Дразня се, когато някой ми каже „Нищо лично!“ Окалят те с думи, забият нож в гърба ти и после измънкат: „Нищо лично!“  Всичко е лично на този свят. И болките, и обидите, и предателствата, и успехите.

Няма лекарство за борба с идиотите. Те са жилави, корави и изобретателни. Злото в тях им дава сила да вършат идиотиите си и да остават ненаказани. Колкото по-тъп е един човек, за толкова по- умен се мисли от вас. Светът ще свърши, но идиотите и тъпаците – не.

Завистта избуява с успеха на другия. Не дай си, Боже да го познаваш  отдавна и да виждаш как успява в живота, а ти не. Завистта е в основата на разрушени приятелства, тя не прощава. А завистникът умира по-малко с всеки успех на другия. В България бродят тълпи от мъртъвци, които се утешават един друг, като обсъждат успелите.

Лесно се напада слабия, трудно се престрашаваме да нападнем силния. Кого залъгваме когато сме жестоки с немощните, с бедните, с децата? И как си мислим, че бумерангът няма да се върне за нас?

У нас е прието да се залива с кофи с помия някой, който според жълтокафявите мозъци е съгрешил в нещо. Стана ми жал за президента. Синът му почина, а те продължиха да го обиждат и хулят, че е слаб политик. Личният живот и политиката са различни сфери, но можеха да замълчат. Поне за малко.

Почти всички българи смятат, че България няма да се оправи. Тогава какво правим в България? Оправяме собствения си живот, този на близките си? Това достатъчно ли е?

Вече рядко срещам почтени хора.

Няма нищо по-тъжно от вайкането, че другите са виновни за собствените ни неудачи.

Иво Югов

www.barometar.net