Седя на стола в кухнята и разговарям
Това е думата
Аз разговарям с дъщеря ми
Какъв разкош е умното говорене!
Не знам дали си дават сметка повечето хора
Че сладкото и умното говорене
На смислени неща
Във кухнята с разумните и мили
Други хора
Е най-великата наслада на живота
И прави целия Живот
От куп безмислени предмети и събития
От сива дреп и миша тор
На късче вечен дух, божествено примигване
Седя си в кухнята със дъщеря ми
И си говорим за поета Марков
Бохемът градският разбойник
И си говорим с дъщеря ми
За ползата от позите в живота
Тя казва:
Той толкова се прави на различен
Че чак на нищо почва да прилича
А аз и казвам:
Та всеки прави се
На нещо във живота си
Ако не правиш смислено усилие
На нещо да приличаш
На нищо ще приличаш, ще си никой
Защото себе си човек изгражда
Решавайки какво да бъде
И нещото което той ще бъде
Прилича винаги на нещо друго
Човекът прави скулптура на себе си
Застанал сред объркана гора
От тихи и позиращи модели
И гледа тях
И прави себе си
Каквото му хареса – взима го и слага го на себе си
И прави скулптурата на живота си
По тихите, позиращи модели
Та всеки винаги на някого прилича
Това ми беше мисълта
На някого и нещо, на което е решил
Че е добре и хубаво да се прилича
Та Марков, моя талантлив приятел
Е решил
Че иска да прилича на различен
От другите човек…
Но той, ядосано отвръща дъщеря ми
Не е различен
Личи у него само позата изкълчена
На искащия да изглежда някак си
Добре, усмихвам се на дъщеря ми
Добре
А не личи ли позата у всеки
Който иска
Да бъде странен и да привлече внимание?
Защото само странните и силни пози
Забелязваме
И дразнят ни и ги наричаме така
Защо не кажем че е поза
Държанието на безличния човечец?
А дъщеря ми:
Виж, ето шкаф, до него е хладилника
Не може шкафът със усилие на волята
Да се превърне във хладилник
Ще стане външно нещо близко
До хладилника
Но вътрешно ще си е шкаф!
Нали така?
Ами така е, ти си много умна
Отвръщам аз на дъщеря си и се радвам
На умните и смислени сравнения
На умното и смислено общуване във кухнята
Но не, кажи – не съм ли права? –
Усмихва се от радост
Заради своя ум
И моята похвала дъщеря ми…
Е,
Права си естествено…
Тогава идва майка ми
А тя е стара, мъдра костенурчица
И казва
Е да, но идва ден, хладилникът се счупва
И става шкаф
Но пак си е хладилник
Негодува дъщеря ми
Не, шкаф е!
Смее се доволно баба и
Защото малката умница
На място е поставила
Защото двете са жени и майка ми ревнува малко
От дъщеря ми
И затова е срещу нея в спора
А аз се свивам в раменете си от радост
Това е разговор!
Във кухнята, сред чашите, чиниите и смисъла
Сред мислите, пералните и мъдрите неща в живота
И кашлям тихо и уверено
И казвам на жените
Не мислите ли все пак
Че ние сме поне със нещо повече от шкафове
И ние – шкафът и хладилникът
Ще изберем какво да бъдем
И ще бъдем точно
Каквото ние сме решили
А не каквото другите от нас очакват
Да бъдем и да представляваме…
И казвайки така, се свивам още в раменете си
Усмихвам се от сладостта на атмосферата
От сладостта на позата на кротък и добър баща
И син разумен
Която съм заел сега
И се надявам вечно да заемам
И двете мили спорещи жени във кухнята
Май също се усмихват
На смисленият разговор за позите
Във кухнята проведен
Току що…

Калин Терзийски