената лелка, виждам талазите омраза, които излъчва погледа й, и ме обзема срам. Срам заради нея, срам заради групичката нещастни нейни съселяни, които са я наобиколили и с нечленоразделни подвиквания подкрепят омразата й. Срам заради всички нас.

Предишния път, когато съм изпитвал такъв срам, беше през 80-те години. В залеза на умореното си властване, проваленият Живков се опита да задържи властта с най-позорния акт в новата ни история – прогонването на българските турци. Смениха им насилствено имената (попитайте сегашния премиер Борисов, и той е участвал в този срамен процес), насилваха ги, имаше и убити.
И в разгара на униженията властта организира демонстрация в подкрепа на насилието. Няколко хиляди комунисти и комсомолци, стегнати в задушаващата прегръдка на страха и привилегиите, бяха изведени да крещят по улиците “Отивайте си!”, “България на българите”, “България над всичко!” и т.н.
Разбира се, за България изобщо не им пукаше, хората си пазеха службиците. Но все пак беше гадно. И тъжно.
И срамно.
Сега е малко по-различно. В България идват хора, подгонени от ужаса на войната. Търсят убежище. Други идват, подгонени от глада и мизерията. Но никой не идва тук от добро.
Хората, които наричаме с общия термин “бежанци”, са тук по различни причини. Но всички те са жертви. Обединява ги тъгата.
А преди да се нахвърлим с обиди срещу тях и да прогоним децата им от училищата, в които сме “пуснали” нашите деца, дали не си струва да се замислим малко? Дали не си струва да си дадем сметка, че и нашите деца са бежанци в големия свят на богатите държави – над 2 милиона българи са емигрирали за последните 25 години в търсене на по-добър живот… Трябва ли да бъдат изгонени оттам?
Дали не си струва да се замислим, че и ние сме народ от бежанци? Преди 13 века хан Аспарух е дошъл по тези земи от същите места, от които днес идват хората, които гоним?
Дали не си струва да се замислим, че днес единствената сила, която може да ни обедини, е омразата?
Помислете върху тези въпроси.
Идват избори, и малките партии с полудели от егоцентризъм вождове със сигурност ще използват страха и омразата ви, за да прибавят по някой глас към изтънелия си електорат. Ще ви плашат с бежанците, и ще ви убеждават, че само те могат да ви спасят от тая “напаст”.
Големите партии ще се опитват да се държат малко по-прилично – все пак финансирането им идва от Европейския съюз, а там не толерират лумпенско говорене. Ще призовават към мир и толератност, но тайничко, по места, ще насъскват избирателите си срещу бежанците, ще използват страха и омразата им и ще ги убеждават, че само те могат да ги спасят от тая “напаст”.
Целта на всичко това е да сте уплашени и да решите, че проблемите ви са другаде. Че главната причина да живеете зле са бежанците, а не 240-те некадърници в парламента.
И да гласувате пак за тях.
Ако не ви е срам.
Мен ме е срам.

Иво Сиромахов