Едно по-особено интервю с популярния актьор и фотограф Симеон Лютаков,  което направих  преди време и в което нестандартният творец отговаря на въпроси за:

Доверието: Дефицитна стока
Приятелството: Фикция. То е необходимост, а не реалност. Приятели няма.
Абсурдът: Най-големият абсурд е, че хората се раждат и умират
Най-истинското преживяване: Да застанеш в средата на пустинята през нощта и да погледнеш към небето. Случвало ми се е и имах чувството, че съм в Космоса, а не на Земята.
Най-дълбокото разочарование: Нашата политическа действителност и ми е мъчно много, че е такава
Прокурорите: Такива хора няма. Това е шизофренна професия, в която един човек се нагърбва да разсъждава и съди от името на държавата. И това раздвоение между човека и закона е изключително абсурдно и неразбираемо.
Любим актьор: Даниел Дей Луис, Джони Деп, Шон Пен
Фотографията – Единственият спътник, който няма да си отиде никога от живота ми.
Самотата – Гадно нещо. Трябва да си много силен, за да можеш да останеш сам. Не бих искал да съм толкова силен.
Авантюризмът – Това съм аз
Сахара – Мястото, на което пожелавам всеки да отиде, за да намери себе си
Дъщеря ти – Не знам какво да кажа. Обичам я ужасно много, тя е животът ми
Красотата – Тя е навсякъде
Грозотата – Тя е в отношенията само
Страхът – Нещо, което ни различава от животните и ни превръща в животни. Животните не го притежават, а човек, когато се сдобие със страх става животно. Странно звучи, но така го усещам.
Смъртта – Тя дори не е поука, дори не е завършек. Смъртта е просто край. Надписи на филм.
Животът – Той е нещото, което е хубаво да те направи добър. Ако си проиграеш шанса, майната му, че си го живял.
Актьорът – Човекът, който трябва да може всичко. Актьорът трябва да обича живота, да го открива и забелязва
Явор Гърдев – Страхотен пич
Стоян Радев – Голям приятел
България – Искам да ти кажа едно стихотворение на Иван Методиев, което според мен е най-доброто определение за България:

Майчица България

Тази майчица наша България,
дето толкова много прилича на нашите майчици!

Тази наша горчива земя!
Тази мъка която наричаме своя родина!

Все това ли е нашата участ – безумно да любим
и да губим, да губим, да губим,
да губим, да губим,
да мълчим – и отново да губим!

Тъй и нашите майки погребваме,
без да пророним
даже сянка от дума –
сама се заключва душата!
Като вълци гризем
изтънелия рог на луната,
хапем устни
и бием глави във звездите огромни…

Тази наша прокоба
насън да сме истински само –
като малки дечица
да милваме мъртвите майки,
да сме вятър в косите
на своите мъртви любими –
ние! –
вечни сираци на тази земя,
вечните странници
сред тишината!

Кой умее да мре
с по-голямо достойнство
от моите братя?

О, всебългарска мъка,
ти си мярка за всички неща!

Ни любима,
ни майка,
ни дом…
Самота…
Самота!
Само тъмния дъх на пръстта,
само воя на вятъра…

Тези стръмни потоци
са капките кръв от душите ни –
вик от ада,
наречен
човешка история!

Тези дивни гори
и прозирни под изгрева хълмове,
през които се вижда отвъдния свят,
са лицето
на мойта печал!

И едно съм разбрал
от живота на моите братя –
бедни са моите братя,
тъжни са моите братя,
като ранени сърни са невинни
моите братя!

Тази майчица наша България,
дето толкова много прилича
на нашите майчици!

Тази участ сирашка – безумно да любим,
да мълчим и да губим,
а спечелим ли,
двойно да губим!

интервю на Иво Югов
barometar.net