Управлението на Иван Костов – с него започна и приключи деиндустриализацията на България. Човекът, който разпродаде държавата на безценица, сега отново се е вторачил към властта и призовава българите да му гласуват доверие. Но причините да остане „с пръст в уста“ на изборите, са много и повече от основателни. А всяка една от тях е подплатена с неопровержими факти. Като този, че големият подем на РМД-приватизацията започна тъкмо по време на правителството на Костов.

През 1998 година например една от гордостите на социалистическата индустрия – толбухинският завод „Добрич“ бе продаден на работническо-мениджърското дружество „Добрич 98″. То плати 266.6 хиляди долара – задължителните 10% от цената, пише вестник Банкеръ.

После всички останали плащания бяха преустановени, предприятието спря да работи, активите му се оказаха недостатъчни, за да покрият натрупаните задължения и се стигна до фалит. Сега се чака на територията му да „цъфне“ нов търговски център.

Може би най-христоматийните примери за скандални раздържевявания по схемата на РМД-тата, за които се изписа и изговори много през годините са тези на Винпром „Дамяница“ и завода „Каолин“.

Първото дружество е включено в списъка за приватизация през лятото на 1997-а и договорът за продажба на РМД „Изба Дамяница“ е подписан още в края на същата година. Без общо събрание и без правоимащите от РМД-то изобщо да разберат, акционер във винпрома става един от издателите на вестник „Капитал“ – Филип Харманджиев, който е назначен и за изпълнителен директор. Изискването за две години служба е заобиколено с издаден документ, в който се казва, че Харманджиев е бил експерт в „Дамяница“. А защо тогавашното министерство на промишлеността намалява чрез анекс цената на сделката наполовина – от 3 млн. на 1.5 млн. щатски долара, сигурно завинаги ще остане загадка за широката публика. Няма да се спираме и на факта, че в избите на „Дамяница“ за новия собственик остават 2 400 000 бутилки вино, всяка на цена от 1-2 долара. По-важното е, че според закона новият собственик е трябвало да плати още в деня на сделката 10% от цената, или 150 хиляди долара, но са дадени само 60 хиляди, а остатъкът е изплатен по-късно с дългосрочни държавни облигации.

От регистъра за следприватизационен контрол пък се разбира, че цялата сума от 1.5 млн. долара е платена окончателно на 22 декември 2000 година, но не се посочва по какъв начин е станало това, пише Банкеръ.

Явно заварените бутилки са осигурили добри приходи. Същият този регистър разкрива и една друга любопитна подробност – приватизаторът не е изпълнил нито един от ангажиментите си за инвестиции в периода 1998-2002 година. Само че всички съдебни дела по въпроса стигат до задънена улица и държавата не получава никаква компенсация.

Междувременно всички мажоритарни притежатели на акции в „Дамяница“ са изхвърлени от голямата игра с неколкократно увеличение на капитала за сметка на големите шефове.

Впечатляващ удар е и сделката за „Каолин“. Схемата, която се прилага, е почти същата. Още през 1997-ма единственото по рода си на Балканите предприятие за полезни изкопаеми е изискано от известната белгийска фирма „Сибелко“, която дава добра цена – 20 милиона долара, за учестието си в съвместно дружество заедно с държавата. Но вместо да привлече стратегическия инвеститор и да вкара в хазната сериозната сума, кабинетът на СДС решава да даде „Каолин“ на братята Иво и Александър Прокопиеви и на няколко техни съдружници. Договорът с РМД „Каолин 98″ е сключен на 10 януари 2000-та. Тогава 75% от завода са продадени за смешните 7.2 млн. лева като в брой са платени едва 10 на сто, а останалото е издължено с компенсаторки.

Следват няколко увеличения на капитала и само за година компанията на Иво Прокопиев „Алфа финанс холдинг“ става собственик на 83.33% от „Каолин“, а РМД-то отива в седма глуха с едва 12.5 на сто.

Такива сделки по време на синьото правителство има много. Но всички опити някой да се зарови в тях и да потърси отговорност за безогледното ограбване на държавата все пропадаха. През 2002-ра година прокуратурата откри нарушения в РМД раздържевяването на едни от най-големите български предприятия – „Арсенал“ – Казанлък, „Хлебна мая“ – Русе, ОЦК – Кърджали, „Хемус ер“ – София, „Елните“ – Несебър, хотелите „Санкт Петербург“ в Пловдив и „Средец“ в Слънчев бряг.

Малко по-късно държавните обвинители се заеха и с приватизацията на обувния завод „Добрич“ и „Каолин“. Но реален резултат така и не последва. Делата или завършваха с оправдателна присъда , или бяха забутвани някъде по архивите.

Същите съмнения за игра с нагласени карти има и при останалите сделки, но и при тях нищо не е доказано. На челно място в „списъка“ безспорно е друга гордост на социалистическата металургия – „Кремиковци“. Комбинатът бе „продаден“ по време на кабинета „Костов“ /14 юни 1999 година/, на „Дару Металс“ АД /по-късно преименувано на „Финметалс Холдинг/ за символичната цена от 1 долар срещу обещания да покрие дълговете му, оценени тогава на 645 млн. лева и да инвестира още 300 милиона долара през следващите 6 години. Почти нищо от тези големи заявки не бе изпълнено, пише Банкеръ. А след серия промени в собствеността съмнения за източване и бързо забогатяване на хора от ръковоството му през 2011-та „Кремиковци“ бе даден за скрап на „Елтрейд къмпани“ срещу 316 млн. лева.

Много по-откровен бе обирът на „Авиокомпания Балкан“. Националният авиопревозвач беше продаден на израелската „Зееви груп“, собственост на Гад Зееви, на 30 юни 1999 година. Договорената цена бе повече от скромна – 150 хиляди лева, а обещаните инвестиции – 100 млн. долара.

Но се оказа, че израелецът със звучното име е специалист по ликвидация на подобни дружества, а не по оздравяването им. Скоро след „операцията“ полетите на „Балкан“ бяха спрени. При продажбата авиокомпанията имаше 18 самолета Ту-154, а година и половина по-късно – само един.

Малките пътнически и товарни самолети също бяха разпродадени, както и слотовете по международните летища. По експертни оценки Гад Зееви е спечелил над 300 млн. долара от цялата работа. Но така и не бе потърсена отговорност от продавачите, позволили да се стигне до катастрофата с превозвача. Поне се отървахме „сухи“ от 12-те иска, които нахалният евреин заведе срещу страната, претендирайки за неустойка от 250 млн. долара.

Кабинетът „Костов“ ще се запомни и с продажбата на „Нефтохим“ ЕАД на руската „Лукойл“ срещу 101 млн. долара. Наистина тя е повече от успешна, ако я сравним с разграбването на плевенската рафинерия „Плама“ – единственият нефтохимически комбинат в света, доведен до фалит.

В момента „Нефтохим“ работи добре, снабдява страната и региона с гориво, отчита печалби и внася немалки данъци в хазната. Но е почти пълен монополист на пазара на течни горива у нас, което в определени ситуации, както неведнъж вече видяхме, се оказва сериозен негатив.

Като говорим за Костовата приватизация, не може да подминем и тазседмичното словоизлияние на бившия му партиен съратник Едвин Сугарев, който публично запита: „Кой продаде „Електроимпекс“ на Борислав Дионисиев, „Машиноекспорт“ на Петър Манджуков, „Булгарлизинг“ на Димитър Тадаръков и „Химимпорт“ на ТИМ?“

plovdivchanin.com